Никола Гигов

ВЕЛИКАТА КНИГА

Земята ни, братко, какво е?
Бяла книга от български кости.
И герои, герои, герои –
по могили,
редути,
предмостия.

Ти четеш ли Великата книга –
черни угари с белите кости.
Ако в тебе кръвта им достига,
ти земята
в сърцето си
носиш!

ГЛАДИАТОР

Проклети зрители,
                           за вас ли
излизам
във последен бой?
От вас ще стане римски пясък,
от мене – може би – герой!

Днес Цезар ми се вижда дребен.
Превърнат в пясък. Виждам знак:
Връз римската мозайка
                                 спрял е
един съвременен
Спартак!

ЗВОНЦИ

Между скали, с небе – колан,
до буйната и страшна Ерма,
живее село като чан,
с камбана – слънчева и верна.

Там люляци през май цъфтят,
а зиме вълците ридаят.
И в сън камбаните звънят,
защото са звънци от Рая.

Скали отекват като хор
във литургия до небето.
Орлите вият на простор
хайдушки, кървави пътеки.

Тук нявга кръстен съм и аз.
И пее в мене звънка милост.
Вземете, скъпи, моя глас –
любов от родното звездило.

Бодливи телове делят
сърцата ни, но пак се тачим.
Вземете обич като цвят –
ний пеем
и когато плачем.

18-19 април 2004 г.
Написано насън

* * *

При тебе няма да достигна лесно –
мечтите ми ще станат
                              прашни скитници.
Къде си, мое слънчице,
                                 къде си,
там някъде
                 зад хоризонта
скрито?

* * *

Ето – мама в градината влиза
между жълти,
                    ранени листа.
Лицето й свети отблизо
като лицето на есента.

Плодовете с вече обрани.
И жълтеят
               ръце и стебла.
Мама гали с повехнали длани
отлетялата младост – била.

И се слива с листата нездрави.
Златен вятър
                    стеблата тресе.
И сърцето ме чак заболява
вятърът да не я
отнесе.

БЯЛО УТРО

Бяло, бяло, наваляло –
халище от нежен звън.
Меко, чисто, заискряло –
сякаш Рая е отвън.

И дърветата са в преспи –
накачулени в искри.
Тишината – като песен –
във сърцето ми се скри.

Там незнаен, бъден извор
търси звънкия си глас.
А небето слиза близко –
хей, ще го целуна аз.

Бяло, бяло, наваляло –
сватбена гора върви.
И сърцето ми е бяло,
и въздишка го обви.

* * *

Подай ръка! –
и десет пръста –
                       десет стиха сплетени –
пулсират от любов
като венче.

ЧЕШМА

Три чучура – три стари песни –
огласят тъмната гора.
Играят сенки, лъч проблесне,
и капят
орлови пера.

Чешмата като стара майка
край селото сама тъжи.
Изми лицето ми… Дочака
да ме помилва,
освежи.

Благословено ме отпраща
като войник
                  на дълъг път.
Живот – една изпита чаша,
а чучурите все текат…

ПОКЛОНЕНИЕ

Такава сеч. Лежи гората.
Ни птица, ни животно, ни човек.
И вие тих и погребален вятър –
до други хора
и до други век.

* * *

Два орела над гори родопски.
Гледай, братко, свобода какво е.
До крилете облаци се носят,
във гърдите свири ветробоят.

Гледай, братко, свобода какво е.
Два орела над гори родопски.
Във гърдите свири ветробоят,
до крилата облаци се носят…