БЪЛГАРСКИ ВОЕНЕН ЛЕКАР - “МОЕТО ВЪСПОМИНАНИЕ ОТ ЕМЕН”
През 1889 г. в три поредни броя на списание “Военен журнал” са поднесени впечатленията на Йосиф П. Любенов от далечен географски район на Отоманска Турция - Емен. Обособен от политически събития в днешната държава Йемен, тогава все още почти феодална периферия. Далеч от реалния живот на 19 в., но знаен от българите, оказвали се там по различен повод. Включително по силата на професията си, както става с възпитаника на Цариградското военно-медицинско училище Любенов… И с немалко негови колеги-сънародници, оставили безкръстни кости в арабския свят дори след освобождението на България и равнодушно забравени след време. Затова “въспоминанието”, издадено в 1890-та като самостоятелна книга, добавя нетрадиционна багра към пътеписа, завещана от четката на странник по волята на жизнената си орис. Трудна, опасна и горчива, но… българска. Допълваща психологията ни по прашните пътища на свят и време, които вече не съществуват извън страниците на творбата.
“Да ли ще ни испратят в Емен? Там ли, или в Багдат ще оставим костите си? - Тези бяха въпросите, които често притупкание на сърдцата си задавахме ний Българчетата, когато се учахме в Цари-градското военно Медицинско училище. Като нямахме от бащите си достатъчни средства за да се поддържаме на свои разноски, въодушевени от голяма жажда за учение, принудени бяхме да постъпим, повечето като стипендиянти в поменатото училище ако и да знаяхме, че трябва да служим вечно в турската армия. Ний по това време нямахме никакви застъпници и покровители, които да ни спомогнят в нещо, каквито имаха Гърците и Арменците; тъй щото до-гдето постъпим в училището, дълги и различни арзухали и молби бидоха употребени от наша страна за тая цел. След постъпванието ни в него, срещахме също неприятности от страна на съучениците ни Гърци, Арменци и Турци, които често се подиграваха с нас, като ни приписваха разни епитети. Появеше ли се пък някое въстание в България, тогава изливаха върху ни всичкия си яд. Но да оставим това, понеже не ни е намерението да описваме ученическия си живот, а нека отговорим на зададения ни въпрос: в Емен ли, или в Багдат ще оставим костите си?”
След кратък служебен престой в Сърбия и Херцеговина, през септември 1877 г. Йосиф Любенов се отправя към арабския свят. Започват неговите впечатления от света-живот, в който авторът ще премине през перипетии, лишения, неприятности и копнежи за връщане. Засега те са само химера, но военният лекар, както личи от страниците, притежава наблюдателност, философска разсъдъчност и много търпение. С тези качества споделеното е изчистено, доколкото е възможно, от негативизма на европееца. Оказал се в географията на арабски племена, воюващи непрестанно помежду си, а заедно – срещу турската армия. Въздухът, който дишат, е наситен с религиозна догматика и със символите на Мека и Медина. С всяка измината миля корабът, на чиято палуба Любенов и търновецът д-р Пол-Марк, повдига завесата на ориентализма: през Порт Саид и Суец, до пристанище Худейда. Където двамата сънародници се разделят, а авторът споделя: “Зная, че мнозина ще си зададът въпроса: в коя част на света се намира това място, и що ни интересува да знаем за него? Но за мене не е тъй; защото и там са живяли Българе, и там има български гробища…” Което ни кара да си спомним, че наши сънародници са оставили спомен почти навсякъде по света, а костите на мнозина почиват и на океанското дъно. Но това е друга тема, за друго изследване.
А иначе краткия по обем разказ можем да оприличим на три концентрични тематични кръга, които взаимно се насищат с информация в сиви, неради цветове. Лицето на географията е изпъстрено с броеница населени места: Катаба, Ходжерия, Емран, Тавила, Сана… Конфуда, Бенешехир, Рагдан, Сабия, Михаил, Енха, Хаваш, Люхия… За екзотика не става дума. Пясъци, кирпичени къщи около площад, баня и казарма под замисленото нажежено слънце олицетворяват поредната спирка на военния лекар. В еднообразния пейзаж тя сякаш променя само името си. Времето също е понятие без конкретен смисъл. Над пресъхналото му русло се издига дим от наргилета и опиум, в който се мяркат налягали на хлад из кафенетата мъже. Кервани разнасят стоки и новини, макар в някои от каймакамствата да има телеграф. Нещо рядко, както европейските дрехи върху гърба на отделни чиновници. За прехраната и за дома се грижат жените. Между араби, турци и евреи е изградено крехко етническо равновесие: повече символично, отколкото реално. Затова пък лесно уязвимо – особено когато в спора са въвлечени друговерци. Символ на вечност, непогрешимост и морално правораздаване са джамиите. Издигнати от хора, за да властват над тленната им гмеж. Която всъщност се нуждае именно от това… За християнина д-р Любенов е трудно да се “разтвори” в арабското множество, за да го опознае като негов член. Но макар и пестеливо, разказва за поминъка, за отношенията вежду мъжа и жената, за моралните ценности на местното население. Не пропуска образованието, местното лечителство, запазилата се негласна търговия с роби, историята на кафето мока. Описва подредбата на арабска къща, в която има закачена на стената сабя, или маждрак. На пода – тепсия с глинени чаши и гърнета, в ъгъла - рогозки. С уважение говори за трудолюбивата, възпитана в тежък труд и покорство домакиня, за разлика от турската посестрима. Монотонно битие сменя поколенията. Приемствеността в манталитета рядко добавя в съзнанието им нещо ново. Еднообразното съществуване, познато от ранно детство, прави човека своеобразен философ. Аллах каквото реши… До собствениците си в бита кретат камили и магарета, станали по необходимост техни приятели по неволя. За разлика от местните маймуни, които според автора няма кой да лови и обучава – за бране на орехи в редките горички по тези места и т.н.
Върху този обществен, социален, духовен релеф турската армия е и завоевател, и търпяно зло. Понякога отделни племенни водачи нападат войници и укрепления: “В този бой, една рота от дружината, в която се числях и аз, занимаваше пост в една кула, от балкона на която пазеше часовой. Под тая кула Арапите още от понапред, като били закопали барут, в времето когато войниците бяха вътре, промъква се в тъмнината един Арапин, подпалва барута, и направи да исхвъркнът в въздуха всички с ротния си командир. Само един войник се избави, а всичките други заедно с пушките им станаха на късове. В това време аз се намирах в Емран, два часа далеч от лагера на войската, като управител на една пряносна болница на войската, която действуваше срещу махдията, и живеях в еврейската махала, гдето беше и болницата. Под тази болница така също арапите бяха сполучили да турят барут, но види се, малко е бил, та една нощ, когато го подпалиха, само една част от болницата се откръти а ние всички уцеляхме живи и здрави”. Перипетиите на Йосиф Любенов внасят в текста разсъждения за турската армия. За пропастта между офицерите, завършили военно училище и колегите им, издигнали се от войнишките среди. За невероятната издръжливост и търпение на обикновения солдатин, пратен в чужди нему край. Безкрайно самотен. Изгубен сред тълпата низами, без лични права и ощетяван всякак в дребните си материални права. Но твърд и постоянстващ в службата, която често оставя костите му далеч от родните места. Тук, в тази среда, търси себе си като военен и като българин пътеписецът д-р Йосиф Любенов.
Разказаните от него митарства са неотлъчно свързани с работата му на лекар по пътя на армията в разни краища на арабския свят. Той е тясно свързан с полевите болници. Със страданията на войници и със здравна помощ срещу епидемии по местното население. Което приема грижите с благодарност и с недоверие, защото са подарени от ръцете на друговерец. Българските лекари от Цариградското медицинско училище неусетно създават малка общност от потребни люде. Имената им във времето се заменят с други имена. Щастливците успяват да се върнат след Освобождението в родния край: д-р Стамболски е назначен в Казанлък, в Силистра – Желяз Драганов, а Васил Марков – в Копривщица и там жена му може да свали яшмака, с който е ходила в Емен 7-8 години. Сам Любенов с доста перипетии се добира до родния Кюстендил… За други сънародници ориста е повече от горчива. Богатият пловдивски търговец Георги е убит, но разбойниците не са открити. На кораб за България през 1881 г. умира самоковецът д-р Петър Димитров и тялото му е хвърлено зад борда. А в град Ип лежат костите на д-р Никола Карагьозов от Търново, “на когото положението беше доста незавидно. Преследван постоянно от своя дружинен командир, испаднал в отчаяние, като гледал невъзможността да се върне в своето свободно отечество, - неговата натура не е могла да пренесе ежедневните потрясения и неприятности. Както ми расказваха от после, той бил умрял в 2-3 часа от апоплексия. Лошите язици обаче говоряха, че бил отровен от командира си. Ко е истина, не мога да зная; аз бях се виждал с него преди 5-6 дни, той беше съвършенно здрав и ми казваше: “ех, да можех да чуя от някого българския марш”, за който чел в някой френски вестник, че се захващал с gronde Maritza teint-de-sang “и да умра не ще ми бъде жално”. И тъй горкият умря без да чуе българския марш, без всякакъв обряд: без поп, без опело, без да има кой да му види гроба и без да има от после кой да му запали една свещ”. Не само нему. Не само там. И не само в онези далечни години… Понякога, за тъжна радост, оцеляват само спомени. Какъвто всъщност е и пътеписът на Любенов “Моето въспоминание от Емен”…
Защото времето сменя годишните сезони и след тежка зима ведрата пролет ражда нови надежди. После пак и пак. Човешкият живот сменя сезоните си само веднъж. На беловласия финал, като сухи листи, се ронят снимки без ретуш. Чакайки грижлива ръка да ги вдигне и съхрани от нищото. Сред тях са книгите, багрени от пътни бележки, лични впечатления, отшумели събития, радости, прашни копнежи. Понякога с грапав език, солдатско-лаконични, но несъмнено искрени. Вярвам, че редица страници с необичайния лик на “Моето въспоминание…” очакват свой нов прочит. Ново връщане към региони, времена, общества, познали и запечатали и българско присъствие в делника си. Съвременната ни памет болезнено се нуждае и от това…
