Славчо Чернишев

Тя се усмихваше сдържано и аз не исках и не можех да си обясня тази усмивка. Беше твърде двусмислена. Но все едно. Бях на седмото небе – Виолета е тук!!…истинска. В нея имаше някаква циганска красота – ласкава и печална. Тя ме измъчваше и ме държеше в постоянната си власт. Тя ме опияняваше. Беше нещо като щастие.
И нищо, че сега Виолета слушаше мълчаливо, без никакво участие, дори подчъртано невнимателно. Сякаш ставаше дума за познати неща. Само от време на време се усмихваше вътре в себе си.
Зад прозорците бушуваше леденият мартенски греос – лошият вятър от северо-изток, може би последната зимна провеза. Морето ревеше със заплашително величие, със цяло гърло, като човек, измъчван от бурята…или от жестока и сладостна неизвестност, в която има и няма надежда…Няма.
…Виолета караше колата и се усмихваше. В такива мигове нейният особен чар правеше лицето й още по-одухотворено и по-съвършено. В такива мигове си въобразявах, че може би тя ме обича, но не иска да признае, защото е много горда и своенравна.
- Защо? – попитах. – Защо се усмихваш?
Това е идиотски въпрос. Не трябва да се задава.
- Ще видиш… - каза тя и пак ме озари с непонятната си усмивка.
Нейната гъста бакърено-гъста коса буйно се развяваше от вятъра на движението,
а пъстрата весела рокля излъчваше лекия упойващ мирис на ванилия. Колата беше малка, открита и бясна.
Аз седях до Виолета и с присвито сърце гледах непознатите местности и смирено се радвах на лятната синка на лъчезарното море и на тези причудливи изрязани крайбрежия, обречени на възхищение.
Ние стремително се спуснахме по едно живописно надолнище, сред една насветлена гора от кипариси и пинии. Появи се широк хоризонт със скалист нос и голо възвишение, подобно конуса на неизбухнал вулкан, покрито тук-там с ниски храсти.
В подножието му – малко синьо пристанище, кръгло и тихо, малко поселище с дървени къщи, посивели от ветровете – прелестни, а нагоре по стръмния скат – бели основи-площадки за бъдещи постройки – с лице съм големия залив на запад.
- Искаш ли да се отбием – каза Виолета и колата навлезе в страничния път. – Ще си направим една къщичка там горе и ще имаме всички залези.
Исках, разбира се, но премълчах. Едва ли това беше възможно.
Малката рехава горичка бе задръстена от коли. С тези прашни кипариси приличаше на изоставено гробище. Нямаше пазач. Това не ни направи впечатление, защото бързахме час по-скоро да влезеч в поселището на нашите мечти…Нашите?…На нас двамата?
Тесните криви улички бяха наводнени от пъстри тълпи. И къщите, и малките дюкянчета под тях бяха пищно украсени с разноцветни знаменца, къдрави ленти като опашки на хвърчила, гроздове от балончета и книжни фенерчета. Ухаеше на тропически плодове и шарени стоки от цял свят.
Един пътуващ певец със червено бомбе бе застанал между камара кокосови орехи и камара ослепително-жълти банани, сякаш нарочно излъскани до корабен блясък, сърцераздирателно извиваше някаква ария и току припяваше призивно и развълнувано “Коко…Банана…”
Хубавите продавачки си приличаха като близначки и се различаваха само по алените, сините, жълтите, оранжевите и лилавите рокли, а на главите им сияеха като ореол бели венчета от непознати цветя. Беше цяла вакханалия от багри – едно щедро разточителство сред сивите и тук-таме бледокафеникави къщи.
Ние се лутахме като омагьосани – търсехме бюрото за продажби.
Но странно нещо – нямаше полиция, муниципалитет, църква, или кантори. Само една розова поща иникакво друго учреждение. Дори на пристанището и крайбрежната улица нямаше митница или портово управление.
Там свиреха весели шарманки. Едри важни папагали с ярки пера раздаваха късметчета. Улични музиканти, облечени като клоуни, надуваха дълги пищялки. Изящно се кълчеха мимове с изписани тебеширени лица.
Една неземно руса девойка, преметнала през тъничкото си вратле дебел приспан питон, приканваше тълпата да се снима с безвредното чудовище. А старият бъбрив фотограф уверяваше страхливите, че няма нищо страшно и че споменът е нашия истински живот.
Малкото синьо пристанище бе пусто. Само дървените грабии, на които съхнеха жълти тънки мрежи, подсказваха, че тук има риболов и че лодките са в морето.
Миришеше на печена риба, на печени меса, на лангусти и чирози, на пуканки, топли питки, понички, мекици и водорасли.
Под един навес, подобен на раковина, свиреше флотската музика, цялата в бяло. Хората танцуваха.
- Искаш ли? – усмихна се Виолета и ме завъртя във вихъра на някакъв непознат танц.
О, ние сме една великолепна двойка!
Хората се отдръпнаха, оставиха ни сами, ръкопляскаха.
Май че бехме попаднали в някакво райско място. Или на един безкраен празник,
както бе казал Хемингуей.
Но ние имахме цел и след като се налудувахме, отидохме в розовата поща. Едно младо хубаво момиче с бяла коса, изглежда се смили над нас и тихичко, като се озърташе, каза, че никой не купува строителните площадки, защото под възвишението имало военен погреб. Възнаградихме момичето с най-хубавите си усмивки на разочаровани хора.
- Не се отчайвай – каза Виолета. – Ще си намерим друго местенце.
Ние отново се смесихме с безгрижните тълпи, които явно нищо не подозираха.
Виолета пожела един шоколадов сладолед, тържествен като готическа катедрала, и докато плащах – изчезна!
Втурнах се като луд да я търся, но тя сякаш се беше изпарила.
Спрях пред дюкянчето на една лилава рокля. Момичето се усмихна с цялото си изкушение.
- Какво ще обича господинът?
- Да сте виждали Виолета? – казах и не криех тревогата си.
Момичето се замисли. Струпаха се някакви зяпачи.
- Да! – възкликна момичето. – Видях я с един господин…
Изтръпнах.
- О, но това сте вие, господине! – отново възкликна момичето. – Моля да ме извините…
Отминах. Ония зад гърба ми започнаха да разпитват какво е станало.
Обиколих всички момичета…Същото.
Зърнах един приветлив ресторант. Беше празен, притихнал в очакване на посетители: бели покривки, мраморни вази със ярки цветя, карнавална украса. Тънък дълъг келнер в смокинг любезно ме посрещна.
- Да сте виждали Виолета? – припряно попитах аз.
- Да, видях я с един…О, но това сте вие, господине…Хиляди извинения…
После застанах пред дюкянчето на един стар брадат златар, който пушеше с лула, сякаш бе изпаднал в нирвана. Безсмислено се загледах в един пръстен с любимия на Виолета нежно-блед аметист.
- Извинете – лукаво каза старецът. – Вие ли сте господинът, който търси Виолета?
- Да сте я виждали?
- Видях я с вас…Всички са една стока.
Отминах много ядосан – бях станал за посмешище.
Кръстосах цялото поселение, но престанах да питам. Вече всички знаеха, че
търся Виолета и явно ме съжаляваха с къси разбиращи погледи, освен оня дърт златар, разбира се.
Уморено приседнах в една улична гостилничка. Вкусно ухаеше на чесън и дървено масло. Пълната мулатка, която старателно бършеше чашите, се ухили прелъстително. А едно пъргаво хлапе веднага сложи на масата голяма купчина ориз с маслини и гамбари. Поръчах пиво. Хапвах без желание, дълбоко унизен, но и разтревожен – много се страхувах за Виолета.
Тогава се появи онзи стар добър пияница – беше с моряшка фанелка и бяла моряшка шапка.
- О, капитан Мугра! – извика той приветливо и седна без покана. – Какво си се оклюмал!…Да не са потънали гемиите ти!…Абе ти май не си спомняш за мен.
Не го познавах.
- Не си ли спомняш за боцмана Нико Папарико от Пуерт Рико?…Май си ме забравил. Нищо…А не си ли спомняш остров Барбадос, когато онуй пияно торнадо ни съдра гащите?
- Остров Джамайка…- поправих го аз. – Там веднъж…
- Пепита! – извика той на мулатката. – Ром “Джамайка”!…На две места по петунции!
Опитах се да възразя. Старият боцман ме възпря с думите “Трай, кептън. Това е магия”. Гаврътна една след друга и двете течности, усмихна се блажено и вече не свали поглед от мулатката.
- Та да си дойдем на приказката – рече тихо той. – Като чух, че си изгубил Виолета, тръгнах да те търся, за да ти кажа една тайна…
Знам ги аз тези пиянски тайни!…Нищо, поръчах още пет унции “на две места”.
- Моля, не ми отказвайте…
Нико Папарико махна благосклонно и рече много изискано:
- Уважаеми сър, извинете…Днес пиенето плащам аз!…Покорно благодаря…
Днес имам повод. Днес е особен ден – точно преди десет години изчезна и Рени…Аз останах тук, вечно я търся и я намерам само в чашата…- Май че беше готов, но не се разплака. – Това място е прокълнато…Бягай, кептън! Бягай!…И нека Нептун да ти е на помощ!
Това и чаках. Кимнах с признателност и отидох до касата.
- Колко? – попитах мулатката (сигурно е била хубавица ).
- Четири английски лири – каза тя невъзмутимо.
Не съм човек, който се пазари, но възкликнах:
- За един ориз…
- …с гамбари и бира! – допълни мулатката и се взря в мен.
Изглежда съм бил много съкрушен.
- О, Санта Барбара! – каза суеверно тя и бързо се прекръсти три пъти. – Извинете, ви е ли сте господинът, който търси Виолета?
- Познахте – рекох унило аз.
- Не, не – не се бъркайте. Аз се пошегувах.
- Но как така!
- За реклама на заведението, гринго…- и се усмихна широко, което още веднъж ме убеди, че някога е била голяма красавица. – Не я търсете!
- Благодаря за ориза…казах и отминах.
- ..с гамбари и маслини! – не пропусна да извика подире ми мулатката.
Като лунатик излязох от това странно поселище, в което се губеха любими
същества. И все пак се надявах, че ще намеря Виолета при колата. Не!…Намерих само една бележка на седалката – “Отлитам. Оставям ти ключовете”.
Но аз не знам да карам кола – за какво ми е!
Несъзнателно тръгнах на изток. Прекосих широката прерия на тамариските, излязох на главния път и като се влачех в прохладния летен ден, тъй като подухваше свежия морски вятър серекос, все си мислех – къде ли Виолета е отлетяла, защо и как?…И главно – с кого?
Бях изоставен!
Вървях…Не знаех къде отивам, но все пак вървях с плахата надежда, че ще я открия в съседното градче. Сигурно има някакво съседно градче…
По лявото платно на шосето се нижеха върволици от коли. Бе краят на август. Летовниците се прибираха. Особено тези, които имаха ученици. Дясното платно обаче, по което се тътрех, бе пусто. Само понякога профучаваше някоя кола с безсърдечни към самотния уморен човек хора.
По едно време зад гърба ми изсвири някаква кола. Беше открита и май че приличаше на оная, която зарязах в малката горичка с кипарисите.
Колата спря. Мъжът, който седеше отдясно, доста приличаше на мен. И ми се стори добър и състрадателен.
- Да сте виждали Виолета? – попитах в отчаянието си аз.
Жената, която беше на кормилото, свали тъмните очила.
Беше Виолета!
Усмихна се, даде форца и колата бързо се скри зад близкия завой.
Седнах в канавката под сянката на хилавата смокиня и запалих цигара…
- Кой е този човек? – попитах малко сърдито Виолета.
Тя плавно взе завоя и се усмихна.
- Това е твоят двойник, който искаше да си построи къщичка. Аз прочетох мислите ти и понеже знам, че там има погреб, затова не се отбих. Но твоят двойник излетя в Санта Барбара, като си въобразяваше че и аз съм с него…
- А защо го оставихме на шосето? – попитах угрижен аз. – Той беше много нещастен. Трябваше да го вземем с нас.
Виолета мълчеше.
Насреща изплува от морето бялото градче, осветено от залязващото слънце. Там я очакваше един умен и доброжелателен човек.
- Много бързо пристигнахме – каза Виолета и криво се усмихна. – Така мога да пътувам вечно…
…А сега, в студения мартенски ден на обидно дългата зима, когато навън бушуваше ледения вятър, а морето страдаше повече и от мен, Виолета вече не се усмихваше. Дълбоко замислена, тя промълви:
- А защо сънуваш само мен…Нали каза, че въобще не сънуваш…
- Не знам…
И двамата много добре знаехме защо. Но аз не обичам постоянно да я лаская със чувствата си.
Тя внезапно тръгна. Впрочем, както винаги.
Изпратих я до колата. Тази беше друга – закрита.
Виолета включи двигателя и каза:
- Сънувах същия сън…Съвсем същия…Затова дойдох…- усмихна се,махна за поздрав и изхвърча в сивата улица на сивия ден.
Тя ме обича, казах си. Но може би аз не съм за нея. Тя е толкова странна и възвишена.