Павел Радимов
Павел Александрович Радимов, руски поет и художник-реалист, е роден през 1887 г. в село Ходяйново, Рязанска губерния, в семейство на свещеник, който имал трима сина - всички станали по-късно художници. От детските години в него се проявяват две еднакво силни влечения: към поезията и към живописта. Неслучайно наричат Радимов поет в живописта и живописец в поезията. Завършва Рязанската духовна семинария и историко-филологическия факултет на Казанския университет (1906-1911). Темата на дипломната му работа е “Омир в произведенията на гръцките художници”. Отказва се от аспирантура в Саратовския университет, преподава история на изкуството и литература в художествено училище в Казан. Рисува селски пейзажи и интериори на последните дворянски имения. През 1911 г. по покана на Л. В. Туржански и със съгласието на Иля Репин участва в 9-та изложба на Обществото на передвижниците, а през 1914 г. е приет в обединението им. От 1913 г. си кореспондира с поета Валерий Брюсов, а през 1915 г. се формира групата на новоселските поети, в която влиза и Радимов. Издава стихосбирките “Полеви псалми” (1912) и “Земна риза” (Казан, 1915) - във втората има сонети за Башкирия, която посещава през 1913 г. Критиката е доброжелателна към дебюта му: талантът на Радимов е забелязан от Горки, а Гумильов и Брюсов го определят като многообещаващ. Поезията му е земна и конкретна, върху ранните му стихове личи църковно-религиозният отпечатък. Във втората му книга се появява темата за руското село, станала основна за него. Платната му също пресъздават руската природа. В произведенията на Радимов се отразява светът на техния автор - светлия, ясен човек, дълбоко чувстващ красотата на света. През 1914-1916 г. е сътрудник на вестник “Сибирски живот” и списание “Сибирски студент”. През 1918 г. организира в Казан изложба. Революцията го застига в Казан. В страшното време на интервенцията намира приют в имението на своя роднина Лебедев край Чебоксар, до станица Будайская, където е роден легендарният Чапаев. В следреволюционните години е преподавател в Казанския художествено-технически институт. До 1921 г. работи като инструктор и завеждащ отдел по изобразително изкуство в Татнаркомпрос. През 1921 г. прави изложба в Москва. На литературна вечер през 1921 г. се запознава със Сергей Есенин, който го въвежда в своя кръг - някои от тях стават добри приятели и на Радимов, често се срещат и в “Яхъра на Пегас”. Есенин се отнася с обич към Радимов, именно Есенин предлага неговият земляк да оглави Съюза на поетите. В началото на 1925 г. Есенин предлага издаването на алманаха “Поляна”, в редколегията заедно с него са включени Всеволод Иванов и Павел Радимов, който често го посещава в дома на последната му жена - София Толстой, внучка на великия писател. Там той подарява на Есенин сборника си със стихове “Село”, написан в хекзаметри. Прочитайки я, Есенин казал, че му харесва и сам би се подписал под такива стихове. През последната година от живота на Есенин Радимов прави всичко възможно, за да спаси приятеля си - от алкохола, от скандалите, от съда. Възражда Обществото на передвижниците и става негов председател (1922-1923). През 1922 г. чете доклад за реалистичното изкуство, който послужил за начало на голямо обществено художествено движение, оформило се като АХРР (Асоциация на художниците на революционна Русия), един от основателите на която става Радимов и активно работи за нея през 10-годишното й съществуване. През 1922 г. в Москва е избран за първия й председател. В 1928 г. се състои изложба на АХРР, един от организаторите на която е отново Радимов. Като художник присъства на партийни конгреси, прави скици за портрети на вождовете. Една след друга излизат поетичните му книги: “Село” (1922), “Попиада” (1922), “Земно” (1927) и други. В поезията остава верен на себе си, пише в хекзаметри, сонети и октави. Работи в традициите на передвижниците - битова, портретна и пейзажна живопис. Посещава през 1926 Финландия и рисува Репин, както и Туркмения и Белорусия, Узбекистан и Татария, Башкирия и Чувашия, Курска и Рязанска област - навсякъде създава цели цикли от картини и стихове. Участва в много изложби зад граница - във Венеция, Лондон, Берлин, Мюнхен, Кьолн, Стокхолм, Ню Йорк. Организира Московския областен съюз на художниците, става първия му председател, организира десетки изложби по цялата страна, пише спомени и издава поетични книги. След кампанията по “разкулачване на селските поети” създава пейзажна лирика - необикновени по красотата си стихове за руската природа. Под въздействие на руския учен българовед Афанасий Селищев обиква България. Прави портрети на Васил Коларов през 1922 г., както и на Георги Димитров. В някои книги обединява поезия и живопис - “Картини от Подмосковието” (1958), “Родният край” (1958). Последният му сборник “Главен път” излиза през 1959 г., а последната му изложба е в Москва през 1962 г., тя е посветена на 75-годишнината му. Умира на 12.02.1967 г. в село Хотково, Московска област. Остава незавършен ръкописът му “Утрото на живописеца”. Платната му се съхраняват в Третяковската галерия, в Държавния Руски Музей, в големите художествени музеи на бившия СССР. В изкуството, както и в живота, Радимов се отличавал с удивителна честност, отдаденост на изкуството и трудолюбие. Един от основоположниците на съвременната руска тематична картина. Създава произведения, посветени на Гражданската война, глада в Поволжието, организацията на първите колхози, индустриалната тема. Пеш преброжда всички поля край Москва, наричан е певец на Подмосковието. Художникът има силно развито чувство за родната история - посвещава на Абрамцево и Сергиев Посад множество стихотворения и картини. В наши дни интересът към творчеството му се възражда - представени са изложби на Радимов в Москва (2005) и Казан (2007). Архивът му се намира във фондовете на музея Горки. Едната му дъщеря, Татяна Радимова, е художничка, другата - Мария (поетеса) и съпругът й Константин, живеещи понастоящем в село Салтиковка, също са художници.
Публикации:
Поезия:
