Интервю на Лияна Фероли с Керка Хубенова

- Раззеленяват ли се заедно с идващата пролет и поезията, и животът, Керке?

- Няма как да бъде иначе. Животът е велика сила и това е неминуемо. Но трябва да имаме изострени сетива, за да долавяме неговите фини вибрации и да реагираме подобаващо. Така ще можем да усетим живото му присъствие в битието си и да му отдадем заслужената почит. Ще имаме и очи да следваме растежа му, уши да чуваме предупрежденията му и език да усещаме вкуса му. И най-вече сърце да го изживеем така, сякаш е за последно. За да можем един ден да си кажем: „Благодаря ти, Боже, че не ми позволи да пропилея нищо от онова, което ми даде! Дано да съм ти го върнал преумножено, като съм раздавал щедро на ближните. Оскъдиците са за бедняците, а аз съм духовно богат и затова живях един хубав живот”.

- Поетите са надарени с такива сетива. Но това задължава ли ги да работят и за сетивността на другите, на своите читатели?

- Една индийска поговорка казва: „Всичко, което не е дадено, е загубено”. И без да го съзнава добре, поетът дава в тази посока според даденото му. Той е тук най-вече, за да задава въпроси. Но това не са просто изречения, завършващи с въпросителна, а едно цялостно звучене. Едно усещане след общуването с поезията за дълбини на помислите, чувствата, преживяванията… Поетът понякога отговаря риторично на тези въпроси, а друг път просто ги оставя да си висят. И когато читателят сам намери отговорите, остава с усещането за истинска и стойностна поезия. А ако и успее да се идентифицира с предложения текст, така че все едно той го е писал или се отнася за него, тогава вече летвата е вдигната много високо! В това се състои великата сила на словото. Всеки да го усети и да го разбере, сякаш е адресирано точно за него. А в най-извисеното поетично слово винаги има прорицателност. Много би ми се искало и моето да е поне малко такова.

- Дали пък светът на поетите не е един вид жертвоприношение? И неговият болезнен стон да сочи пътя на пречистването?

- Най-вероятно. А може би е точно така! У нас всеки миг умира по нещо и на негово място се ражда друго. И ако на биологично, на клетъчно ниво това е неуловимо, то на духовно ниво се осъзнава, че това води към трънливия път на пречистването. По този път има много скърцане с протезите на ампутираните криле, но и попадане направо в небето, без да се строят писти за летене. Става страшно, когато скриеш това небе толкова дълбоко в себе си, че вече не вярваш в него. Тъкмо предполагаемото му отсъствие ражда страданието ни. Макар че в поезията не може да се мине без него. То е вкусът от горчилка и сол, от огън и пепел, от метал и пясък все между „зъбите” на духа ни.

- Перото ти ранява с ярост злото, с главата си трошиш клоните му, но май вече разбираш, че най-доброто сечене е с думите на любовта. От това ли се нуждае т.нар. „зло”?

- Убедена съм. Макар че народът ни казва противното: „На каквато брада - такъв браснич!” и „Око за око - зъб за зъб!” Но вече съм сигурна, че антидотът на злото е само любовта. Тя го обезоръжава, неутрализира, обезсилва. Отнема му възможността да се мултиплицира. Но за подобна любов са нужни огромни усилия. Нужен е Сизифов труд, който да е преминал през пъкъла на собственото ти битуване. Затова пък тази метаморфоза и с думи, и с дела дава много сладки плодове.

- Как ти чувстваш тези преобразувания чрез светлината на словото?

- Като получаване и отдаване. Приетата енергия се акумулира и води до взривове. Просто трябва да се отдаде или да се трансформирана в друг вид енергия. Онова, което получаваш, складираш и мъкнеш цял живот като мравчица, носеща товар по-голям от собственото си тегло, един ден трябва да употребиш по възможно най-правилния начин. И той се състои в това, да се отгледат най-добрите семена за посев. Тези, които ще повтарят предопределените цикли на живота и на духа, макар че всеки един от нас внася свой аромат и колорит в тази предзададеност. Така светът може да я понесе. Това става чрез яркостта и пъстротата на нашите индивидуалности. А колкото до мен - аз едни път складирам, трупам, друг път жъна, меля и меся хляб. Трети път сея от семената, които други са складирали преди мене. Не ми сече брадвата на едно място, както обичам да казвам.

- За какво открехваш най-много вратите на душата и сърцето си? Коя е първата ти кота в него?

- Има една територия, едно лично пространство, в което всеки човек влиза сам и не допуска никого там. Дори самият той ходи в него на пръсти, като в зала изградена от кристал. И ако допусне някой само да надникне в преддверието му, това мигом ще заприлича на любопитството на слон в стъкларски магазин. Така че тази територия и в бъдеще ще си остане само моя. Не по-малко моя е, обаче, и една друга територия - тази на семейството ми, на любовта към съпруга ми, с когото сме в пълно духовно съзвучие заедно повече от 20 години. Така е от първия миг, от който сме заедно. Хубаво е, че животът с това опроверга моите съмнения за подобна възможност.

- Направила си толкова много интервюта. Но кой въпрос би си задала сама? И как би му отговорила?

- Имам наистина стотици интервюта за 30 години в журналистиката. От такива с обикновени хора, преживяли драма, възход или падение, до големи творци на изкуството и литературата, видни политици, духовни учители в индийски ашрами, наши духовни лица от различните християнски деноминации и религии в страната ни; именити наши и чужди учени, хора с извънсензорни способности, хора с всевъзможни дарби. Тези контакти са неоценими. И в този смисъл аз се чувствам хиляди по хиляди пъти щастлива, заради общуването си с тях. И хиляди по хиляди пъти по-богата от всичките иманяри. А колкото до въпросите, не мога да отделя един като най-главен. Ежедневно си задавам по много въпроси и все си блъскам главата да намеря отговорите им. Понякога успявам да уцеля верния и да го „запиша на челото си”, за да ме предпазва от често повтаряни грешки. Повечето от въпросите, обаче, висят като обеци на ушите ми и дрънкат предупредително: „Внимавай къде ходиш! С кого влизаш в гората? Има ли нож в ръкава на този, който те прегръща?” По-важното е да продължаваме да се питаме и така да трупаме познание за света и за себе си.