Георги Николов

През 1923 г. в София, Държавна печатница, като поредица от Библиотека на Българския земледелски народен съюз се ражда книгата на Стоян Омарчевски “Към Екватора”. Тя носи и уточняващо подзаглавие: “на Световното изложение в Рио де Жанейро, Бразилия – Южна Америка”. Което се провежда година преди това и е описано от автора като пратеник на управлението на Стамболийски и по стечение на обстоятелствата – негов просветен министър. Поводът за пътешествието е достатъчно значим: “Българското правителство биде поканено чрез Министерството на търговията, промишлеността и труда, това на Народното просвещение и това на Външните работи, да участвува в праздненствата по случай 100-годишнината от независимостта на Бразилия в южна Америка. Бразилското правителство в поканите си, които беше отправило до респективните министерства, съобщаваше, че на 7 септемврий 1922 год. то, покрай тържествата, които ще ознаменуват независимостта на Бразилия, урежда и едно всемирно изложение, на което канеше и българската държава да участвува”. Книгата на Омарчевски, предполагаемо първа за тази страна и за Латинска Америка в литературната ни история, е пътепис. Но в него преобладават пред красотите на природата в посетените места, политически и социални наблюдения. Те са подкрепени с подробни статистически данни в самостоятелен раздел от книгата – “Бразилия в географско, историческо, етнографско и икономическо отношение”. Който може да бъде и самостоятелно издание, а заедно с другите части: “От Париж за Бордо към Екватора”, “Връщане към България”, “Сан-Пауло” и пр., съставят обща панорама на разказа… Той безспорно крачи в чертите на програмата, следвана от политика Омарчевски към земята на далечния континент. Съпътстват го размисли, изводи и чувства. Безспорно е поласкан, че само страната му от балканските държави е получила покана за изложението. На борда на “Масилия” наблюдава новоизбрания председател на Аржентинската република д-р Алфонзо Алвеар, доказал се в политиката със самостоятелно мислене. Пак “Масилия” го среща с френски и белгийски депутати, отправили се в същата посока. Корабът поражда в спомените му асоциации, които случаен пътник трудно би доловил: “Параходите за далечно презокеанско пътуване представляват от себе си, както е известно, движещи се градове. Пътниците в тях принадлежат на всички класи и съсловия на човешкото общество: между тях ще срещнете работници, занаятчии, търговци, малки и големи, учени, общественици, пък и държавни глави… Пътниците принадлежаха на различни племена и народности: европейски и американски: тук се срещаха редом с французите… англичани, испанци, португалци, италиянци, руси, шведи, българи, аржентинци, бразилци, урагвайци и пр. пр.” Авторът прави опит да изведе характерни черти от физиономичността на отделните националности на борда. Да ги обясни с исторически превратности, закалили духа на хората в отделни граници и държави. И така да подреди в коловоза на човешкото развитие първенствуващата роля на отделни нации пред множеството на други. Пръснати в разни континенти и все още съзиждащи своята многолика идентичност. Всичко това – оцветено по страниците с беглите щрихи за тържествено посрещане на кораба с делегациите в някои пристанища. За традиционното веселие при прекосяване на Екватора и като финал – отворена врата за същинското повествование – пристигането в Рио… Ознаменувано с 21 топовни салюта от бреговите укрепления за всяка от делегациите. В чест на българските представители – също.Тук не ще се спираме на отделни описания на паради, аудиенции с официални лица, първи впечатления от Бразилия и от въпросното изложение. Но “Към Екватора” е преди всичко пътепис на политическото послание. И в случая – на международна добронамереност, при която “българската делегация бе предмет на особено внимание. Дошла от другия край на земното кълбо, тя будеше интерес всред мисиите на Мексико, на Перу, на Чили, на Аржентина, на Панама, на Сан-Салвадор, на Северна-Америка и всички се интересуваха да знаят, коя държава представляваме ние, какво представлява тази държава и този народ от себе си. България беше известна на всички тия мисии, поради епическите борби през Балканската война, а участието на България през световната война на страната на Централните сили будеше в тях най-тъжни спомени и впечатления. Епическите борби на българското племе в неговите походи към Цариград будеха най-добри спомени и най-добри впечатления във всички ония, с които имах честта да говоря за България”. Все пак Омарчевски откровено споделя, че се стреми най-пълно да реализира възложените му правителствени задачи. Сред тях е организиране на етнографска изложба и към нея - представяне на такива емблематични стоки, като тютюн, розово масло и малиновка. Търсене на тесни контакти с бразилски политици, за да бъдат те запознати с тежкото положение у нас след Ньойския договор и съдействието им клаузите му да бъдат смекчени. А най-вече: задълбочено опознаване на латиноамериканската държава, за да се установят с нея дипломатически, икономически и културни връзки. С което трудностите на автора започват. Защото в павилионите на изложението установеният ред не допуска странично присъствие. С настойчивост Омарчевски успява да организира изложбата, дарявайки всички експонати на местната фолклористика. Общо 58 на брой, те включват носии, музикални инструменти, кратунки, бъклици, ножчета, сурова коприна, дървени чашки, чанти, тъкани с шевици, гаванки, солници… Бродериите са удостоени с наградата. Оказва се, че то, по примера на бай Ганьо, отключва тежки дипломатически порти, а местни парфюмери изявяват желание веднага да се снабдят с него. Това са само детайли от пребиваването на автора сред тържествата за вековния юбилей. Той пътува много. Среща се с разни хора и навсякъде е радушно приет. Днес някак странно звучи посещението му в модерен за времето бразилски затвор, а описанието – урбанистично и с ясна полза за обществото извън стените: “Посрещнат в самия двор от арестантската музика със “Шуми Марица”, разгледах целия затвор, и в моя чест в двора затворници отдадоха почест на българския национален флаг, който беше издигнат всред двора. Този затвор, строен от французки инженери и архитекти, възлиза на стойност повече от 45 милиона французки франка, или кръгло един милиард български лева. В него аз видях зали за обучение на неграмотните затворници и ме е срам да призная, че подобни няма дори в нашия Университет. В този затвор се приемат затворници от цяла Бразилия от 18 до 30 годишна възраст. Цялото обучение там и целия затвор е поставен на военна нога. Ежедневно затворниците водят по два часа военно обучение, имат си собствена музика от затворници, имат си шивални, резбарско отделение, дърводелско отделение, фотографско отделение и стаи за занимание. Затворът е единочен, за всяко лице има килия, в която се пущат няколко вида електрически светлини в зависимост от поведението на самия затворник – ако се държи прилично, по-добре, оставя му се повечко светлина. Това е всичко друго, но не и затвор. Човеку трябва да се каже, че това е затвор, за да разбере, че това не е никакъв затвор, а най-модерно учебно-възпитателно заведение”. По страниците откриваме впечатления от армиите на Мексико, Япония и редица страни, участвали във военния парад. Споделени мисли за възхода на икономиката и селското стопанство само за 100 г. И препоръки към българските изселници добре да помислят. Защото тук се търсят не само здрави мускули, но и професионална квалификация, а нашите земеделци не познават отглеждането на специфичните култури – кафе, банани, какао, захарна тръстика, каучукови палми и т.н. В “пътните бележки” Омарчевски отделя внимание на развитието на науката и изкуствата, на външната бразилска политика, на социалната картина и какво ли още не. Те са опит за вникване в същността на държавата-домакин като пример за многостранен просперитет в сравнително кратко време. И като бъдещ дипломатически партньор на България. Авторовите разсъждения за причините, създаващи емиграция, представят добронамерен политик, който би желал народът му да има поминък в собствената си родина. И едновременно отрича колонизацията на световни територии, защото потиска местните хора, култури и просперитет. “Към Екватора” е творба, освободена от рамките на политическата принадлежност, която прави Омарчевски министър. В ролята на автор той предпочита да поглъща впечатления с широко отворени очи и да ги разкаже точно, ясно, реалистично. С възхита от наблюдавания напредък и с надежда, че и на страната му предстои бурно развитие. Т.е., разсъждава като българин, тръгнал да опознае света и да представи на далечен континент народопсихологичната си същност. Знаем, че след завръщането си настоява пред царя първите бразилски държавници да получат наши отличия и те наистина са наградени с ордени за граждански заслуги. А следващите контакти между двете страни са запечатани в аналите на дипломатическата история. Защото “държим за едно по-тясно общение на народа ни с други цивилизовани народи, защото само по тоя начин ще можем да встъпим в културни и търговски сношения със света – и ще заставим последния да гледа на нас с други очи”. Доколко надеждата на политика Стоян Омарчевски са се сбъднали по критериите на днешния ден, е отделна тема. Но е истина, че книгата му, с художествената си и статистическа познавателна стойност, представлява илюстрация на изпреварващо времето си мислене. Което я прави стъпало в развитието на пътеписа за българската литературна история…