ЕКОЛОГИЯ
ЕКОЛОГИЯ
Да бъда някъде в гора дълбока
и тежък сняг с безмълвна, мокра длан
да гали мен, дърветата и слога,
под който ручей шумоли едва.
Да чувам вълчи вой, чукчето на кълвача
и катеричка да мете снега.
Пък аз към боровата къщичка да крача,
да не усещам никаква тъга.
Звънчетата на плахите снежинки
да ме докосват и да пеят в мен.
И влюбен в песента им безпричинно
да зачертая своя градски ден.
Но съм в панелен блок, до мен боботи
прахосмукачката, освирепяла днес,
превключила на сетни обороти
премита нашия бетонен лес.
Душата като вълк сама извива,
синът по мозъка ми блъска с чук.
Навън е сиво-кално, кално-сиво,
а януари е отдавна тук.
Жена ми бърше печката бездимна
и все поглежда някъде навън.
И тя снега очаква тази зима,
но пак ще го посрещнем май насън.
НА СЕРАФИМ
От детството си тръгваш днес към нас
и мислиш, че светът е тази стая.
Не чуваш мен, ни маминия глас.
Белички правиш, после ги повтаряш.
И знаеш, сине, в този малък дом
за тебе има обич, хляб, водица.
Над теб тревожно двама бдим и щом
в нощта се стреснеш, мама е орлица.
Но няма да сме вечни, сине, знай!
Един ден ще осъмнеш сам на пътя.
Светът е пълен с непознати стаи,
в които без закрилници ще бъдеш.
За този ден, за този първи ден
аз искам, сине, днес да те подготвя,
това ще е имането от мен,
когато хвърля под земята котва.
И ти не ме проклинай, Малък Мук,
че не слугувах на Телеца златен.
И не че чужд ми беше този звук,
но други звуци мамеха душата.
ВРАТА НА ХОРИЗОНТА
Затрупват ме несвършени неща,
притискат ме проблеми нерешени.
Синът ми има нужда от баща,
жена ми - да повярва, че сме женени…
Пък аз, загледан в хоризонта син,
врата рисувам, иска да премина.
Ала от всичкото остава дим
и трупове от чувства и от рими.
Страхувам се, че някой ден на крак
животът свойта сметка ще поиска,
ще ме изрита през вратата. Трак -
резето зад гърба ми ще се киска.
И толкова несвършени неща
над мене като пясък ще се ронят…
Синът ми ще тъгува за баща,
рисувайки врата на хоризонта.
ВИК
Както си роня добрите думички,
както ви пея приспивни песни,
иде ми пак да стана уличник,
или в първия стълб да се тресна.
Както си пия бавно коняка,
както тъгувам с болката чужда -
ми иде да вдигна бутилката скапана
и никога да не се събудя.
Откакто светът се тресе от омраза,
а той се тресе от памтивека -
иде ми вените му да резна,
вместо да се правя на лекар.
Но ще отида ей там, под моста,
ще вия в полунощ като куче,
да изтече омразата ми от костите,
децата си на любов да науча.
ЩАСТЛИВ И ГЛУПАВ
Да седна ли на тази пейка
или на другата планета?
Ела в реката да се къпем!
Но се заглеждаш към морето.
Вземи на шала ми цветята,
ти, мила, вярно ги заслужи -
излъга ме насред площада,
че не обичаш вече другия.
Че лодката ти е за мене
и даже рибите в реката
ме взеха за шаран с мустаци
и смяха ми се до припадък.
Но там под блузата ти има
една безпътица, в която
се лутах аз щастлив и глупав -
светът ухаеше на мляко.
Сега над спомена приведен
аз бавно, бавно те събирам.
Да седна ли на тази пейка,
или планета да откривам?
ВЕЧЕРНИ ЧАСОВЕ
Те ювелирно ни докосват с овални мигове и чувства,
с изящни погледи от мрамор по своите минути пусти,
с биноклите си към безкрая и пламъчетата в душата…
Те ходят меко по земята и безтегловно се премятат.
В часа, когато още няма представа за нощта дълбока,
когато, помътнял, денят е свел лицето си стооко -
прииждат те като реките по своите наклони плавни,
с безвремието ни заливат или с посоките си бавни.
И колко пъти съм замахвал да счупя мрамора им нежен,
но през пропуканото тяло ме гледат непознати бездни
