(по материали от литературното и публицистично наследство на Захари Стоянов)

Тошо Лижев

Всяка нация притежава собствена физиономия. Понякога тя е трудно доловима в детайлите и сложна – далеч по-сложна от образа на литературния тип. Обществото (следователно и нацията) се развива и тази физиономия се променя. Така че трябва да я разглеждаме в релативно-исторически аспект. Всяка литература, относима към даден метод, към определена епоха, съдържа в себе си в специфична форма естетизираните черти (прекрасно и грозно) на нацията, на която принадлежи.
За българина обикновено се говори, че е трудолюбив, любознателен, търпелив, упорит…
Тъй като следващите страници са посветени главно на интересния въпрос за предателството, това кратко изследване не претендира за изчерпателност.
По-скоро то е опит да се разкрият социално-психологическите корени на категорията и в този план засяга някои особени черти в сложния, диалектичен характер на българина и българщината. Диалектиката е в противоречието между проявите на отделни личности, прояви, продиктувани косвено от едно и също обществено развитие, в плътното приближаване на красивото и грозното, в паралела самоутвърждаване-самоотричане.
Темата не се е радвала на особено внимание. Оттук и вероятността за известни непълноти, за утвърждаване на тези, които могат да се окажат дискусионни.

*
Става дума за автора на „голямата българска книга” (1)
Пред нас е душата на българина, възходът и трагедията на нацията, самата България! В едно голямо по обем и качества творчество, все още недооценено от потомството, ние вървим по трънливия път на онова колосално съзряване, изразено така точно и пределно синтетично от Вазов:

„И в няколко дена, тайно и полека,Народът порасна на няколко века!”(2)Титаничната сила на самородния талант, кондензирана в перото на простия котленски овчар и бунтовник, кристализира в изумително верни и ясни концепции цялостната същност на българина. Надраства обстоятелственото тълкуване на историческите перипетии в един върховен момент от живота на нацията и извайва нейното истинско лице – с цялата й морална мощ, с целия й нравствен позор.
Леко, плавно, непринудено се нижат редовете. Като че ли творческата мъка е нещо непознато за техния автор! Не знам защо, но винаги, когато разлиствам познатите страници, изпитвам и едно друго чувство. Струва ми се, че този българин е изтръгнал от себе си буквално последното зрънце писателска кадърност, за да осъществи съвършената монолитност на чувства и идеи, покоряващата сила на художественото изображение, изключителната правдивост. В гимназията учех история на България, запознавах се с произведенията на Вазов, Каравелов – вече имах що годе оформена представа за последната епоха от робството. И изведнъж дойде той – в две-три опърпани, пожълтели книжки от училищната библиотека. Запознах се с него за ден-два, на един дъх. То беше чудно вцепенение, смайване, шок. След това – поне в първия момент – имах почти физическо усещане, че се движа и живея в свят, съвсем различен от представата ми, която смятах за точно копие на епохата. Отведнъж и завинаги се убедих – точно такава е била България тогава, точно такива са били моите мустакати дядовци и прадядовци, бита, борбите, надеждите, възторзите и разочарованията. Това качество на Захари Стоянов – пределната художествено-историческа убедителност – е най-силната страна на неговия талант. Съвършен мемоарист и художник биограф, даровит белетрист, неповторим по натюрел ваятел на неповторима епоха – такъв се налага той, такъв го приема в аналите си нашата литературна класика. Ненужно е да се спори с кое повече тежи – с писателското или с публицистичното. Писателят Захари Стоянов воюва с едно единствено оръжие – художествената литература – в което до съвършенство съчетава „чисто” белетристичните похвати със средствата на публицистиката.(3)Това явление е уникално в нашата нова литература.
Всеки народ има в литературната си съкровищница творби, които наричат енциклопедия на неговия живот за тая или оня епоха. Такива са за нас романизуваните биографии и мемоарите на Захари Стоянов. С тази разлика (тя трябва да е наша литературна и национална гордост), че от първата до последната страница те надхвърлят рамките на чисто националното, свързват го с общочовешкото, с еднаквото в психиката, социалните и политическите борби на народите; стигат до бляскави истини изобщо за историята и човека; вълнуват с личната съдба на обикновени и необикновени хора (не литературни герои!); смайват с обективността, с преклонението пред целесъобразността на битието, целесъобразност, възприета в неговото вечно движение с вярата в усъвършенстването на всеки следващ етап.(4) Най-после тези страници опияняват с мощните тонове на революционната патетика, на една музика, която е звучала като химн „за всичко младо, честно и неокаляно, което пъплеше по Балканския полуостров, което ламтеше за човешка свобода и независим живот”, чиито тонове са били еднакво верни и силни за тракийските апостоли, за херцеговските въстаници, за „храбрите волентири” на Гарибалди…
Пачето перо на Паисий сепна дрямката на вековния роб и издигна като знаме помръкналото в сянката на „ятаганската държава” име българин. Захари Стоянов го възвеличи, като го постави наравно с имената на другите народи. Без венцехваления. Без снизходителност към себе си и събратята си. Без уговорки и оправдания. Напротив, направи го с една непозната на литературната история искреност, стигаща до самобичуване.

1
Всяко връщане към „Записките” за мене e и откриване на нещо ново. Навярно точно това ме кара да мисля, че тази книга е побрала в тъканта си всичко, характерно за епохата. Спомнете си началната глава – най-хубавия и силен битовистичен фрагмент в нашата литература. На пръв поглед тя изглежда тематично несвързана със следващите глави. Първоначалното впечатление изчезва бързо, защото тези „няколко подробности” представляват за читателя увертюра, чиято приглушена, спокойно-пасторална тоналност издава скорошното развихряне на бурята.
Българските области са се развивали тогава крайно неравномерно във всяко отношение. Като пресъздава живота на изостаналите котленски овчари, авторът фактически тръгва от оня по-стар етап на тъпа безпросветност и почти пълна липса на някакво народностно съзнание. „Дебелото невежество”, страх и трепет пред могъществото на „чалмоносния тиранин”, преклонение пред шарлатании като „Митарствата на блажена Теодора”, робска вяра в непогрешимостта на „хаджилъшкия катехизис”… И само едно верско различие, което е карало калпаклията овчар да се чувства нещо по-друго от също тъй простия, грабен, просмукан със суеверия бедняк турчин. Сто години отделят Паисиевата история от младостта на Захари Стоянов и добруджанските къшли от будна Копривщица.
Така, без да излиза от границите на спомена, медвенският овчар ни кара да извървим пътя на съзряването, което иначе, в „нормални” условия, би траяло век. Нещо повече. Начинът на мислене и някои обобщения за неговото съвремие насочват към един по-обемен анализ на процеса.
В продължение на четири века преди Възраждането българският народ не е имал своя социална и духовна аристокрация. Този факт, като се изключат случаите на сравнително бърза и пълна асимилация на цели малки народи, е навярно безпрецедентен в историята. Гърците са запазили своята религиозна аристокрация, която общо взето е представлявала някакъв фактор в политическия живот на Отоманската империя; сред сърби и черногорци оцеляло княжеското съсловие; хърватите са имали свои банове и дори автономия, пък и са се намирали като словенците в пряк контакт с далеч по-развитите Австрия и Унгария. Какво сме имали ние, българите, за „да ни умие очите” пред света?
Често, ръководейки се от своите актуални класови интереси, аристокрацията на всеки народ е играла предателска роля в сблъсъците с чужди елементи, но е безспорна нейната роля като обединително звено в обособяването на народността. През средновековието феодалите, патриарсите и висшите военни така или иначе са били създатели и носители на културата, респективно – на нейната локална специфика.
Прекалено близо сме били ние до „босфорското слънце”, за да не потъне в сянката на варварщината социалният и духовен елит на българската народност и оттам – народностното съзнание.
А чорбаджийското съсловие? Не е ли било то наша социално-духовна аристокрация? Категорично не. „Мемлекет чорбаджиите” в някои случаи са стоели по-долу от народа. В „Четите в България” Захари Стоянов пише: „Старият чорбаджия беше прост, груб еничарин…”. Интересите на този слой са се преплитали, преливали в интересите на турските феодали. Лишено от своя собствена духовна физиономия и икономически интереси, близки до нуждите на плахо пристъпващия към буржоазен път на развитие народ, чорбаджийството не успява да стане нито носител, нито изразител на интересите на формиращата се нация.
В битовистичните моменти на Захари Стояновото творчество ние откриваме в сгъстен вид по-стария процес на външно и вътрешно обезличаване. Българинът нахлува потурите, нахлупва феса. Пренася в бита си джезвето и чибука. В българския фолклор прониква източната философия, която никога не е била привърженик на бързите темпове: „Три пъти крой – веднъж режи”, „Който бърза, бавно стига”, „Бързата работа – срам за майстора” и т.н. и т.н. Стоическата бавност – и в работата, и в мисленето – като прилепчива епидемия обхваща душата както потурите и фесът – тялото. Донякъде българинът става роб на една чужда на славянството психология.
„В тая мрачна епоха и турци, и българи са спели дълбоко; и едните и другите са вярвали в искреността на комшулука, в побратимяването на кръста с полумесеца.”(5) Едва тлее въгленчето на народната свяст, предавано от поколение на поколение.
„Неволното” духовно-етническо преливане трае до „руските войни… когато се захванали да се грижат за неговите (на българския народ – б.а.) съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, когато се вземе предвид, че на българите се е позволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във времето на кърджалийските времена те са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, мнозина са били предводители на тези чети, съставени от турци и българи, нещо което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава… турците узнали, че презрените техни раи имат защитник – московеца, когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегля преспокойно оттатък Дунава и оставила братушките да си живеят по старому, то за тия, последните, наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствуващото племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците… тия войни… ожесточавали турците… вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдещето.”(6)Така неблагоприятно се слагат обективните исторически условия, че нашето Възраждане закъснява и се развива крайно неравномерно. Сякаш за да навакса пропуснатото, то изведнъж избухва с невиждана сила – 50-ге години на ХIХ век до Освобождението.
„Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенди, когато света му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягнал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития, на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове взимали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последния кеневрал през носа си, то естествено и твърде логично излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: „Не можем ли ние да направим това същото и с недуховните си тирани, т.е. не можем ли да вирнем глава и против турците?”… В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да дигне ръка на много места не само против своите духовни наставници…, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много.”(7)Раздуханото огънче хвърля първите искри. И започва обратният преход: калпакът заменя вече омразния фес, а цървулите и белите навуща добиват уважение, граничещо с фанатизъм.
„19 май (1867 г.)… в събота после пладне… за пръв път се сражават българи с турци по начин самостоятелен с патриотически цели.”(8)Първата пушка, изгърмяна от български бунтовник край село Върбовка, „поуплаши агите”, но и „насърчи българския народ нравствено”. Година по-късно четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата „прониза ушите на заспалата европейска дипломация и… изнесе името българин на дневен ред, име… по онова време твърде потъпкано.”
Бурният темп на национално самоосъзнаване получава тласък и от съживяването на културния живот, разцвета на литературата. Стига се до кулминацията в тази еволюция, вече прераснала в революционен скок.
Пробужда се робът! Забележете какъв особен стилистико-смислов оттенък придава на тази дума Захари Стоянов (както и на много други понятия)! Тя не изразява само проста икономическа и политическа зависимост. В нея той влага особена нравствено-социална значимост. Роб е послушният непросветен овчар, роб е и „дебелошкембестият чорбаджия”, готов винаги да „целува съдраните еминии на турския заптия”.
Бързият, почти внезапен изблик на националното достойнство поставя на изпитание цял народ. Не само пред поробителя. И пред себе си!
Левски, Ботев, комитетите, Старозагорското въстание и най-сетне априлската епопея – върховен исторически момент, който наред със светлите страници на героизъм вписва най-черните редове на родоотстъпничество и низ от чудовищни предателства. Сложни и трудно обясними са кривините на изпитанията, преживени от младата, неукрепнала морално нация. Напрегнатата историческа ситуация проявява до крайност и най-положителните черти на българина, и негатива на тъпканото и душено пет века личностно и народностно самочувствие. Мътилката на вековното унижение, безправие и теглила изцежда през ситото на революционното напрежение най-черните капки, които с цялата си ужасяваща мрачност и неправдоподобност блестят на същите страници, където се извисяват също така неправдоподобни по героизма си подвизи.
Наистина трагична величавост! За следващите поколения в литературата и съзнанието на народа остават две ярки имена – Кочо Честименски и поп Кръстю.
Такава е еволюцията на нашето национално самоосъзнаване.

2
Безспорно цялото литературно творчество на Захари Стоянов представлява неизчерпаемо богатство от образи и идеи в композиционната структура на една тематична широта, свойствена само на големия писател. Той постига завидна логическа последователност и стройност, защото фактите и художествената им интерпретация са винаги някакво стъпало, звено от общата верига, в чийто край ще прозвучи обобщението. Понякога един и същ факт се включва в две, три вериги. От своя страна те също са обединени в последователна и хармонична цялост.
В общия план на творчеството му темата за предателството заема особено място.
„Не без собствено самоунижение пишем ние тези черни страници от нашата книга, и на читателите ще да тежат те. Ние ги бихме оставили, намислили бяхме да ги скрием, но не си удържахме думата, други чувства надвиха, сенките на мъчениците ни безпокояха…”(9)И да е искал, не е можел да отмине темата за предателството. Това би противоречило на същността му като писател и родолюбец. Че той дълбоко изживява това падение, личи от интонацията, от всеки ред, където перото му се докосва до тази социално-етична категория.
В общия идейно-композиционен план на „Записките”, пък и на другите му творби, темата за предателството поема функцията на особен катализатор на чувствата. Възторгът от патриотичния подем и революционния изблик на масата се уталожва, за да отстъпи място на тъжни, горчиви размисли. Дори на едно обвинение, косвено отправено към историята, която е била толкова несправедлива към народа, частица от който се чувства самият автор. На силна болка, която като музикална тема звучи в тавтологията „пак българи го бяха предали…”, „наши братя българи, православни християни”.
В документ, писан от двамата, Васил Левски и Ангел Кънчев прогласяват: „Предателите, чорбаджиите и турските подлизурки ще да виснат на едно дърво с нашите неприятели.” Захари Стоянов го поменава в книгата си „Васил Левски Дяконът”.
А в цялото му творчество фигурират имената на стотина издайници, родоотстъпници и шпиони. Кои от тях „народното отмъщение” трябва да постави под един знаменател с врага?
Какво значи предателство?
Като социално-етична категория то трябва да се свързва с измяната към нещо, което носи обществена значимост и служи на интересите на нацията, или – към отделна личност, изразителка на тези интереси. Клюкарството, сплетничеството, битовата клевета едва ли могат да се приемат като предателски акт. Разбира се, въпрос на условност. За предателството у нас е писано малко. Това се отнася и за публицистиката ни, и за литературната критика. Струва ми се, че в съзнанието на читателя тази категория обикновено се ограничава в познатата и най-често срещана схема: бунтовник и двуличен укривач, който го издава на врага. По форма на конкретната проява предателството може да има пасивен характер (лъжата на Филип Тотю и Панайот Хитов, че ще възглавят новите чети), а в някои случаи е косвено (действията на Христо Георгиев и Добродетелната дружина). Предават се планове на въстанията, решения на комитети и събрания (Ненко Балдьовченина, Черньо, Андрей Момчев, Димитър х. Генчов). Сеят се раздори и се водят тайни и явни преговори за предаване на въстаналите села и градове на башибозуците или на редовната войска (чорбаджиите – почти навсякъде, където припукват пушките на Априлското въстание). Въобще, Захари Стоянов дава богат материал за условно градиране и категоризация, за анализ на тези действия. Между постъпката на Филип Тотю и Панайот Хитов от една страна и от друга – на чудовищната подлост на дядо Вълю и поп Кръстю съществува разлика от небето до земята. Захари Стоянов много внимателно пристъпва към анализа и оценката на подобни деяния. Към грозната дума предател той посяга само когато няма никакви „извинителни” мотиви, а последствията се оказват пагубни. Тези инцидентно споменати, или обрисувани с истинско психологическо майсторство герои издават на врага вяра, символи, решения, непознатия съотечественик, идейния съюзник, дори приятели и синове и – всички заедно – Отечеството.
Но за да се окачестви кое и да е подобно деяние като предателство, освен интерпретация и тълкуване на голия факт, е необходимо да се прави социално-психологически анализ на неговия носител. Творчеството на Захари Стоянов, историята и съвременните понятия насочват към две главни условия: 1) принадлежност към нацията (да не се разбира само като кръвно-родова); 2) липса на цялостна, завършена идеология, противостояща на идеологията на предадения. Смисълът на второто изискване е такъв: предателство в името на идеите не е предателство; по-скоро това деяние трябва да се окачествява като оправдана измяна – минава се зад линията на „фронта”, всъщност имаме работа с враг. А врагът е нещо друго. За нас, спрямо разглежданата тема, е интересно особеното положение на предателя. Той става такъв от момента на деянието си, извършено по силата на редица „външни” и „вътрешни” предпоставки и наличието на „благоприятна” ситуация. Дотогава той е бил сред нас, с нас, на него се оказва доверие, вярва му се, ако не като на съидейник, то – като на сънародник и едноверец.
От тази позиция ще излизам при разглеждането на галерията изменници родоотстъпници и отношението на автора към тях.

*
Предателството е позитив и най-ярък момент от външната изява на негативната родоотстъпническа философия, на невежеството, страха, лумпенщината. Малко са ония народи (изглежда има такива!), чиято история не познава поп Кръстювци и дядо Вълювци. Обективните исторически условия са поставяли всеки народ по някое време от историята му в неизгодна ситуация, под натиска на чужд елемент, подлагали са на изпитание морално-психическите му качества. Но – с различна честота и степен.
Ала тези стотина черни фигури – в паметта на само един от българските апостоли на свободата?!
Ако проявите на категорията са закономерен резултат, едно косвено следствие на особеностите в общественото и икономическо развитие, на народопсихологията, оформена на базата на това развитие и някои други, по-незначителни фактори, то с какво да си обясним нейната изключителна фреквентност?
На съвременния читател – и то напълно естествено – това прави силно впечатление. Разгърнете втори или трети том на „Записките”, „Четите в България”, последната глава на „Христо Ботев”. Тъкмо се откъснеш от името на един предател, отдъхнеш страничка-две (понякога – само няколко реда!) и отново се срещаш с някоя „черна душа”. На езика напира възкликът, който и самият автор е сподавил: как е възможно за толкова кратко време да се родят толкова много предатели?!
Корените на злото са много надълбоко. Трябва да ги търсим в целокупния живот на народа, външните влияния, характера на обществено-икономическия строй и епохата и то – в един пространствено-времеви аспект. Примерно явления от 14 и 15 век (за тях стана вече дума), обхванали територията на всички български области, обясняват по-късното народностно съзнание. Мъчнотията идва и оттам, че между проявленията на категорията и тези по-дълбоки, първични „корени” винаги има едно междинно звено. Става дума за състоянието на нацията – политическо, икономическо, нравствено – в момента на силното проявление на категорията. Всъщност, социално-психологическите предпоставки обясняват тъкмо това състояние (в дадения исторически момент), в което трябва да търсим причините за силната фреквентност. Следователно нас ни интересува въпросът какво са представлявали българските области и българинът през периода, когато Възраждането значително ускорява своите темпове – цялостна характеристика, без игнориране на белези, придобити в по-стар исторически момент.
Българското Възраждане започва и завършва най-късно в сравнение с аналогичните периоди от историята на другите славянски народи, да не говорим за запада. Развива се долу-горе по познатите вече пътища и наличие на приматното условие – според марксистите – за преход от феодализъм към капитализъм. Но ако „домашната среда” е била „нормална”, положението в другите европейски държави е съвсем друго. Когато дядо Славейков съчинява първите си еротични стихотворения, а в Калофер се глумят, че гражданите говорели на висок глас, тъй като шумът на чарковете ги заглушавал, Европа се тресе от революции, „прегърната” от желязната хватка на хиляди километри железници. А – между другото – по него време там поникват и кълновете на феминизма. В крайна сметка, въпреки видимите промени, към 1878 г. някаква съществена качествена промяна в икономическата основа на българското общество не настъпва. Буржоазията не прекрачва определението „дребна”, „еснаф”. Изкуството, главно литературата, прави качествен скок в своето „сгъстено” развитие едва след Кримската война; няма още свои традиции, съсредоточава се предимно в чужбина и най-често прониква само до рафтовете на бедната читалищна библиотека. „Нямали сме още от оня род литература, наречена фанатическа…”(10)
Неравномерността в развитието на процеса се отразява в дистанцията, която дели българските области по степен на развитие с години и векове. Оттам и разликата в психологията и народностното самочувствие. Пак там, където обяснява защо пише „тези черни страници”, Захари Стоянов добавя: „Турихме още тези грозни работи, за да покажем нравственото състояние на така наречените шопи, да ги сравним с другите българи, особено с тракийците. Както щете, но подобни гнусни сцени са положително невъзможни от страна на тракийския, търновския, шуменския и долнодунавския българин.”(11)През Възраждането успоредно с развитието на занаятите се засилва социалното разслоение. А външното отслабване на политическия гнет е приемало такава форма, че е „поощрявало”, засилвало родоотстъпничеството. (Фиктивни права в управлението се давали на най-отявлените по своето туркофилство и гръкофилство чорбаджии, които са изпълнявали по същество ролята на „еветчии”.) На практика българинът и българщината не са били признати за нещо отделно, обособено – нито от властта, нито от населението, съставено от различни други етнически групи. Едва в султанския ферман от 28.02.1870 за учредяването на българска екзархия българите били признати за отделна нация. Обявяването на равноправие с турския елемент останало на книга; безправното положение на българина спрямо полиция, съд, администрация не се променило съществено. Това несъмнено е „задържало”, потискало процеса на национално самоосъзнаване. Към всичко до тук трябва са притури и религиозният гнет, осъществяван от гръцкото духовенство до 1870 г. Много съществен, разбира се, е и икономическият фактор. Разоряването на селските маси, грабежите и беззаконието, варварската същност на империята са водели до постоянно увеличаване на низшия слой население, на хората „от дъното”. Тъй като Турция не е имала развита индустрия, тази категория от населението не е намирала приложение на своя труд, оставала е без поминък. Лумпенизацията се е оказала страшно зло за деятелите на революционното движение, защото всеки лумпен, този „пасивен продукт на гниенето на най-долните слоеве на старото общество”, както го нарича Енгелс, е потенциален предател.

*
Как, все в този общ план на творчеството си, Захари Стоянов рисува предателството?
Най-очебиен похват е паралелът, съпоставката. Дядо Вълю – на бай Станчо, попският син Симеон – на баща си, който „заливосал работата” като „излязъл да ръси по къщята, като говорел на всяка къща, че кой каквото е видял, да не говори пред турските власти”.(12) Същият поп Захари Стоянов противопоставя на Григорий: „Тоя горски попец, който не е знаял по-надалеч от своя славянски псалтир, сто пъти по-честно постъпил отколкото неговия безхарактерен началник!”. Съпоставката често се постига с умело композиционно свързване – по такъв начин, че читателят сам да сравнява (дядо Вълю – бай Станчо).
Обикновено авторът е кратък, движи се по достоверността на фактите. Психологизува само там, където притежава богат суров материал за случката и личността на предателя или сам е бил свидетел. В кратките епизоди темпото на речта е по-бързо, фразата – по-кратка и суха; сякаш авторът бърза да освободи перото си от чернилката на „гнусната” постъпка, сам да си отдъхне от наново преживения спомен. Всички подобни епизоди, както и другите моменти от всяка негова творба, са не просто разказани, а дълбоко преживени.
Разбира се, по-интересни са онези фрагменти, където Захари Стоянов прави по-цялостна характеристика, навлиза в душата на родоотстъпника, дори – мъчи се да го разбере! Използва прийома на безстрастното следене хронологичния път на събитията, не бърза с обобщенията и оценките. Психологизува по много умел начин: рисува външните черти, движенията, мимиката, интонацията и по тях читателят сам долавя мислите, характера, вътрешната борба. Най-убедителна илюстрация са тридесетината страници от епизода с дядо Вълю.
В края на някои от тези фрагменти съзнателно потисканото до този момент негодувание, горчивината, ненавистта към предателя избухват като бомба със закъснител. Още в предговора към I том на „Записките” авторът предупреждава: „Най-много наруших аз всякакви благоприличия и правила, когато описвам делата на гнусния предател…”. И пак там възкликва: „Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо което може да направи оня, който не е бил очевидец?”. Иначе толкова обективен, прецизен в определенията си, тук той не издържа винаги напора на чувствата и сипе куп категорично злобни и злъчни реплики, достойни в друг случай да уталожат страстите на партизанщината и грубото вестникарство. Даже в кратките епизоди, където единствена подробност е самият „акт на гнусно предателство”, авторът нарича предателя безчувствителен роб, черна душа, кръстен поп или нерязан турчин, кално кепазе, мерзавец, кучи син и най-после – Юда предател! За всички българи, извършили тази подлост, той казва, че са „умирисани и осквернени от калното блато, което се нарича „благоразумие”, верноподанически чувства, „гечинмек” и пр…”.

3
И така – предателството в оня критичен исторически момент е представлявало масово, почти закономерно явление. Преди да пристъпим към мотивите и психологията на специфичните му конкретни прояви, нека разгледаме „междинното звено”. Терминът, разбира се, е малко условен. Но изясненото, поне в общи линии, морално-психологическо състояние на нацията ще ни помогне да разберем силната фреквентност на категорията, дори да изясним подбудите, вътрешните „пружини” на отделните типове. В най-общата си същност предателството демонстрира черти от характера на определен слой, класа, народ. Както когато се оценява някакво качество, присъщо на една личност, съдникът се съобразява с всички други особености на характера й, аналогично трябва да се постъпи и по отношение на нацията. Нещо повече – нужна е прецизност и чувство за голяма отговорност. Но въпросът е кажи речи „бяло петно”. Самият термин народопсихология по силата на унифицираното догматично мислене до неотдавна предизвикваше подозрение, а някои и днес надушват в него коварната миризма на мистицизма.
Видяхме вече как обективните исторически условия се отразяват върху еволюцията на националното самочувствие, как го осакатяват и не позволяват то да закрепне. Този процес е една от страните на „ускореното обществено и духовно развитие”, в което „се образува особена сплав, синтез на предишната национална традиция със съвременното състояние на света”(13) Идва неизбежният революционен кризис и предявява своите строги изисквания.
Току що пробуденото национално съзнание подхранва у българина кълновете на родолюбието. За борбата са нужни не само смелост, решителност, жертвоготовност. Нейните свещени цели изискват високо патриотично чувство. И българинът го проявява. „Непрактичните ни братя… обичаха горещо своето отечество – свята длъжност за всеки едного.”(14) Все пак по отношение на родолюбието българинът проявява двойственост. Наистина историята сочи, че всеки революционен спад води след себе си и значително понижаване тонуса на настроенията. Същевременно изпитанията в борбата закаляват патриотичното чувство – резултат, който се забелязва по-осезателно в живота на следващите поколения. Все пак унинието след погрома, на което се натъква по пътищата на България Захари Стоянов, го поразява. Това ли са същите тези негови братя, които допреди няколко дена с пламенно въодушевление са викали „Да живей”, а сега бързо-бързо захлопват кепенците на дюкяните и се крият в „миши дупки”? Огорченият бунтовник се мъчи да даде някакво обяснение: „Всички хора не могат да бъдат като Кочо Честименски, Михаил Жекова и други. При това не трябва да забравяме и петстотингодишния хомот, петстотингодишното робство, под което е пъшкал многотърпеливият българин. Какво не е в състояние да направи то!” И е прав. Какво е можело да подхрани въображението на масата, нейното родолюбиво чувство, освен няколко чети, апостолските патимии на Левски и смътният спомен за далечната слава на Крум и Иван Асен? Самото Априлско въстание покрай другите резултати дава обилна храна и за укрепване на нашето национално достойнство. Без да морализаторства, Захари Стоянов постоянно подчертава този факт, виждайки колко много е необходимо на българина това чувство. Повече отколкото преди Освобождението. Тогава българинът не е имал нищо, сега – може да загуби извоюваната независимост. Както отделната личност, така и нацията трябва да е достойна за свободата.
Преценявайки обективно българския характер, Захари Стоянов винаги го сравнява с чертите на други народи, обикновено – турския. Ето как съпоставя спонтанните реакции, предизвикани от някаква критична ситуация:
„Кажете ми вие: в кое село през последната война дочакаха те (турците – б.а.) със сгърнати ръце не няколко души хайдути, не комитите, не сърбите, а грамадно число от победоносните руски войски? Ако не друго, поне два пищова ще да изгърмят те срещу неприятеля, поне двадесет крачки ще да се отстъпят с колата си от плетищата на селото, па тогава ще да се предадат – да се не каже че мирно преклонили глава, че от един път станали позорна рая. Тая благородна черта на нашите побратими турци трябва да им я не отказваме от завист, че не я притежаваме ние самите. Не говоря за някои съвсем микроскопични случайности, за позорните предавания на няколко безсъвестни паши, които нищо общо не могат да имат с простия народ.”(15)
Резкият спад в тонуса на родолюбието, по-точно – на неговата изява, се дължи на общата психическа неустойчивост. Сложният и противоречив характер на българина като че ли е бил загадка и за самия него. Да се върнем към тържествено-тъжната процесия, която съпровожда в Габрово „мъченическите останки” на Каблешков: „…мъже, жени и разплакани младежи мълчаливо дефилирали пред смъртния одър и любопитно гледали заспалото лице. В това лице, което скоро трябвало да изгние, се мъчели любопитните да открият всичката дълбока тайна и развръзка на трагическия акт, на миналото, на теглилата, на борбата.”(16)
Тези редове ми напомнят едно друго погребение, описано в романизуваната биография на Христо Ботев. Нещо гротескно, нещо иронично (сякаш предизвикателство към религията и към грубите биологични закони!) има в картината на пийналите хъшове, които играят хоро край неутъпкания гроб на Пандурски. Лишен от по-изтънчена философия за живота и смъртта, българинът гледа на тези неща като на нещо естествено, което не е нужно да се обяснява, гледа с чувство на трезвост, типично за нашия народ. Не се търси някакъв дълбок, тайнствен смисъл на живота – природата го дава и той трябва да се изживее. Идва смъртта? Щом тя е неизбежна, всяко „ахкане” и „охкане” е излишно, смешно, глупаво. С какво друго да си обясним държанието на доктор Васил Соколски, когато от бесилката го делят няколко дни и стотина метра разстояние? „Човек млад, човек с идеи и определени убеждения, на когото намазаното със сапун въже виси вече над главата му – играе на хоро! Млъкнете вие, заклети врагове на българския народ, когото не преставате да хулите, че той е лишен от патриотическо чувство, че той не знае да умира за свобода и цел, че неговият единствен идеал е паричката.”(17) Вътрешното и външно състояние на този герой в истинския смисъл на думата не се променя и в последния момент, когато „…тръгна той с бързи крачки пред юзбашията джелатин, като че ли отиваше да изпълни един дълг, една неизбежна обязаност, един обряд. Тъй умира българинът!” Може би това е изолиран пример, някакъв рядък психологически комплекс? Ами оня трагичен миг, в който Кочо Честименски решава да принесе в жертва и себе си, и най-близките си същества?! Епизодът е описан от някогашния медвенски овчар така пестеливо и толкова разтърсващо – без никакъв коментар.
Не е ли същият и бай Иван Арабаджията, готов да пожертва жена си за святото дело – спомнете си онзи епизод от „Записките”, в който Левски изразява опасението си, че тя ще ги предаде и предлага на мъжа й да я „очистят”?
Този български характер! Безподобен идеализъм до крайна подлост; животински страх от башибозушкия ятаган до себепожертвователност, необяснима с никакви доводи на „здравия” разум…
Робството деформира някои черти на българския характер и принуждава българина да придобие нови, които го правят устойчив срещу страхотния натиск на чуждия елемент: волско търпение, коравина, психическа издръжливост, невероятна способност за регенерация на и без това оскъдните материални и духовни ценности. Смешението с много етнически групи – гърци, власи, татари, черкези (те идват последни, в „разгара” на Възраждането), да не говорим за турците – упражнява силен натиск върху личностното и народностното съзнание. Разкъсва го в буквалния смисъл на думата пространствено. Застоялият икономически живот, бедните комуникации, първобитните средства за информация изолират отделните области. Как в тези условия тракиецът може да чувства врачанския шоп или македонеца за свой кръвен брат, да изповядва един по-широк патриотизъм? Неговото ежедневие, неговото съзнание, неговите интереси са свързани много повече с нивичката и домашното огнище, отколкото с абстрактното понятие отечество. Най-напред родолюбието му добива своеобразен локален характер – това е патриотизмът на дядо Либен, за когото отечеството свършва с последната къща в покрайнините на Копривщица. Нещо повече. Даже в моменти на тържество, в самия апогей на въстанието, когато всеобщото въодушевление би трябвало да засенчи всички тревоги и грижи, българинът не може да се откъсне от своето домашно огнище. „Това е обща черта между нашите въстаници; същото това ние виждаме да става почти навсякъде… гдето на неприятеля е помогнало най-много това скръбно и свойствено на българина малодушие. Въстаниците, като са се сражавали с неприятеля край селото, зад гърба на своите мили семейства, ни на минута не са преставали да мислят за тия последните много повече отколкото за успеха на сражението. Доволно било само да се чуе отнякъде глас „Нападнаха децата!”, и на минутата още би опустяла и позиция, и окопи, и стража.”(18)
Ограденото с високи и яки зидове семейно огнище е било единственото място, където петстотингодишният роб се е чувствал относително сигурен и спокоен. Само там той не е изпитвал униженията и презрението на господарите си, само то му е позволявало да пази своето човешко достойнство, давало е храна на пониженото самочувствие. Само там, в тесния патриархален кръг на домашните, българинът е проявявал своята естественост – в характер, способности, житейска философия. Получава се нещо близко до парадокс. Според съвременната социология „прекалено” обособената индивидуалност на западния човек прераства в индивидуализъм. Състоянието на българския характер преди век и половина е било коренно противоположно. Движението към индивидуализма не се подтиквало от особено ярко изразената индивидуалност; напротив, то е било своеобразна компенсация за слабата й изявеност. Ето този типично характерен белег лежи в основата на противоречивото поведение в критичните минути на борбата.
С няколко колоритни щрихи Захари Стоянов характеризира атмосферата през пролетта на 1876 г., атмосфера, създадена от настроението и духа на българския народ: „нямаше нужда ни от кървави писма, ни от възвания с богата фразеология, ни от особени писма в патетически тон: духовете през нея пролет в тогавашния Фелибешки санджак, измежду българското население, се споразумяваха по течението на вятъра, разнасяха се като електрически ток. Доволно беше изгърмяването на някой топ, достатъчно беше да се вдигне пушилка от случайното запалване на някоя нива келеме, стигаше да се разнесе слух, че по еди кой си път видели да бяга заптие – и ето ти, че се извикало извънредно събрание, издала се тайна заповед до момчетата да завардят пътищата, да поставят тънка стража.” („Записки…”) Историческата кулминация пробужда в дълбините на съзнанието една почти угаснала черта, противоположна на азиатската ленивост и консерватизъм. „На много обичаи и правила, изработени и освещени от века на невежеството той (българският народ – б.а.) настъпи с решителност и дълбоко презрение.”(19) В известен смисъл можем да твърдим, че българският характер изживява една вътрешна борба, бори се сам със себе си: неговите иманентни черти воюват с робската психология.
Тази сложна вътрешна конфигурация води до неустойчивост, до лабилност, елементи на които откриваме във всички спонтанни прояви на българщината, релефно и живо предадени от перото на Захари Стоянов. Колко по-различен е турският характер! Сляп фанатизъм, безразсъдна вяра в отживели времето си истини, типична източна склонност към преувеличаване и абсолютизиране. Турчинът не може да живее без догми, българинът – без съмнение. Освен мнителност, робството подхранва у него умението да се приспособява, да блъфира (бебровските търговци!), да „човърка” самолюбието на агите, понякога без дори да уронва достойнството си. Турчинът е праволинеен и доверчив, българинът – предпазлив, „необходимо двулик”. Българският характер се е пригаждал към чертите на турския (не ги е абсорбирал!), който поради първенствуващото положение на етническата общност и примитивизма е запазил много благородни качества. „…турците никак не ласкаят. Тяхната брадва не е с две остриета. Те са жестоки, свирепи кръвопийци, но никой няма да си изкриви устата да ги нарича подли. Разбира се, че от това правило аз изключвам деморализираните ефендита…”; „…турците са много наивни. Щом чуят, че им се молиш, че признаваш своето ничтожество на рая, а тях наричаш всесилни и пр., чувствата на някакво си благородство се проявяват, каквото ние, българите, не притежаваме.”(20)
Повратливостта, принудното лицемерие влизат в противоречие с твърдостта и коравината на българина. Когато унижението, грубостта и безцеремонността на поробителя надминат всички граници, с мъка сдържаната маска на лицемерието пада. Но, разбирайки безперспективността на всяка друга линия на поведение, личността предпочита с волско търпение да понася мъките. „Един ден вкараха в конашкия двор един вързан българин от околните села, вината комуто не можеше да бъде друга освен комитаджилък. Той изглеждаше дотолкова сърдит и начумерен, така сумтеше и беше отпуснал своята устна, щото не само не си дигаше очите от земята да погледне наоколо си, но и ни дума не отговаряше на въпросите, които му задаваха разните кетипи и заптии… Затворниците, натрупани по прозорците, скърцаха със зъби.
- Брей, елате скоро да видите един истински комита! – извика един затворник.
- Бре, да го господ убие, колко е страшен и инат душманин! – повтори друг. – Между хиляда души да го срещнеш, пезевенкинът, ще можеш да познаеш какъв му е занаятът!

Обяснителни бележки

(1) Веселин Андреев, предговор на съчинения в 3 тома, София, БП, 1965, стр. 7
(2)„Каблешков” („Епопея на забравените”)
(3) Димитър Благоев в „Нашите апостоли” пише: „Неговите „Записки” носят характер публичистически, а като такива в тях отсъства душа.” С тази и други пристрастни и нелепи оценки на творчеството му патриархът на социализма подхваща у нас една погрешна в литературната ни критика линия. По-късно я подемат Георги Бакалов и Михаил Димитров.
(4) В статия във вестник „Работник”, год. I, бр. 9 (1881) Захари Стоянов пише: „Но натискът на века, естественият ход на работите, течението на времената и знанието, пред които са принудени да отстъпят и непреклонните монарси, и фанатиците папи и патриарси и въобще всички притеснители на человеческия род и на разума, няма съмнение, че после няколко години у нас и следи няма да останат от тези народни изедници.” Бил е несъмнено прекален оптимист, но е абсолютно прав в следните редове от статията „Не му беше времето”, писана през 1886 г.: „…идеите не се набождат на щик, не се убиват с топ, …те чупят железа и пранги и с крила излизат от най-затънтените затвори…”
(5) „Четите в България”
(6) „Записки по българските въстания”
(7) „Записки по българските въстания”
(8) „Четите в България”
(9) „Христо Ботйов – опит за биография”
(10) „Записки по българските въстания”
(11) „Христо Ботйов – опит за биография”
(12) „Христо Ботйов – опит за биография”
(13) Гачев, Г. Д. „Ускоренное развитие литературь”, Москва, изд. Наука, 1964, стр. 6
(14) „Записки по българските въстания”
(15) „Четите в България”
(16) „Записки по българските въстания”
(17) „Записки по българските въстания”
(18) „Записки по българските въстания”
(19) „Записки по българските въстания”
(20) „Записки по българските въстания”