Красимир Бачков

Не може всеки брадясал пияндурник, живеещ във Варна да е морски вълк, както не може всяка жена на име Мария да е красива. Обаче лятото понякога така се шегува, че всичко на брега на морето става възможно. Особено през август, особено в третия понеделник на тоя щедър месец.
Тази нощ Светльо спа като бебе. През последните три дни не разполагаше с никакви пари, съответно с никакъв алкохол и му се наложи да си пречисти организма с минерална вода от близката чешмичка. В Шишковата градинка при чешмата с топла минерална вода се влачеха предимно пенсионери с пластмасови бутилки, а понякога идваха и туристи, предимно жени. За да се приведе в приличен вид, Светльо се обръсна встрани от чешмата, наплиска се щедро с минералната вода и прекара мокри пръсти през косата си. Разтърка сините си като небето очи и сладко се протегна. От спането върху пейките в Морската градина се бе схванал. Точно в този момент една жена до него изтърва шишето с току-що напълнена вода, то падна на плочите и се пръсна, като водата заля панталоните на Светльо. Той изгледа несръчната жена с любопитство, а тя притеснено каза:
- Аз съм си такава. Все изтървам и чупя, спъвам се във всичко. Много съм кьопава! Извинявайте!
Това искрено признание впечатли Светльо, защото досега в живота си не бе чувал подобни думи от жена. Обикновено жените се отнасяха презрително към него и обидните квалификации касаеха най-вече личната му персона. На всичко отгоре тази жена имаше топъл глас и топли очи. На фона на русата й коса, очите изглеждаха като смес от червено и черно - живи и привлекателни, като студена бира в горещ следобед. Натежалите й като два плода гърди опъваха резедавата рокличка тъй устремени към него, че бродягата за малко не се изкуши да протегне ръце към тях. Жената не бе красавица, но притежаваше някакъв огнен чар. Той преглътна сухо и изръмжа колкото може по-любезно:
- Госпожо, вие ме слънчасахте! - Откъде му дойде на ум тая безсмислица сам не разбра, но ефектът бе поразителен. Жената се разсмя на глас, явление по принцип рядко и учудващо. Магията на смеха й накара бабичките наоколо да млъкнат и да се вторачат към тях с любопитство. Не всеки ден навън можеше да се чуе смях, при това искрен и тъй обаятелен.
- Ама и вие! - продължаваше да се усмихва жената - Как го казахте само!
- Истина е! - сложи длан на сърцето си Светльо - Вие сте като слънце! Сега ще ми върви цялата седмица по вода!
- Аз съм Мария, но всички ми викат Марта.- протегна ръка хубавицата, Светльо нескопосано я хвана и целуна. Идеше му да падне на колене пред нея, но го досрамя от бабичките и се отказа. Чувстваше се неописуемо размекнат и странно добър. Все едно бе ударил три големи мастики, или бе рицар от някоя приказка.
- Аз съм Светльо! Обикновен рибар. - Във визитката му имаше известна доза истина, защото се случваше, като съвсем закъса с парите, да помага на рибарите или сам да си лови риба от някоя буна.За целта разполагаше с малко влакно, навито около празна бутилка от бира.
Жената се огледа и предложи:
- Ами, да идем на кафе по случай произшествието и запознанството! Аз черпя.
Светльо мощно пое въздух и предложи лакътя си. Бе гледал в някакъв филм как го правят франтовете и сега му дойде някак отвътре. Жената го хвана под ръка и тръгнаха по улицата. Зад гърба им бабичките възбудено зашумяха.
Седнаха край масичка, разположена на тротоара на улицата. Кафето им бе сервирано веднага, а Светльо се чудеше как да продължи тъй смело започнатия разговор. Марта го изпревари с въпрос:
- Вярно ли е, че вече няма миди в морето?
- Амиии - почеса се по носа пишман рибарят - Не, че няма, но много намаляха. Рапаните ги ядат на поразия.
- Жалко! Толкова ми се искаше да си опека миди на тенекия! Там, на плажа, до самото море!
- Няма проблем! - тупна се по гърдите като орангутан Светльо - Довечера ще ги имате! Гаранция!
- Наистина ли? - светнаха очите на жената и тя импулсивно постави нежната си ръчица върху неговата - Много сте добър! А аз как ви залях само!
- Стига де! Може да се случи със всеки. - успокои я той, а ръката му буквално изгаряше от допира й. Идеше му да я сграбчи тази прекрасна жена и да не я пуска никога. Ама никога и за нищо на света. Вместо това предложи:
- А до довечера искате ли да ходим на плаж?
- Разбира се! - подскочи радостно Марта. - Аз пристигнах вчера вечерта и още не съм стъпвала на плажа.
Двамата се отправиха към хотела, в който се бе настанила. Тя си взе хавлия и чадър, и след малко вече лежаха на горещия пясък. Заговориха и се оказа, че е оперна певица. Взела си седмица отпуск и дошла във Варна, защото имала спомени като малка точно от тук. Омръзнали и плажовете в Испания и Италия. Искала да дойде сама и да си почине на спокойствие. Не била женена, но имала приятел, с когото се виждали от дъжд на вятър.От толкова много турнета почти нямала време за личен живот. Светльо примигваше като хлапе, на което разказват приказка и накрая ни в клин, ни в ръкав изтърси:
- Морето много взема, но и много дава!
Марта го изгледа замислено и сериозно каза:
- Ти говориш като рибар, а за мен това клише е като музика! Та нали тук те срещнах!
Светльо не знаеше какво да каже и от прилив на много непознати до тоя момент чувства, стана и затича към водата. Хвърли се и заплува навътре. Правеше го почти всеки път като се напиеше. Така главата му се проясняваше и идваше на себе си. На излизане видя Марта да се плацика по плиткото и я изненада, като я опръска с вода.
- Това ти е, задето ме заля сутринта!
- Ах, тиии! - кресна зарадвана жената и се втурна да го гони. Пръскаха фонтани навсякъде, докато не разбраха, как се отзоваха един друг в прегръдките си. Светльо я целуна, а Марта притвори очи от удоволствие. И на двамата беше ясно, че срещата им е уникална, и едва ли имаше бъдеще, но се отдаваха на импулсивните чувства, породени от магьосника август, морето и неустоимите човешки желания за близост и обич.
Вечерта бродягата успя да извади миди и запалиха малък огън. Учуден от способностите си, той дори намери отнякъде стара тенекия. Когато готовите миди се отвориха, те лакомо ги захрупаха, заедно с песъчинките. После прегърнати отидоха в края на плажа, при лодките. Там, под една обърната с дъното нагоре лодка се любиха тъй, сякаш и на двамата се случваше за пръв път.
До края на седмицата Светльо и Марта не се разделиха нито за миг. Като я изпращаше, той призна:
- Аз не съм рибар, Марта! Безработен алкохолик съм. Дори няма къде да спя нощем.
Тя сложи пръст пред устните си и тихо прошепна:
- Знам! Досетих се … някак. Но нали не пи никакъв алкохол, докато бяхме заедно?
- Защото ти ме слънчаса! - ухили се той - Толкова ми завъртя главата, че нямах нужда от алкохол.
- Да-а-а! - погледна го нежно жената - Ако продължаваш да не пиеш и станеш наистина рибар, след две години по същото време пак ще дойда! Там, при градинката с топлата вода. Дори за минутка да е, ще дойда да те видя и …. кой знае! Може дори да не съм сама, но обещавам да дойда!
- Ще те чакам! - само успя да промълви бродягата.
Понякога е учудващо, колко бързо може да мине една година. Рано сутринта, в третия понеделник на август, Светльо огледа собствената си лодка на брега до яхтклуба, метна се на мотопеда и пристигна при чешмичката с топла вода. Беше се издокарал с моряшка фланелка, на главата с кърпа като стар пират, а порасналата брада му придаваше толкова суров и мъжествен вид, че всички жени наоколо го заглеждаха. От предишният пройдоха и пияница нямаше и следа. Той седна на една пейка и зачака. След около час, по улицата се приближи голям, сребрист “Крайслер”. Скъпата кола паркира и от нея слязоха изискано облечен мъж, с матова кожа и тъмен поглед, и жена с дете на ръце. Отдалеч си личеше, че са богати, а русата коса на жената и стоеше като сребърен обков, от икона на някоя светица. Тихо говорейки на италиански, те седнаха на съседната пейка. Жената внимателно спусна детето и то направи няколко несигурни крачки към Светльо.
- Здравей, моряче! - протегна ръка към детето той. Момченцето се усмихна със сини искри в очите, нададе писък с тънко гласче и се върна обратно при майка си. Гушна се в нея и погледна от там към Светльо. С най-синият поглед на земята, бродягата се усмихна добродушно. Жената го изгледа с няма молба, бръкна в чантата си и извади кърпичка. Изтри просълзените си топли очи и хвана мъжа до себе си за ръката:
- Да тръгваме, Винченцо! Всичко е така, както си го представях.
Мъжът се изправи и взе детето на ръце:
- Понякога не те разбирам, Мария! Толкова странни капризи имаш!
После влязоха в колата, бавно и високомерно тя избуча и се отдалечи по улицата. Жените край чешмичката възобновиха прекъснатия заради необичайните посетители разговор, малки врабчета подскачаха наоколо, прехвърчаха и огласяха въздуха с пронизителното си чирикане.
Светльо стана от пейката и се наведе над чешмата. Сбра вода в шепи и се плисна по лицето. Водата се стече по брадата му и закапа като закъснели сълзи по моряшката фланелка. Един от многото илюзорни сънища на живота свършваше.