ХОРОТО
Закъсняхме за събора на село Спилио. Успяхме да влезем в разгара на самото тържество - към осем и половина, девет вечерта. А то беше на мегдана. Само не си мислете, че техният мегдан е като нашите. Нито е малък, нито е мръсен, препикаван от кози и овце, нито е тъмен на 23 септември 2009 година. От трите страни е заобиколен със затревени алеи и яки чинари. И със стълбове с осветителни тела. Но за събора е монтирано още осветление. Станало е ден. На четвъртия, северен край, се издига висока амфитеатрална стена. Цяло село почти е насядало там. Ония, които не са на амфитеатъра, са по масите, радиално разположени около сцената - мегдан. Или по улиците, които се стичат пак тук - на мегдана-сцена, който сега е хорище. И всеки, стъпил на него под прожекторите, е вече участник, актьор в големия спектакъл, наречен събор. Оркестърът е високо на специално сглобена тръбна трибуна - да се вижда, да се чува от близо и далеч. Тонколоните, качени една върху друга, осемметрова кънтяща барикада. А звук да видиш - чист, изящен! Таман музикантите да свирят с кеф до без откат.
На хорището на изчистено, сякаш изблизано с език място, се свиват и разпускат в хаотичен ритъм четири-пет хора. Пулсирайки, ту се издуват, ту се прибират като огромен жив организъм, създаден от големи пъстроцветни обръчи, които постоянно се огъват, навиват и саморазвиват. И ако във вселената под нечуваната космическа музика се въртят млечните купове, без да се застъпват, без да се застигат или изпреварват, тук всяко хоро си вървеше, и то по свой път, но под ясна, отчетлива мелодия, водена от кларинета.
Поспирваха обръчите-хора, забързваха, забавяха се, изчакваха - следяха водачите си, които понякога се въртяха като дервиши в несвяст. Често хорбашията сякаш летеше. Вдигаше се нагоре, пикираше надолу, завъртайки се около оста си, отлитайки за момент от хорото, после майсторски, артистично стъпвайки, ситнейки крака, удряйки с ръце колена, приклякваше и пак излиташе пред хорото. И пак се закотвяше точно в началото на хорото, достолепно, одушевено. Игралците, като ято в небето, го следваха.
Не бях виждал подобно чудо. Бях хипнотизиран.
И техните хора като нашите, а се отличават. Нашите са съвършени, подстригани като войнишки редици, в тях професионалистките белосани като пионки, във фалшиви носии, безполови като кукли. А мъжете ни, все по-често губят мъжкото, играят изпъчили задници като мравки. Да те e яд да ги гледаш! Равни като манифактура!
Ето, съвсем младото хоро го води четири-пет годишно гиздаво момиченце. И то облечено в народна носия, близка на носията в моето село, на 10 км по права линия отвъд хълма, на запад, в България. И то като големите има наниз жълтици на шията, които се подмятат в ритъма на хорото върху изрязаната бяла ивица на сукманчето. И кърпа си има на главата. И кърпа в ръката, която върти съвсем уверено, но по детски закачливо, да не кажа и дяволито. И стъпките, забързано, не бъркаше, и снагата си изправяше - досущ малка госпожица. Но детето се отделяше от общото ято. И имаше мигове, то самостоятелно летеше. С ярко изразен почерк. А дете!
Другото хоро го води жена към тридесет и пет, в бял костюм - три четвърти панталон, който подчертава глезена й, и блуза без ръкав, с леко пълни за годините си ръце. Невероятна пъргавина извираше от налялото й се тяло. Освен сексапил тя излъчва скрита майчинственост и гордост от това, че може да се справи с всичко, както с воденето на хорото. Такава жена можеш да я избереш и за войвода. И да й си подчиниш с кеф. Тя ту се навежда от кръста, очертавайки дискретно задница, ту прикляква, както у нас мъжете. И никога нямаше да зная, че това толкова ще й отива, особено така, облечена в бяло - жена и половина. Жената играеше с цяло тяло. Една сдържана стихия. Нарочно влизаща в красиви сбруи хубавица. С краката докосваше земята, от кръста изтласкваше гърди и рамене. Лицето сияеше от вътрешно опиянение. Очите притворени. Духът й в нея сякаш се въртеше в един вътрешен отделен танц, така както земята се върти около себе си, и всъщност участва и във вихъра около слънцето, а от там и в Млечния път и в други мегагалактики и вселените във Всемира.
Мъже водят другото хоро. Достолепни, усмихнати нашенци. Едри глави, снажни рамене, торс малко несъразмерен, типични средиземноморци. Те толкова ми напомнят на моите съселяни. Някога играехме така по сватби и панаири. С цялата душа и сърце. Преди да се появят хореографите, преди да ни уеднаквят и в танца. Но тези тук бяха виртуози. И съзнаваха какво носят.
Седемдесет и петгодишен изправен мъж, на който му личи, че цял живот се е харесвал, харесвал се е и на околните и пак се харесва, и пак им харесва, със светъл бежов панталон, запасал със светлокафяв колан светлосиня риза, стъпваше божествено, със заскрежени причесани назад коси под прожекторите. Кларинетът дъни точно подбрани известните гръцки маками - това е едно задавено лупингово свирене между две октави в по-ниския регистър. Имаше го и при нас, но вече изчезна. Последен, който свири така, беше Никола Янков от някогашната Леновска група. И сега, като чуя неговата „На трапеза”, безусловно се разплаквам. Кларинетистът, подкрепян от оркестъра, прекарваше през черната си абаносова бурия тайнствените вопли на отдавна измрели народи. Но те взривяват вкочанените гънки и на най-калцираните балкански вени! Мъж ли си - не можеш да устоиш! Затова нашият човек - мъжът над 75 - бе изправил глава, прекрачвайки през прага на неизвестното. Той преминаваше в пространство, не като тукашното, и щеше да поведе хорото с такава сдържана сила, каквато има само у уважаваните вечни старейшини. Те са като безсмъртни. Като Омир могат да ти разказват за щяло и не щяло, без да им мигне окото, с най-малки подробности, така както реди слепият трубадур живота на смъртни и безсмъртни! Точно като богоравен. Е, как да не мине през главата ти за миг поне всичко видяното в куполи на гробници и в книги, да не се сетиш за пиршествата Ахилови, лудориите Дионисови, как да не минеш през нашите Великден, Гергьовден, Димитровден. Кога е било без хоро! И как играе сега този неистов възрастен грък! Прероденият Капитан Михалес?! Или другият герой на Казандзакис - Зорбас?! Да, шаблон е Зорбас, велик шаблон. Защото не може да бъде преразказан. Той няма синоним! Сега седемдесетпетгодишният достолепен с просребени коси мъж се отдели от хорото и, като се завърта с ръце, политна.
Гърми музиката! Сменят се ритмите. Пущат се и се залавят игралците.
Жена, към петдесетте, се хвана на баша. С пъстра пола е, на дипли. С тънки като изваени на струг вретена крака и глезени. Тя подскача от крак на крак, замахва с ръце към земята, сякаш я чисти, прикляква, сякаш сее, и ми заприличва на една много кротка и близка мен Деметра.
Народът в селото пременен, отпочинал в следобедния сън, изглежда различен от нашия в тази празнична вечер. Лицата ни са едни и същи. Но в техните личи спотаено блаженство. Блика от движенията им, прокрадва се в начина, по който говорят на сервитьорките, дето учтиво ни заливат с „луканики”, „лахана”, рацина, узо.
До тук видях много. Напразно търсих да мерна някой попрехвърлил мярката, глътнал джама, да налети на кавга, или на бой. Няма! Основното поле за състезание си остава това - под прожекторите на мегдана. Там като запалени метеори се врязваха хора от редовете на амфитеатъра, изскачаха от масите, излитаха с ръце като птици и се залавяха, според куража си, кой в началото, кой в края, кой в средата на хорото! Идваха да покажат себе си пред себе си, себе си пред хорото, пред селото, а ако може, и пред целия свят. С танца изразяваха всичко. Своята ярка същност. Със стъпки и музика те говореха за живота си - как го виждат, защо живеят и защо ще умрат.
Тук разбираш защо са го измислили това дайчево или пайдушкото хоро, или Елено моме, или трите пъти, или ръченица. Защо и презрял човек, налегнат от болести или години, не му се пуска от редицата.
Много хора играха тази вечер гърците. Хора от цялата островна държава. Ето гордия като на картал танц от албанските планини. А този е от гръцка Македония. Какво повдигане на коляното, какво стремително задържане и леко стъпване на мъжете, хванати на пояс! Каква грациозност при жените! Ето, отдели се към 80-годишна жена и застана начело на хорото. Изпънат гръб, повдигнати пълни гърди, разперени хоризонтално ръце, тя заситни със ситна стъпка, ще кажеш ще мине към балет, ще се изправи на пръсти, но не, завъртва се в кръг и пак се хваща с лява ръка за хорото и го повежда нагоре и нагоре, все с вдигната глава, с хваната на кок прошарена коса. Тя в момента сигурно е на годините на онова момиченце, дето със златните парички и с кърпа дяволито водеше хорото. Т.е. кой знае на колко е години човек, който води хорото. Духът не признава време! Част от абсолюта!
Веселбата върви и късно след полунощ. Музиката не спира. Няма почивки, няма вечери. Кларинетистът пуши втъкната между пръстите цигара между два отсвира. И пианото не спира. И китарата, и базукито. Той често пее с младата, хубава жена.
Тук няма попфолк. Няма оциганяване. Няма сега ще видите как аз го мога! Не! Няма евтини чалъми! Тук се цени оригиналът. Следва се хигиенично. А хората танцуват - не стройно, завладяващо и истински.
И това не са професионалисти, завършили Спортната академия физкултурници, не са и самодейци, а обикновени хора от селото, дето денем орат нивите, сеят, работят в цеха за трахана, преподават някъде или пък живеят инфилтрирани в сумати култури на света. За събора те се върнали от Германия, Финландия, Италия, Франция, Америка. Тази вечер всички те са от родното Спилио. А в предишните дни на събора, най-добрите от тях, мигрирали някога ученици, сега режисьори, художници, музиканти, професори - са имали изяви в родното си село. Направили са тук филмови премиери, представили са книги, свирела е рок група, тръгнала оттук и стигнала до Мюнхен. Професори са чели и са спорили. За всичко. И пак за смисъла. За оцеляването. Макар и гранично, селото не иска да умре.
Това, което се опитвам да правя за родното ми Хухла - тук на един хвърлей през границата, са го канализирали. Значи „… един и същи вятър ни разхлажда…”, едни същи мисли ни въртят. Хе там, в ония светлини, дето нощем ме привличат от балкона. Там са успели?
Сега съм там, под прожекторите. И чувствам неистовото желание да се хвана на хорото.
И слизам тържествено-развълнувано, като се сещам за Хайтов, към мегдана. Той ми е споделял как воеводите - и Ангел, и Вълчан , и Петко - след битка имали обща човешка слабост. Искали хоро. Залавяли се. И играли. Така, както са живяли.
Повдигам ръце и се врязвам в хорото. То ме поема меко, въздесъщо като небето. И летя. Прашинка от Млечния път.
