Иван Иванович Савин (истинска фамилия Саволайнен), руски писател, емигрант от първата вълна, е роден на 29.08.(10.09.)1899 г. в Одеса. Дядо му по баща, Йохан Саволайнен, е финландски моряк, който се оженил за гъркиня. Баща му Иван, нотариус, който възприел руската култура, се оженва за Анна Михайловна Волик, млада вдовица и богата помешчица, по баща произхождаща от старинния молдавски род Отян, рускиня по майка. От първия си брак тя има пет деца, от Саволайнен – три. Децата са много задружни. Детството на поета преминава в град Зенков, Полтавско, където завършва гимназия. По време на Гражданската война става доброволец в кавалерията (улански ескадрон на 3 кавалерийски полк) в армията на генерал Деникин и през 1919-1921 г. воюва на Дон, Кубан и в Крим. Четиримата му братя – също белогвардейци-доброволци като него, загиват: двамата му по-големи братя са разстреляни в Симферопол (Крим) през ноември 1920 г.; третият брат, Николай, 15 г. момче, е убит в бой, четвъртият, Борис, загива край Каховка. Савин пише дълбоко лирични стихове за загиналите си братя. Сестрите му умират по време на Гражданската война. След поражението на Доброволческата армия болният от тиф Савин не успява да се евакуира от Крим с войските на генерал Врангел. В железопътния лазарет на Джанкой той е пленен от червените. По чудо се спасява от разстрел заради финландския си произход и заради спасителната идея на медицинска сестра и войник да го представят като полкови писар. След 2-годишен плен, по време на който изтърпява много издевателства, побои и глад, успява да избяга от болница на червените – в Петроград, там заедно с баща си прекарва една гладна зима (1921), но получават разрешение за отпътуване във Финландия (1922). По-късно ще напише: “Бог ме спаси. Може би измоли от Бога моя живот майка ми, дала Му четиримата си сина”. Работи в захарен завод в Хелзинки. За първи път печата в хелзинкския вестник на Г. И. Новицки “Русские вести”. Негови стихове, фейлетони, спомени, разкази започват да се появяват и в други издания зад граница: “Руль” (Берлин), “Возрождение” (Париж), “Сегодня” (Рига), “Новое время” (Белград), “Иллюстрированная Россия” (Париж). Води кръжок на руски младежи в Хелзинки. През лятото на 1926 г. гостува на Иля Репин в Куокала и се сприятелява с него. През същата година излиза в Белград единственият му приживе отпечатан поетичен сборник “Длан”, който го прави популярен сред поетите от емиграцията. След смъртта му книгата е преиздавана три пъти: 1947, Менхенхоф (Германия); 1958, Ню Йорк и през 1988 пак там, последния път под заглавие “Само един живот” – изданието, включващо стихове и проза на Савин, е осъществено от вдовицата на поета Людмила Владимировна Сулимовская-Савина и Ростислав Полчанинов в чест на 60-годишнината от смъртта му. Самата Людмила ще напише след години: “Аз бях не само негова жена, но и негов приятел, секретарка и преводач”. По време на операция на апандисит Иван Савин получава заразяване на кръвта и след мъчителни страдания умира на 12.07.1927 г. в болница в Хелзинки, на 28 години. В некролога си за Савин “Нашият поет” Иван Бунин пише, че “ликът на Белия Воин ще бъде причислен към светците и от Бог, и от Русия” и че “Савин беше Бял Офицер в поезията и Поет на Бялата Мечта в дейността си. Оставеното от него завинаги му осигури незабравима страница в руската литература”. Считан за един от най-любимите автори от първата емиграция, Савин е високо ценен както от Бунин, така и от Куприн, Репин, Амфитеатров, Терапиано, Г. Струве. Православен по вероизповедание и руснак по светоусещане, Савин не се съмнява, че краят на революцията ще е трагичен за Русия. В неголямото си по обем творчество той успява с голяма искреност да изрази чувството за вярност и дълг, а патосът на неговата героика го сродява с Гумильов. Други съчинения: автобиографичната повест “Плен”, “Младост (пиеса)” (1925), “Стихове: На Запад” (1953), повестта “Истината за 7000 разстреляни”, разказите “Парола”, “Лимонадената будка”, “Там”, “Трилистник”, “Към моя внук”, “Нови години”, “В мъртвия дом”, “Трима”, очерците “За еснафството”, “Валаам. Святият остров” и “Валаамските манастири”. Малко преди смъртта си Савин започва роман за епохата на Пушкин – той остава само в конспект. Не целият архив на поета е запазен, още повече, че и той не е пазел чернови. След смъртта на Савин баща му предава архива на сина си на Руския архив зад граница в Прага. След войната чехословашкото правителство го предава на СССР. През 1998 г. в Русия излиза “Моят бял витяз” – в този том стиховете на Савин са представени най-цялостно.

Публикации:

Поезия:

ОБИЧАЙ ВРАГА СИ…/ превод: Диана Павлова/ брой 19 април 2010

ДВАДЕСЕТ И ТРИ ЖИВЯХ ГОДИНИ/ превод: Красимир Георгиев/ брой 127 април 2020