Таньо Клисуров

ПРОДАВАЧКАТА НА ЛОТАРИЙНИ БИЛЕТИ

Цветарката на Смирненски ли е това? Кой тук я сложи -
във този век, сред масите на ресторанта скъп?
Държи билетчета в ръка, товар нищожен,
а като питанка в тетрадка е превила гръб.

Цветарка беше някога. Сега е побеляла, слабичка.
Но все пак тя е, тя, веднага я познах.
С русалка я сравни поетът, а сега е бабичка -
със сто и двайсет пенсия и с постоянен страх:

дано й стигнат за лекарствата, за киселото мляко.
И затова към девет тръгва в лунносребърния мрак
да препечели нещичко, а краят да почака
до следващата пролет може би, до другия инфаркт.

Цветарка беше някога. С билети от лотария
тя днеска обикаля плахо край масите подред…
Цветарката на Смирненски, нещастната България,
самата в този свят останала без печеливш билет.

ЦЯЛА НОЩ

Цяла нощ бучеше асансьорът.
Кой къде отива? Аз изпатих…
Някои при Господа – нагоре,
другите в мазето – при Рогатия.
Аз изпатих. Почти фатално.
Не попаднах нито в Рая, нито в Ада,
а останах в нашата реалност,
вчерашното втори път изстрадах:
властници с тържествени акорди
нова ера гръмко възвестиха,
втори път бездарникът със орден
се окичи – талантливо кихнал;
втори път нечаканата сметка
за вода и ток взриви главата ми
и между ребрата като в клетка
втори път сърцето се замята…
По-добре да бях потеглил също
пък макар към Ада, към казана,
щом под покрива семеен вкъщи,
като в пъкъл сякаш бях застанал -
хвърляха дърва любими хора
в пламъците да не видя мира…
Цяла нощ бучеше асансьорът.
Всъщност вече цял живот не спира.

РОДИНАТА

Родината обичам по човешки,
не знам на нея, но на мен е нужно.
Не й прощавам упреци и грешки
за падане на колене пред чужди,
за слугинаж в годините предишни,
за днешните измислени кумири,
за смъртите жестоки и излишни
на Гео и Моряка млад от Пирин.

Родината обичам по човешки:
тревожи ме съсухрена и бледа,
за всеки нож в гърба й ми е тежко,
забит от мним приятел и съседи.
Готов съм да й дам ръка, когато
залита слаба, както днес го прави,
когато нейното достойнство в злато
пресмятат нагло силните държави.

Родината обичам тихо, скромно.
Не чакам завещание от нея -
да осребрявам обичта синовна
с наследство, от което да живея.
Да пиша името й честно още мога,
надвесен упорито върху листа.
Погледне ли сърцето ми към Бога -
аз виждам Нея – праведна и чиста.

ПРИЗНАВАМ

Да, моят син не си прилича с мене.
Живее той с по-друг манталитет.
С големите обществени промени
умът му и до днес не е зает;
поети не чете на нощна лампа,
не гледа вечер тв новини
и няма в някоя нелепа трампа
той кон за царството си да смени.
Такъв е: прагматичен и разумен,
черта под всичко слага най-подир…
Навярно му изглеждам на игумен
от някой вдън горите манастир.
Но си признавам: свое пламъче съзирам
в очите му /как да си обясня/,
когато празнично пак от ефира
засвирят: „Горда Стара планина…“