ОГРОМЕН, ЯРЪК…

Славчо Чернишев

* * *

Огромен, ярък и оранжев,
и ослепителен, и чист
сияе залеза над Странджа
и цялата небесна вис.

А бавно старата гемия
върви към заника голям
и очарованите ние
пътуваме сега натам.

Където мъничкия пристан
със радост ще ни приюти,
но в тъмнината му сребриста
не, няма да ме чакаш ти.

1980


 

* * *

                     На Х. Ф.

Залутани в мъглата параходи,
тъй както стадо китове реват.
О, злия дух на есента ли броди
във този нереален вече свят,
или това са странните видения
на мозък от самотност разрушен…
Ти утре ще отплаваш за Кирения
и ще се върнеш в Пиргос някой ден.
И сигурно ще видиш Фамагуста –
завиждам ти за този светъл час.
А после здрача розов ще се спуща
и вятъра ще стихва бавно в нас.

1984


 

* * *

Една река във джунглата се лута,
червена като пръст – тече на юг.
Блестящи бели облаци.
Канута.
И негърски колиби от бамбук.

И в тази шир със кораб украсена,
със палми и незнайни дървеса
протягат се към тебе и към мене
ръчичките на черните деца…

Тече реката – стара, неподвижна,
забравила за пътя си нелек.
Безвремие. Зад пясъците рижи
отхожда тежко двадесети век.

Нигерия, 1970


 

* * *

          В памет на Кирил Войнов

Над Босфора лежи мъгла –
напомня на повяхнал люляк.
Баркаси, кораби, платна
и груби византийски кули.
Червено в чистото небе,
изгрява слънцето на юни.
По окисленото кубе
притичва пъргава маймунка.
И като алено петно
изчезва в празното оттатък.
Денят е светъл, без озон
и даже няма полъх кратък.
Над минарета и води
и прашни черни кипариси
витае жълто-розов дим
подобно ореолът свише.
И в залеза – и стар, и млад –
един и същ при всички моди –
напущат този странен град
невидимите параходи.

1967


 

* * *

Финиковите палми се оглеждат
в широката река Шат ел Араб.
Пристигат вехти джонки със надежда
и старец-капитан – висок и сляп.
Пристигат в Басра перси и камили
и шарени гемии от Бомбай.
Ухае на лимони и ванилия,
на орехче индийско и на рай.
Оранжеви шалвари, сини блузи
и белоснежни, розови чалми.
Томителни красавици от Суза
или от други тайнствени земи.
И в този панаир на суетата,
заслушан на Халдея във гласа –
пак синкавия звън на самотата
пронизва остро твоята душа.

1967


 

* * *

Все тази изненада, този стон
и болка за изчезналата слава.
Пред портата стоим на Вавилон,
излъгани от своята представа.

Зад този декор, избелял и син,
единствени руини – празна яма,
в която е цъфтял шибой, жасмин,
а днес кирпича рони пръст и слама.

Напразно търсиш в падащия мрак.
Не си отивай с горест и обида.
Защото оцелели са все пак
цветарниците на Семирамида.

Багдад, 1967


 

* * *

Ръждиви хълми. Кремък. Блясък гол.
И небеса направени от никел.
И езеро лилаво в дълъг дол.
И тишина. И абсолютно никой.

Река Йордан. И Мъртвото море.
Жестоко слънце. Каменна идея.
Додето твоя поглед се простре –
безумно-неподвижна Иудея.

Като мираж червен далеч на юг –
камили по ръба на кръгозора.
И питаш се – възможно ли е тук,
във този пъкъл да живеят хора…

Угасва бавен палестински ден –
едва ли ще се върнеш тук отново.
И питаш се – объркан и смутен –
това ли е земята обетована.

Йерусалим, 1967


 

* * *

Забулени жени с походка лека
и поглед бърз и пламнали очи –
те бродят по алеи и пътеки
и всичко тук напрегнато мълчи.

Мълчат циклопски тежки колонади,
недостроени покриви мълчат.
И сякаш ей сега жените млади
прозрачните одежди ще свалят.

Защо са тук сред храмовете стари?
Какво те търсят в ранните зори?
Неразгадани тайни и олтари,
или женихът още неоткрит?

Полъхват хладни ветрове от запад
и сред руини в пролетния ден
цъфти коприва, зеленее лапад,
а ти вървиш от нещо озарен.

И ще запомниш, знам, луната синя,
замайващо сиянье, тишина.
И този плач гнуснав на мюзеина.
И сянката на чезнеща жена.

Баалбек, 1967