Славчо Красински

* * *

Издигната над снежните полета,
блести в нощта огромната луна
и с тежка мъка дишат в снеговете
затрупани дървета и села.
Да би могъл с възторга си предишен
при огъня на селски дим да спреш –
каква спокойна радост би подишал,
сърцето си как тихо би съгрял.
На топла пита мирисът се лее
и млякото се дига и дими,
а до чекръка прости песни пеят
огрени от огнището моми.

Из клоните засвирил вихър снежен,
а вътре топла, селска простота –
горят от кръв моминските уста,
от пламъка набъбнали и свежи.
И старецът – унесено запушил –
със огъня приказва часове;
чекръкът спре и селяните слушат
шума на едри, тихи снегове.
Денят минава, стройно кукуригат
на листниците кацнали петли,
снегът до ниските прозорци стига
и продължава бавно да вали.

* * *

И ти забравяш всичко на земята,
и гледаш дълго стихналия лес –
в такава топла простота душата
събужда се за нова радост днес.
Отново се събуждаш и живееш –
кръвта гори от онзи чуден зов,
от жаждата, която вечно тлее,
от живата и страшната любов.
И ти гориш и искаш в утрин бяла
да видиш сняг и чист небесен свод,
но младостта отдавна е изтляла
на книгите в безкръвния живот.

Трещи пред тебе топлото огнище
и напоява всичко с тишина –
от бъдещето не очакваш нищо,
а миналото – глуха далнина.
Замлъкнали са вънка дървесата
и само слушат как снегът вали –
не виждаш нийде друмища в полята
и все едно: боли и не боли.
Снегът навънка всичко навалява,
земята расне в бяла тишина –
една ръка безмълвно се прощава
със някаква отминала шейна.

* * *

Към залеза върви по здрача
една усмихната жена –
на позлатените клепачи
играят капки светлина.

Върви и гледа как пред нея
блести избистрената вис –
от радост устните й греят
като намокрен, пресен лист.

Белеят в здрача рамената,
плътта ухае и зове –
червени макове в житата
люлеят жадни цветове.

Угасне в сенките и мине
отново в блесналия път –
след нея тишината синя
пъхти на топла, млада плът.

И бавно гаснат висините,
шумят уханни тъмнини
като водите, във които
се къпят влюбени жени.

И класовете шепнат в здрача
на всеки пътник из нощта
как мина с грейнали клепачи
една усмихната жена.

* * *

В росните ниви сме тръгнали двама мечтатели –
Славчо Красински и аз.
Глухо звучи уморения глас,
моя изсъхнал по кръчмите глас:
скъпи приятелю, скъпи приятелю!
Помниш ли тук в младините ни
златния дъжд на далечните залези,
в злато окъпал полята ни?
Помниш ли нашите грейнали друми, в които се скитахме –
тъй ли си бяхме мечтали,
тъй ли бе пусто в душата ми?

Ех, отшумя радостта като вечери есенни,
сякаш и моята младост бе само възторжена песен!

Бродехме тук, а говореше жадно сърцето ми
жадни слова:
гледай над нас как бездънно сияе небето,
слушай шума на люляна от здрача трева
и по клонките пъпки как пукат!
Чуваш ли ти?
Тъй се разпукнаха тука
моите лирични мечти,
чуваш ли ти?

Скъпи приятелю, скъпи приятелю!
Музика беше душата ми –
майска гора, оглушена от песните птичи,
беше душата ми!
Тихият трепет на птичи крила,
трепнали сутрин над росни поля,
и в пътеките смях на любимо момиче –
беше тогаз радостта ми!
Днес вече нищо аз нямам,
нищо ме днес не привлича.

Толкова младост по глупави устни оставих,
толкова радост у виното нощем удавих
и всичко наоколо толкова чуждо звучи ми,
та чуждо дочувам и своето име –
моето име Славчо ли беше?
В кръчмите тънех ноще безутешен,
в утрото тръгвах –
нямам ни дом, нито път, ни любима.
Чужд и до днес за света,
родното село далечно –
аз не познах любовта,
нито пък дружба сърдечна.

Скъпи приятелю, скъпи приятелю!
Спусна клепачи в тъгата си –
виждам се в селски цървули, през нивите ходя,
ходя и пея,
пеят над мен чучулиги по свода,
а някъде малки момичета пластят сено и се смеят.
Вдигна клепачи –
виждам обувки от лак,
виждам мойта душа, като счупена клопка линее,
виждам… и бликат сълзите ми пак.

И ако взема
сетния свой хонорар зарад свойта печална поема –
медно звънче ще си купя за нашата крава,
сини мъниста за мойто момиче –
в ситния звън свойта скръб да забравя,
мойто момиче да ми попее
проста и весела песен,
както чешмата на село
в нейната шарена стомна се лее.

Друго ми нищо сега не остава –
плюх и в суетните радости, плюх и в суетната слава!

* * *

Всичко минава и всичко се лесно забравя:
мъка по близкия, плач по любима жена,
само ти, мое сърце, песента не забравяй,
тъжната песен за нашата тъжна земя.

Само ти, моя съдба, не залязвай, не бързай,
светлите друмища още пред мене блестят,
моя живот като в стожер е в тебе привързан,
в тебе, земя, дето в слава дедите ми спят.

Моя земя и ти българска зла орисия,
мои потънали в кървава дрямка поля –
толкоз реки век от века ви сълзите мият,
пак ме държиш с тая мъка на твойте села!

Път ли ме викне и тръгна сред хора далечни,
мир ли подиря за своето тъжно сърце,
пак ще се върна, прегърнат от твоите вечери,
тук да умра в твойте майчински нежни ръце.

Има ли миг да не слушам шума на полето,
тъмния глас, гдето иде от мойте деди,
има ли лъч във очите ми, който не свети
в твойте жита хлебородни и твойте реки?

Всичко е в моята кръв и така неотменно
следва съдбата ми тъмния дядовски зов!
Всичко минава, но ти си една и нетленна,
моя земя, моя първа и сетна любов!

* * *

Седя пред тихото огнище
и спомням своята съдба –
край мен ни радости, ни нищо
и сам за нищо не скърбя.

Което нявга бях донесъл
от нашто дядовско поле,
остана в простата ми песен,
остана в мойте стихове.

А и да жалиш и не жалиш,
че рано свършваш в тоя свят
от всяка клонка разцъфтяла
ще падне розовия цвят.

* * *

В такъв априлски светъл ден
лазурен извор е небето
и всеки стрък и лист зелен,
и всяка млада клонка свети!

По всеки път и кръстопът
следи от пресни стъпки греят
и всички бързат да вървят,
където ниви зеленеят.

Където пеят и димят
от слънчев дъжд далечините,
където греят и зоват
на влюбени моми очите!

Ах, в тоя луд априлски ден
на всяка клонка птица пее
и с тоя глас благословен
веднъж сърцето ти живее!

* * *

Едно дете с очички ясни
върви сред макове и ръж,
пред него облаците раснат
и ту се рейнат изведнъж,

ту бавно тръгват над нивята
да дирят други небеса,
ту заприличат в синевата
на разцъфтели дървеса

и там, високо над детето,
израства чуден розов лес,
а после къщички, където
живеят приказките днес.

С очи погълнало небето,
детето мълком ги следи
и като облаче сърцето
топи се в малките гърди.

Денят над маковете гасне
и свечерява изведнъж,
и само две очички ясни
блестят в помръкналата ръж.

* * *

Тихо сияе небето,
греят бездънни жита –
пътя ме води, където
сам пожелае сега.

Житната мирис се вдига
в свода на облак зелен,
в свода сама чучулига
вдига лазурния ден.

Клоните тегнат от птици,
къра от песни ехти,
житото свежда ресници,
сякаш денят му блести.

Там, дето пътя извива,
птица невидима пей,
само на бялата слива
белия връх се люлей.

И като кацнало птиче,
с бяла забрадка в ръжта
впило е селско момиче
в шарена стомна уста.

В що е виновно сърцето,
гдето потрепва сега? –
пътя ме води, където
сам пожелае сега!

* * *

Зашумя сенокосната нощ
и на моите устни разказва
как опиват моминските пазви,
напоени със дъх на сено!

Аромат от далечни липи
над ливадите кротко се лее,
след косачите тръгват и пеят
из пътеките селски моми.

Колко проста е тук любовта! –
сякаш сам сенокоса е пуснал
и меда върху пресните устни,
и забравата, и радостта.

* * *

Нейде откоси узряли
сгрибат весели моми –
лей се, младост накипяла,
лей се, вятър медовит!

Над купите вис огромна,
пълна с мирис от трева –
от зелената си стомна
зад купите пий мома.

Белите ръце се вият,
пазвата трепти, та пей
и от нея жадно пият
изгорелите мъже.

* * *

Задими есента из полето,
заприказва по листите дъжд
и в скръбта есенее сърцето
като шир от пожъната ръж.

В тия дни мълчалив и унесен,
с пълна чаша в ръката седя
и си спомням забравена песен
за раздялата със младостта.

Първа пия за тебе, о, младост,
и за нашите селски моми,
дето устните с медна услада
ми поднасяха вечер сами.

И над виното поглед отпуснал,
пия чаши за всичките тях –
дето помня със топлите устни,
дето помня със топлия смях.

Дето жадно целувах тогава
и под дъжд, и под мрак и луна,
и които отдавна забравих
ни по своя, ни тяхна вина.

И за вас, мои стари другари
и превърнати в кръвни врази –
имената ви тъжно повтарям
и сърцето така ме боли.

А последната вдигам и пея
за прекрасните внуци след нас,
дето не като нас ще живеят
сред печални и зли времена!

1936

* * *

Щурците пеят и приспиват
дървета, друмища, нивя –
о, моя вечер мълчалива,
о, моя селска тишина!

Разляна тихо под звездите,
реката диша и дими
и тихо шъпнат си върбите
като замръкнали моми.

Ръжта за сън се притаява,
замлъкват птичи гласове
и пълната луна огрява
села и стари лесове.

И сякаш чезнали доскоро,
и сред полето пак дошли –
стоят самотни на простора
две бели, грейнали брези.

Щурците леят и приспиват
последни шумове в нощта –
о, моя вечер мълчалива,
о, моя селска тишина!

* * *

Същата пътека през полето
и домът е също тих и бял,
ето и вратичката, където
нявга съм целувал и мечтал
тоя дом да бъде моя радост,
сенокоса с мир да ме пои,
привечер невястата ми млада
от овцете мляко да дои.

Двора тих, отворена вратата
и градина, пълна с тишина –
лъхна шум от рокля по тревата
и запяха стъпки на жена.
Като гост, от никого невикан,
и на чуждо щастие крадец –
гледам как невяста младолика
кърми своя хубав младенец.

Прозвъня през нивите талига,
някой с радост свирна изведнъж –
майката усмихнат поглед вдига
и посреща младия си мъж.
Двамата се смеят и приказват,
две очи ме зърнаха за миг
и с ръка на голата си пазва
тя прошепва: «Двора затвори.»

Облаците гаснат по небето,
над полето ситен здрач ръми –
само къщата блести в полето
и скръбта в душата ми дими.
И поел през нивите, говоря
също като някога в нощта:
«Лека нощ на вас, щастливи хора,
лека нощ на всички по света.»

1938