Славчо Чернишев

Тя няма да се разсърди. Поне така си мисля.
Лежах на радарната палуба и правех плаж. Продължавах слънчевите бани от Рио. Там доста се проточи товаренето на големия океански кораб. През свободното време скитах из този приказен град, или обикалях плажовете му. Откривах все нови заливчета и затова градския плаж Копакабана вече не беше единствено кътче на рая.
Обичам пясъчните лагуни – за мен те са едно истинско наслаждение. Може би тези думи не са много точни – това е едно особено състояние: усещаш, че природата е покорна на настроенията ти и си мислиш, че пейзажа май е измислен само за теб. Това е състояние на покой, на висше блаженство, на долче фар ниенте, както казват италианците. И тъкмо това е нужно на моряка, изтерзан от огромните пространства и прищевките на океана.
Сега лежах на радарната палуба и гледах странните изображения на облаците над родното южно пристанище. Те се превръщаха от къдрави бухнали кълба в подобие на остро и причудливи архипелази. Около мен глухо шумеше неукротимият дух на приключенията и вечната пристанищна проза.
Сега разбирате, нали, че обичам и облаците. Може би защото и те са скитници като мен. Банално, нали. Тези бяха бели, светлеещи от лъчезарието на летния ден.
Но както безметежно си лежах, изведнъж ми замириса на тежки черни облаци – те хвърлиха нетрайна сянка върху кораба и бързо изчезнаха към открито море.
Духаше лек маистрос – северозападният. Изглежда на континента бяха се изсипали първите дъждове на лятото. Помислих, че може да ми се случи нещо неприятно. Не съм суеверен, но когато човек си има работа със стихиите, винаги е на щрек.
- Капитан Липовски! – извика някой. – Я слез да те видим!
Познах гласа – беше на един приятел от местния вестник, който се мислеше за маринист, щом дружи с нашего брата, и който пописваше разказчета по случките, измислени или украсени от нас. Но той май беше лишен от талант, или както там го наричате – от художествено мислене. Неговите съчинения бяха сухи и неубедителни. Нямаше го преживяването.
Тъй или иначе, Жоро сам си създаваше образ на стар морски вълк и за потвърждение влачеше на кораба съвършено непознати хора – предимно случайни събутилници – които сетне разнасяха по кафенета и кръчми разни небивалици за морски бури и крушения. И за мен.
Помня, че по това време навърших четирдесет. Току що бях пристигнал от Бразилия и никак не се учудих, че журналистът ме спипа рано-рано. Той следеше движанието на всички кораби с помощта на пристанищните служби.
- Сам ли си? – извиках доста остро.
- Не съвсем – изрева весело оня и бях сигурен, че се хили.
Помислих си малко грубичко – абе, мога да те пратя по дяволите, но нали съм
зле възпитан – ще сляза. Знам си го, той идваше за поредното шише гордън-джин и главно за богатата корабна софра, но защо продължава да ми досажда със цели тайфи пияници, “романтици” и почитатели на моряците – виж, с това не мога и не искам да свикна. Нито да се примиря. Мек човек съм, там е бедата…
Без да бързам навлякох стария панталон цвят каки и облякох моряшката фанелка. Така се харесвам.
На палубата около трапа ме очакваше групичка от четири-пет души, начело с рошавия журналист и едно прелестно момиче – наверно двойно по-младо от мен – едно хубаво и изящно като антична ваза момиче с прозрачни зелени очи, опасни устни, призивно обърнати, и внушителни гърди, които, право да ви кажа, не будеха никакви греховни мисли. Защо ли?…
Може би защото телцето бе съвсем детско, а може би и защото сиянието на момичето беше нещо като силово поле, увеличено от аленото палтенце и жълтата пола. Те грееха весело и ярко.
Останалите от групичката имаха вид на обикновени континенталци. Те се държаха подчертано почтително, като хора, които се изтърсват неканени на чуждо място, но които уважават уискито на капитана.
- Запознайте се със Сета – рече журналистът и широко се ухили, сякаш искаше да подскаже, че тя е нещо като запазена маса, но май и другите двама (или трима) хранеха тайни въжделения.
Как Сета бе попаднала сред тях и досега не мога да си обясня. Вероятно загадката е в Жоро. Той имаше слабост да спира хубави момичета по улиците и да ги замайва със сладки приказки.
Сета ме гледаше с нескрито любопитство. На матовото й лице все още стоеше изненадата – нещо я изненада в мен. Какво? – не мога да гадая. Нейните тънки дълги пръсти не пущаха ръката ми.
- Много сте хубава – рекох и добавих шеговито: - Жоро, откъде ги намираш тези красавици? Тайфата се разсмя, а Сета продължаваше да ме гледа все така озадачена от нещо
си и невинна като една малка мадона. В този миг вече знаех какво ще каже. И тя каза:
- Може ли да разгледаме кораба…- и млъкна смутена.
Ето, това ми е най-неприятното – тази роля на разводач.
Защото въобще си е унизително и защото ми писна да разхождам из целия
параход разни посетители, които се преструваха, че изгарят от нетърпение да узнаят нещо много вълнуващо за море и кораби, а тайно се озъртат и се питат – къде ли, аджеба, се намира кают-компанията.
Изглежда Сета усети нещо от това, усмихна се ласкаво и прошепна:
- Моля ви…За пръв път стъпвам на кораб, който е прекосил океаните…
Няма как, склоних.
Корабът, както се казва, блестеше от чистота и ухаеше на хубави английски бои.
Бе построен у нас, а електрониката му бе японска, естествено. Континенталците зяпаха разсеяно и едва ли слушаха важните разяснения, с които сега пък блестеше журналистът.
Двамата със Сета обиколихме кърмата, минахме покрай брашпила и бигите, без да й ги посочвам и без да пълня хубавата й главица с разни железарии.
Тя крачеше до мен – доверчива и мила и тихо ми обясняваше – не по мое желание, разбира се – че е единствената дъщеря на един седемдесетгодишен човек – евангелист и “много добър татко” и че младата й майка я изоставила отдавна и забягнала с някакъв циркаджия в Южна Америка.
А-ха!
Баща й много я обичал, а тя била безкрайно привързана към него и дори споделяла някои неща.
- Само някои? – попитах строго.
Тя разбра намека ми.
- Да, да…Бъдете спокойни, няма да му кажа за вас.
- Защо?
- Така…- и след кратко колебание се усмихна издайнически.
Стана ми неприятно.
Това момиче с печална съдба носеше в себе си едно голямо страдание и наверно
бе самотно, много чувствително, беззащитно и сигурно търсеше човека, който би го утешил за цял живот.
Само че този човек не бях аз.
И не че съм коравосърдечен, както бихте помислили, а защото бях в плен на една изключителна личност.
Не, не си въобразявам. За някои Ирма може да е жената-вамп, за мен – не. Тя дори е прекалено умна, особена и при това – както вече очаквате – много красива. Прилича на таитянка. Бил съм там.
Ирма притежава неизтребим чар и тайнствена сила. Понякога й казвах уж на шега, че е извънземна. Ирма не носеше часовници, защото те спираха. Спираха и дъждовете – ако тя пожелаеше. Тя знаеше всичко преедварително – дори за пирамидите на Марс преди да бъдат открити, или за гигантския женски образ на луната – също преди да бъде открит.
Но Ирма беше спомен. Много скъп спомен. Той пътуваше заедно с мен по големите води на планетата…Да, така е с вечните самотни капитани – тези, които разнасят по света материални блага, сенките на любими същества и собствената си участ.
Няма защо да крия – Сета ми хареса. Но беше ужасно млада, ужасно.И най-вече от друго време, от друго място. Пък и Ирма все още не беше напуснала сърцето ми, казано старомодно.
Заведох момичето на радарната палуба. Сета погледна разсеяно широката картина на пристанището и залива и възкликна “О!”.
- Искам да ви покажа нещо – поколеба се тя. – Не знам как ще го възприемете…Рисувам миниатюри. Иконки. Ще ви подаря една…
Мълчах.
- Вие сигурно сте невярващ…
Обясних, че съм безбожник по рождение и че напълно споделям най-новите знания за вселената.
- Няма значение – рече тя.- Вие сте моряк и аз ще ви дам образа на Свети Никола. Моля ви, не ми отказвайте.
Не съм приятел на талисманите.
- Заповядайте – усмихна се Сета.- Можеше да бъде и Посейдон, и Нептун, нали.
Това бе дървена иконка – може би три на два санти, красиво изписана с блажни бои. Не разбирам от живопис. Казах:
- Изглежда имате силни очи.
- Не мога да се оплача…- и понечи да се прекръсти, но смутено се възпря и
добави: - Засега…Сетне ще ви покажа и другите. Трябва лупа. Сигурно имате лупа…
Поканих тайфата в кают-компанията. Стюардът бай Киро Странджата, който бе тръгнал да се дави заради доброто на внуците си (които щяха да излязат кой знае какви хаймани), поднесе разни мезета и разля шотландската ракия по чашите. Започна софрата.
Сета не пиеше – от уважение към масата отпи една глътка, бръкна в джоба на палтенцето си и извади цяла една изложба на ситни иконки. Континенталците залегнаха над балантая, като свенливо посягаха към шан-фастъка, бадемите, фурмите, стафидите и лешниците и подеха някакъв техен разговор – и ни подслушваха до оня миг, в който взеха да се напиват. Бай Киро донесе една лупа и аз попаднах в удивително странния свят на това съвременно момиче.
Светците ми приличаха на измъчени оперни певци в пищни одеяния. Разглеждах иконките и все си мислех за тази млада майка и за стария евангелист, дето бяха предрекли с безумната си женитба тъжната участ на Сета, а пък страданията бяха й дарили утешението да рисува картинки с дребни размери – съвсем дребни размери, неравностойни на голямата й мъка по изгубената майчина ласка.
Дявол да го вземе – като се жените, поне мислете за децата, които ще сътворите!
- Рисувате ли по-големи платна? – попитах.
Сета се изчерви.
- Опитвах…Не ме приеха в академията…два пъти. Сега съм много отчаяна и вече си мисля, че нямам никаква дарба…
Лошо.
- Един известен художник ми е приятел – казах внимателно, - но се страхувам да ви пратя при него…Слагам двеста процента, че ще се опита да ви прелъсти и поради това няма да ви каже истината…
Сета мълчеше притеснена.
- Ако питате мен – рекох, - вие можете да рисувате. Това е ясно и за такъв невежа като моя милост. Но спирам до тук. По-нататък нямам право, нямам нужната подготовка.
Сета съвсем посърна. За да я ободря, казах:
- Не се отчайвайте. Всъщност, защо ви е тази академия?…Доколкото знам Леонардо и Микеланджело не са завършили никаква академия…Просто трябва много труд.
- Все е по-друго – промълви Сета. – Не се гледа с добро око на самоуците…Пък и средата – и тя е важна, нали…
Изкуството не е моя област – промених разговора. Разказах й за Южна Америка, за безкрайната пампа, за шарените тълпи в кресливите градове, за разкошните тропически залези над реки, широки като морета, за палмовите гори – тя слушаше внимателно и задаваше много въпроси. Майка й беше там. Там някъде в огромните пространства…дори на географската карта…
Тайфата пресуши балантая, усети, че кранчето на чешмата е затворено и реши да си върви. Континенталците станаха, журналистът Жоро Мухата, както му викаха пристанищните докери, каза на изпроводяк, че ще намине пак – обезателно сам! За да си получи гордън-джина.
Сета ми даде адреса си в столицата. Взех го без никакви намерения да й пиша или да я потърся.
Тя се надигна неохотно. Изпратих я до трапа – ония вече залитаха по кея, отдалечаваха се, явно не я чакаха. А и самата Сета нещо се бавеше, не й се тръгваше.
Аз пък – не посмях да я задържа: да не я оскърбя с предложението си, да не заприличам на художника, за който й говорих, да не си помисли нещо лошо за мен.
Подадох й ръка, тя я задържа с тънките си дълги пръсти, усмихна се разсеяно и бавно слезе от кораба…
…Може би след година случайно я срещнах пак в южния пристанищен град и докато я водех към моряшкия клуб, разбрах, че не е получила цветната картичка, която й изпратих от Колумбия.
- Ама наистина ли ми писахте? – трепна Сета и каза внезапно: - Тогава исках да остана при вас.
Това момиче беше много откровено. Тази откровеност ме порази и като не знаех какво да кажа, започнах да се оправдавам със своята недосетливост и глупост.
Беше късна есен – хладна и противна. Какво търсеше Сета по това време в този град, не узнах. Ние хлътнахме в моряшкия клуб и отидохме на гардероба, за да оставим дрехите си. Сета влезе с мен в тясното тъмно помещение и докато свалях якето, внезапно ме нацелува, като шепнеше “Обичам ви, много ви обичам” и избяга.
Седнах при едни познати испански моряци, пих и не можах да се напия…
Много по-късно видях Сета за последен път в едно от ония прелестни морски градчета, в които живее някаква особена порода, защото дори морето не можа да я облагороди. Това са странни хора, необяснимо дребнави и лоши. Е, има и свестни и умни, добри и състрадателни, ала те се броят на пръсти. Но тъкмо те украсяват живота…
Беше горещо сухо лято, връщах се от плажа, потиснат от поредната свада с хазяите – прибирал съм се много късно, а пък те ставали много рано и заради мен отивали недоспали на работа!…Реших да замина, въпреки че трябваше да натрупам много слънце, тъй като ми предстоеше дълго и тежко плаване до Канада…
По тесния сенчест тротоар на древната базилика вървяха двама млади. Видях ги и преди това, когато излязоха от руините. Не им обърнах внимание. И в първия миг не можах да позная Сета. Тя беше все така хубава, ала доста променена, посърнала някак. Онова лъчезарно момиче бе се запазило само в паметта ми. Дожаля ми.
Сета пропусна младия човек пред себе си и съвсем тихо, умолително прошепна “Не се познаваме” и бързо отмина…
Продължих пътя си.