Веселин Касабов

…Бях преглеждал старите си публикации и ми направи впечатление, че в тях липсва космосът, звездолетите с дръзки астронавти, които храбро се сражават с помощта на лазерни бластери срещу злонамерени зелени пришълци. Но какво да правя, като бях свидетел на доста скромни космически изяви.
Като дете се захласвах по одисеята на първия международен екипаж на големия лунен кораб, разгънал надуваема база на Луната: англичанин, немец, двама американци, двама руснака, французин, китаец, японец и индус – общо десетима човека, представители на някои от космическите нации. Телевизията показа как тъкмо новите лунни жители отпушваха тапата на шампанското вътре в напомпаната шатра, нещо се случи – дали метеорит я удари, дали някъде шев се разпра поради некачествен канап или лепило, но изкуственият въздух вътре от 20 % кислород и 80 % хелий излетя бързо със свистене. Налягането веднага спадна и от всички само индусът успя да затвори скафандъра си и на четири крака да се измъкне от притискащото го тежко платно, погребало под себе си останалите девет астронавти. Страшен удар бе този неуспешен опит за по-нататъшните космически изследвания.
Луната бе изоставена като безинтересна. Едва след пет години и половина от космодрума в Куру последователно бяха изпратени четири експедиции до Марс, но първите два кораба – американски – изобщо не се върнаха. Единият руски се върна, но със загинал от глад екипаж.
Най-куриозен бе случаят с 28-тонния руски автоматичен апарат, изведен от космодрума в Капустин Яр, за проучване на Плутон. Двигателите му от нов тип, конструирани от ЕНЕРГОМАШ, можеха след ускорението да развият до една четвърт от светлинната скорост. На носа му бе закрепен противометеоритен щит с голямокалибрено оръдие за унищожаване на по-едри обекти на пътя му.
Обаче след две седмици сигналите от космическия изследовател заглъхнаха.
Минаха още две години. Завършвах последния гимназиален клас, когато световните информационни агенции разпространиха сензационно интервю с директора на руската космическа програма: „Руският автоматичен изследовател се връща. Уловихме сигналите му. Да видим какво ще ни донесе от планетата Плутон”.
После видяхме по телевизията кадри от циментирана площадка – декар и половина – някъде в Сибир, за кацане на двайсет и осемтонното космическо чудовище.
На брифинга американският журналист попита кротко:
- Извинете, господине, но не вземате ли предвид дори малка вероятност след толкова далечно пътуване корабът да не кацне точно на площадката?
Отвърна му представителят на ЕНЕРГОМАШ, червендалест веселяк с кръгло татарско лице и четинеста коса:
- Млади човече, вие, американците, постоянно се съмнявате в нас. Уверявам ви, че ракетите ни кацат точно в предвидената точка с отклонение до трийсет сантиметра. Успокойте, моля, сънародниците си, вземащи твърде присърце нашите работи.
Неизвестно защо последва приглушен смях.
Обявиха и точното време за кацане – към шестнайсет часа.
Телевизията предаваше още от четиринайсет часа от Сибир. Показана бе площадката за приземяване в средата на горска поляна в тайгата. Отстрани, почти до дърветата, бяха изтеглени два тежки австрийски крана с допълнително подсилени стрели. До тях – повдигаща се рампа за превоз и изстрелване на ракети върху шасито на впечатляващ с размерите си камионен влекач КАМАЗ в зелен камуфлажен цвят, а отстрани на просеката за временния път, неотбелязан на картата, танксетка с купол без оръдие, на чието място бе закрепен мощен високоговорител.
Телевизионният оператор се забавляваше да показва любопитни кадри от замрялата площадка. Невидим кълвач тракаше, имитирайки откоси от автомат Калашников. Два лоса страхливо надничаха зад дърветата, но не смееха да излязат на поляната. Внушителна кафява мечка ги погна и те се загубиха в мрачната гора.
Към четири без четвърт от просеката довтасаха два тумбести автобуса с още лица, които щяха да присъстват на приземяването: двайсетина облечени официално мъже слязоха от единия автобус, а от другия – отделение войничета, предвождани от генерал.
По насам, върху месингови тръби с кука, двамина униформени опъваха червено въже,отвъд което за цивилни преминаването бе забранено.
Не след много тенекиеният глас от високоговорителя предупреди: „Внимание! До кацането остават три минути!”
Всички очи потърсиха небето – от изток на запад и от север на юг. Никой, дори директорът на руската космическа програма, не знаеше откъде щеше да се покаже прословутият космически изследовател.
Обаче приземяването му съвсем не приличаше на кротките спускания на орбиталните капсули. Когато високоговорителят започна обратното броене, някъде към пет отляво надясно сякаш невидим нож разряза небето и от раната шурна заслепяваща бяла светлина като от електрожен.
На десетина километра над главите на уплашените посрещачи, зад нажежения до бяло от триенето в атмосферата космически апарат изведнъж се отвори парашут с невероятни размери. Звукът от опъването му бе уловен от микрофона след около половин минута.
Явно, повърхността на парашута бе по-голяма, отколкото поляната и той неминуемо щеше да се закачи на дърветата околовръст. Но се случи съвсем непредвидено. Въжетата на парашута едно след друго пламваха и металната грамада, падаща свободно с противометеоритния щит надолу, по силата на гравитацията се заби в площадката за кацане като във вафла на половин метър дълбочина.
Високоговорителят обяви тържествено: „Осъществено е меко кацане на първия в света тежък космически изследовател на планетата Плутон!”
Повечето присъстващи, с изключение на военните, бяха побягнали към дърветата от хвърчащите циментови парчета.
Избягаха от неподражаемия грохот птици и животни – мечки, вълци, лисици,, белки, хермелини, дори един страхлив сибирски тигър. Останаха да се въртят във въздуха само рояци от едри като врабчово яйце местни комари, бръмбари и мухи, наричани от местното население (доколкото го имаше) „гнус”.
На площадката с изстиващата метална грамада миришеше на изгоряло масло и боя.
Сред посрещачите имаше двамина представители на НАСА. Единият още бе примрял от страх, другият – който поназнайваше руски – приближи, заедно с телевизионния оператор, до невъзмутимия и вечно усмихващ се представител на ЕНЕРГОМАШ и вежливо попита:
- Извинете, това меко кацане по руски ли беше?
Руснакът сложи тежка длан върху рамото му.
- Меко кацане е когато апаратът е цял. С теб се басирам на каса водка, че по тази железария няма да намериш драскотина или вдлъбнато.
- Кога?
- Ей сега ще изстине и кранът ще го постави на рампата наклонено.
Двамината останаха заедно да чакат показанията на електронния термометър.
След време забитият в цимента космически дундак загуби червения си цвят и почерня. Генералът откачи въжето от своята страна, отиде до него и плю върху обшивката, за да измери температурата. Плюнката изсъска като в тиган и се изпари.
- Останете по местата си! – заповяда генералът. – Още температурата е висока.
Високоговорителят повтори: «Гражданите да останат отвъд въжето! Температурата на обекта не е спаднала».
Накрая и това се случи – дебелакът изстина и въжето бе откачено. Посрещачите любопитно го приближиха – оглеждаха го, удряха по обшивката с юмрук.
След малко директорът на руската космическа агенция помоли хората да се дръпнат малко. „Ще го отворим да погледнем какъв подарък ни е донесъл от Плутон. Дали – пошегува се той – от него няма да излезе някое зелено човече?”. Обърна се към танкетката, вдигна ръка и щракна с пръсти, за да извика някой си Омелко с квадратния ключ.
Омелко се оказа слабовато момче в омазнен комбинезон. С квадратния ключ той на бърза ръка отвинти и дръпна настрани значителна част от обшивката, която се оказа закрепена на панти. Началникът му побърза да надникне вътре, но разочарован извика.
Конфузът бе невероятен.
Вместо камъни от Плутон, в кухината се мъдреше американска междузвездна станция – дали Пайниър или Експлорър, не помня. Тя бе изстреляна преди 200 години към далечни светове като посланик на Земята. В нея американците бяха сложили схематично изображение на мъж и на жена, галактическа карта с мястото на нашата планета, и златен диск с образци от земната музика. Доколкото бях запознат от стравочниците, наред с Моцарт и Бетовен, на диска имало и българска народна песен като пример за първобитна музика.
Американците щяха да припаднат, когато четирима войника извадиха от металната й килия пленената станция и я оставиха на земята. Тя изглеждаше фина, ажурна пред черната лакома грамада, която я бе погълнала.
Началникът на космическите изследвания се развика на представителя на ЕНЕРГОМАШ:
- Стига си се хилил! Видя ли какво стана?
- Той отвърна, заливайки се от смях:
- Извинявай, братле, но двигателите ми се доказаха на практика блестащо. Кажи кой в света е способен да лети със седемдесет и пет хиляди километра в секунда! По-добре провери в командния блок.
След десетина минути Омелко извади командния блок. Довтасаха двамината умърлушени монтажници, клекнаха и започнаха да го разглеждат. Началникът им, още зачервен от неудобството, изведнъж изохка над главите им, избута ги настрани и измъкна от блока четвъртит детайл с крачета:
- Скотове, пияници! Погрешен чип сте поставили. Този в ръката ми е от радиоуправляема балистична ракета. Ще ви го изкарам през носа! Утре ви изправям пред трибунала.
После даде знак на генерала да ги арестува.
Скоро, още на площадката – в танкетката, стана възможно да се моделира с компютър картината на произшествието. Оказа се, че след няколко десетки милиона километра изследователят на Плутон улавя почти изчезващите сигнали на американската междупланетна станция. Настига я и я прибира. Все едно е проба от почва на Плутон.
Дойде време крановете да извадят лъже-Плутоновия пътешественик от цимента, където бе забил нос, и да го килнат върху ракетната рампа. Тогава се видя, че цевта е пълна с циментови парчета. Първо двамината цивилни началници се заеха да ги вадят от нея и да ги хвърлят настрани. Обаче почти всички, освен военните, се натискаха да бъркат в цевта и се наредиха на опашка. Накрая началникът извика:
Готово! Цевта е чиста.
Генералът поклати глава и отиде сам да провери: бавно нави ръкава на зелената си куртка и се качи на рампата. Пъхна ръка в цевта, повъртя я малко и я извади. Високо вдигна дланта си, слезе, спусна ръкава си и отиде до танкетката.
Високоговорителят обяви: ”Граждани, след знак от другаря генерал запушете ушите си, понеже ще бъде произведен изстрел за окончателно очистване на цевта!”.
Речено – сторено. Предната част на КАМАЗ-а се вдигна с два маслени крика така, че цевта на оръдието да се вирне на трийсет градуса по отношение на терена. След това предвидливо извъртяха рампата настрани, та снарядът да не удари кабината. Сега дупката в щита гледаше върховете на отсрещните дървета.
Началникът на космическите изследвания влезе в апарата пред отвинтената от Омелко врата.
Всички запушиха ушите си.
Не бе ясно кога генералът бе дал знак, но толкова силен гръм разтресе тайгата – като земетресение – че половината от присъстващите не можаха да се задържат на крака и паднаха, макар със запушени уши.
Когато се свести, американецът, хванал се на бас с представителя на ЕНЕРГОМАШ, го попита:
- Извинете, господине, но няма ли опасност този снаряд да убие хора? Знаете ли поне къде е паднал?
- Дявол знае – отвърна веселякът. – Не са ли ти казвали, че тайгата е слабо населена. Малко вероятно е да улучи някой самотен ловец. Или двама… Ти ми кажи разгледа ли нашето лакомо апаратче, гдето по погрешка пъхна в устата си вашата станцийка? Намери ли одраскано или вдлъбнато?
- Признавам, - отвърна американецът. – Ще получите кашон водка.
Събеседникът му се изкиска, облото му коремче се тресеше:
- Ти луд ли си? У нас в реките дори тече водка. Ще ти дам колкото искаш.
Младият американец беше бледен атлетичен блондин, облечен в строги черни дрехи. Има една дума, че на панталоните му можеш да се обръснеш. Личеше, че едвам издържа ставащото тук.
- Кажете, моля, кога мога да получа нашата станция и с кого да преговаряме за компенсациите?
- Виж ти! Компенсации му се приискали… Съветвам те да си вземеш още сега апаратчето, да му смените батериите и пак да го върнеш. То и у нас можем да ги сменим, не е голяма философия. Ние ще сменим чипа на нашия космически дебелак и съвсем скоро пак ще го натирим към Плутон. Питай началниците си: не е ли по-добре да го оставиш и с тая ракета да го изведем до Проксима, Сириус или алфа Центавър? Или където и да е – по ваша прецeнкa…
Не помня какво стана по-нататък…
Освен този конфузен случай и отбелязаните по-рано, не мога да се сетя за други космически одисеи, заслужаващи внимание.
За миг се изкуших да си измисля – не беше трудно, всички го правят, но бе против принципите ми и се отказах.