АРБИТЪРЪТ
АРБИТЪРЪТ
На Здравко Петров
Сънувах тесен свод, библиотека,
лампадата, готическата прах
и бледен мъж, самотния монах
на серафимска обич към човека.
Облъхна ме средновековен страх
от книгите, от бюста на Сенека…
Сега след седем безконечни века
сред хиляди лица го разпознах.
Той слушаше внимателно онази
процесия на странни стихове,
навяни ми от морските талази.
И мойта обич, мойте грехове
под пепелта на мъртви саркофази –
скиталчество, което ни зове.
СОНЕТ НА ПЕВЦИТЕ
На Петър Велчев
Тъй малко ни е нужно – селски път,
една река край стара воденица,
купни сено под пърхане на птица
и думите започват да текат.
О, ние сме прокудените нищи
на тоя свят, но Бог ни е дарил,
като щуреца в зимното огнище
да пеем и животът ни е мил,
затуй че свири дрозд, че път се вие,
че вдигаме към хълмовете ние
посипани от друмна прах лица.
Че с лютни от върби, край пътя спряни
изплакваме във песен свойте рани.
И в старостта ще спрем като деца.
ЩОМ ТВОЙ СЪБРАТ…
Случаен ред от благородна книга,
минутата, в която съм го чел.
Немлъкващата песен на авлига
в средата на житейския предел.
Нима това за цял живот не стига,
щом твой събрат, главата си привел,
е слушал в няколко съдбовни мига
дъжда, пълзящ и шушнещ като хмел.
Не знам къде е той сега, дали
не крачи тих под плаща на листата
и капките, забравил, че вали…
Сърце, за нищо вече не мисли,
а радвай се, че волни сме били
на попрището жизнено в средата…
СНЯГ СРЕЩУ КОЛЕДА
На Светломира
Да ида там, ще я намеря
на стария гранитен мост.
Снегът ще пада край фенера,
младенчески крилат и бос.
И ще покрива перилата
с онуй рождественско сребро,
което спомня на земята
за легендарното добро.
В нощта, във дрямката й синя,
със кожи в сребърна тъга
ще плуваш – лебед и царкиня –
над суетите на века.
И под сребристото калпаче
ще блика струнния фонтан
от къдри. Ще ги пие здрача
и аз ще бъда осиян
с оназ прадревна милост Божия,
която повеят довя
като снежинка разтревожена
над свят, лишен от божества.
