Никола Гигов

Кога звъни камбаната?

Щом човек помисли за себе си и камбаната потъмнява. Картината наоколо се замъглява.
Но щом човек с обич помисли за друг човек, птица или цвете - сърцето просветлява, камбаната се обистря и започва да звъни.
Ако някой изцяло забрави за себе си и с обич поеме пътеката към всички хора, започва да звъни жива камбана. И Небето е щастливо.

Растеж на сън

- Кога човек може спокойно да спи?
- Човек може спокойно да спи само тогава, когато по време на сън нещо расте: дете в люлка, посадено дръвче или мечта в душата. Тогава бъдещето работи и на сън.

Кому се покланя гората?

Когато вятърът заручи и върховете на дърветата започнат да се поклащат, не смятай, че гората се покланя на всички.
- Кому се покланя гората?
- Гората се покланя само на онзи, който е посадил дръвче. Ако си посадил едно дръвче - едно дръвче ти се покланя. Ако си посадил две дръвчета - две дръвчета ти се покланят. Ако си посадил баир - цял баир ти се покланя.
Отговори си сам: колко дръвчета си посадил!

За кого пее славеят?

Един заможен човек разбирал езика на птиците. Спрял при една череша и се заслушал. Кацнал славей и запял… С неговия си славеев език благославял Бедняка, дето посадил черешата.
Заможният отишъл при Бедняка: „Продай ми ей оная череша!”
„Мила ми е - отговорил Беднякът, - ей с тия ръце съм я садил и поливал!” „Давам ти толкова жълтици - настоял Заможният, - ще изхраниш и изучиш децата си!”
Купил Черешата. Рано сутринта на другия ден Заможният отишъл при Черешата. Да слуша. Нали Черешата била купена, значи негова, а и Славеят, който каца на Черешата, е негов и него ще благославя.
Славеят кацнал и отново запял. Но вместо да слави Заможния - новия стопанин, Славеят пак пеел и славел Бедняка. Славел Човека, който посадил дръвчето. Птиците пеят и благославят само онези, които са посадили дръвче.

Да можех да се изкача на Карлък

Открих една прегърбена и съсухрена баба нейде към Анадола. Тя ми изговори на чист български език:
- Сине, дръжте се здраво за планината както дете се държи за майчината пазва. Оти ако се откъснете като нас, ще изтечете надолу като вода и Морето ще ви изпие.
Мене ме изпи Морето - каза тя, - в чужбинско съм, син. И все си нося на рамо тая торбица, с взета родна пръстчица в нея. Га я отворя и мирисна - и ме бийнва на борова гора, на родопски здравец, на гингерена водица, на мамини песни… Ага умра - сложете ми подзглаве тая торбица. Тя ще ме оплаче и ще ме топли в „тъмния сандък”… Торбице, торбице, моя малка планино, да можех да се покатеря на Карлък, да се огледам, да падна в тревата по очи и тутакси да умра.

Божествената земя

Един ден Господ-бог се разсърдил на хората и решил да си замине: не спазват людете десетте божи заповеди и по дяволски пътеки вървят.
Когато Господ-бог си тръгнал към Небето, след него тръгнала и земята. Така се родили планините - най-божествената земя.
Но между Земята и Небето Планините се спрели - побояли се, че ще изтекат към звездите и Човекът няма да има къде да стои и да ходи. Застинали високо до облаците - разпнати като Христос между Господ-бог и Човека-грешник.
И оттогава е това човешко бродене към планините - да изкачиш връх, да стъпиш на скала, да погалиш звездите и да почувстваш Божествената земя. Така си възвръщаш частица от Загубения рай. А който живее високо - мислите му са чисти.

Как е създадена жената?

През вековете върви тази притча, но Елеонора ми я разказа:
- Явил се мъжът при Господ и му се оплакал от своята самота. Замислил се Господ как да му помогне. Решил да направи жената. Но от какво да стори една жена, когато целият материал бил похарчен, за да стори мъжа.
За да изпълни молбата му, след дълги размисли, Господ решил и измислил как да направи жената. Той взел няколко слънчеви лъча, червените цветове на залеза, пъргавината на катерицата, игривостта на котето, гласа на славея, доверието на пилето, топлината на мекия пух, парещата жар на огъня, крехкостта на леда, тревогата на сърната и сладостта на меда.
Всичко това Господ смесил заедно и после, за да не е много блудкаво, прибавил: студената светлина на звездите, бързото прецъфтяване на розите, непостоянството на вятъра, срахливостта на заека, инатът на магарето, ревнивостта на тигъра, отмъстителността на осата, отровата на змията, жилото на скорпиона, безпощадността на лъва. После Господ разбъркал всичко заедно, направил от това една фигура, на която дал живот и така създал Жената. Господ я дал на мъжа и му казал:
- Вземи я такава, каквато е и никога не се мъчи да я променяш! Живей добре и се мъчи с нея дордето умреш!

Притча за Грозния човек

Имало един младеж - и защо ли? - все му се подигравали.
И у дома, и навън. Нарекли го Грозният човек. Днес тъй, утре тъй - името му на Грозен човек се разширило и младежът вече не можел да гледа хората в очите.
Додеяло му от подигравки и един ден избягал от дома. Напуснал родното село и хванал далече в планините. Скрил се от хорските очи, та вече никой да не му се смее.
Избрал най-недостъпното място: един змиярник. Било страшно място - буренясало с коприва, с изпопадали дървета и каменопад.
Нямало никаква пътека. Чувало се само съскането на копривата и на змиите.
Грозният човек бил работлив и запретнал ръкави. Най-напред изскубал копривата. Разчистил поломените дървета. От разхвърляните камъни подградил подпори. Със собствените си нозе направил пътеки. Посадил дръвчета. С таралежите прогонил и изтребил змиите. От вековно дърво издълбал дълго корито за водопой. Хванал една „сълза”, извел я до коритото и сторил чешма - да пие човек, животно и птица. Старият змиярник се превърнал в пееща градина.
Един ден по неговата пътека, към неговата чешма се запътил старец с конче. Грозният човек с години не бил виждал човек. Скрил се в собствената си градина, където пеели птиците. И се затаил да гледа какво ще направи този старец.
Старецът довел кончето до коритото и занемял от гледката. Зацъкал с език:
- Господи, та тука беше Змиярник! Все съм заобикалял това място. Кой ли е този Хубав човек дето е изкоренил копривата, сторил е пътеки, посадил е дървета, издигнал е чешма и довел птиците!? Ако можех да видя този Хубав човек, ще му се поклоня доземи и ще му целуна ръка!
Старецът плиснал лицето си, пил от чешмата и подкарал кончето нататък.
Грозният човек за пръв път в живота си чул хубави думи за себе си. И се разплакал. Заради това, че все го наричали Грозния човек, никога не се оглеждал в огледалото.
Излезнал на пътеката да види първите човешки стъпки. Приближил до коритото и решил да наплиска разплаканото си лице. Но преди да посегне с длани към водата, в успокоената тишина, видял как от водата го гледа един красив млад човек. Стореното добро разкрасило още повече лицето му. Птиците пеели за него - още по-хубаво. Ей тъй грозното става красиво. И добро!

Къртицата и Слънцето

Един Чорбаджия преместил синора - да заграби парчето нивица на Бедняка. Двамата стигнали до съд.
Чорбаджията подкупил един „свидетел” да каже, че синорът не е местен. Дори идвали на място, на оглед - личело си, че синорът е преместван, но лъжесвидетелят повторил, че не е местен. И Беднякът загубил делото. Но проклел: „Като умре този лъжец, гробът му да е между двата синора - там да е заровен, да рови през цялата си смърт и да не види никога слънцето!”
Лъжесвидетелят умрял и се превърнал в къртица. „Рови, рови, черна душице! Чие ли бедняшко сърце си изгорил!”
А Къртицата се скрива в земята - няма очи да погледне слънцето и хората. Ей това е, братко, лъжата!

Мечката, стригачите и Старецът

По Чернатица имало много стада, чанове и аргати. В ранно утро стригачите идели да стрижат вълната на овцете. Имало един бей, дето нямал чет на имота си. Овцете му пасели по билото на Чернатица като бели облаци. Стригачите не смогвали да острижат овцете.
Един ден минал старец с брада. Съгледал стригачите и им заръчал да кажат на бея, че на идния ден ще му иде на гости. Стригачите предали заръката.
Но Беят - да не би да се охарчи с едно ядене - се скрил в натрупаната вълна.
На другия ден се задал Старецът. Наближил стригачите. Старецът поздравил и попитал стригачите къде е Беят? Защо не е излезнал да го посрещне? Стригачите мълчели и стрижели - истината била на страната на Стареца, ала силата - на страната на Бея… Стрижели и мълчели.
Тогава Старецът наближил натрупаната вълна и с младежка сила ритнал купчината:
- Ху бе, мехлюкат! Мързеливо, зло животно! Излез навън, да те видя!
Купчината вълна се размърдала и от нея излезнал не Беят, а излезнала Мечка-стръвница. Стригачите и овцете се разбягали. Старецът си отишъл. А наказаният бей - Мечката-стръвница - хукнала към гората. Така всяка Мечка-стръвница някога е била бей-изедник, и всеки бей-изедник ще стане Мечка-стръвница. Това е наказание за лакомията.

Човешкото око

Ако ще и целият свят да дадеш на човешкото око, то няма да се насити. И защо? Човешкото око излиза от дениза /морето/ - и затова не може да се напълни. Колко много реки се вливат в морето и то си остава все същото - лакомо и ненаситно.
И Човешкото око е като морето - иска, иска, иска. Само една шепа пръст го напълнюва и тогава му идва дохаки.
Но защо ли ми е мъчно за него - нали Човешкото око иска да постигне Бога. Адът и Раят са вътре в човешкото око, а сълзата е неговото чистилище.

Дълбока тайна

В билката „имел” е вградена Орфеевата пентаграма. А това е Еньовската китка, която се вие на дъба. Посветените тракски жреци са знаели дълбоката тайна - светилищата на траките са били близо до дъбрава.
Но Орфеевата пентаграма е вградена и в родопската пентатоника на песните. И когато се венчае Еньовската китка с божествените родопски песни, се ражда космическа хармония.
Тръгнем ли с песен по Орфеева пътека и ще се доближим до сърцето на космоса. Не се ли въртят всички звезди и съзвездия в брилянтни спирали, чертаейки по небето Орфееви пентаграми? Чрез Орфей и неговия знак ще достигнем до сърцето на космоса и до космоса на сърцето. Но колко е дълбоко и високо едновременно, Господи!

Кой е родопският кожен?

Ако се заскиташ по Герзовица или в Триградското ждрело, ще усетиш величието на камъка - нацепени скали, остри зъбери, причудливи хребети, главозамайващи пропасти.
Бог ги е сторил някогаш, но те се подсилили още повече по време на помохамеданчването: моми скачали от скали в пропастите, за да запазят вярата си. Душите на момите оставали по тези скали, откъдето са скочили. И всяка нощ те оживяват и вървят като легенди.
Вгледайте се по залез в скалите. Това не са зъбери, а възправени моми и хайдути, прегърнати по време на залез и запяли заедно. Да, в Родопите и камъкът има душа, и камъкът може да пее.

Планината се носи

Запеят ли родопчани, засвирят ли гайдите и планината се носи. Тя се вдига нагоре като вълшебно халище и достига чак до звездите. Колкото по-чист е гласът, толкова по от душа се пеят песните, толкова по-високо се вдига планината и се носи далече и високо чак до Млечния път.
Западът дори и с хеликоптер да се издига, с ракета, с космическа станция - никога няма да достигне височината на космическите родопски песни.