Лили Качова

В МЕАНДРИТЕ НА СКРИТАТА МИ ПАМЕТ

(Елегично за Резово)

                    В памет на мама

Шуми реката. Страшно закъснях.
Потръпва жаден южният ми корен.
Разгръщам сенки, търся край брега,
но отговор водите й не носят.
Прииждат. Те са в утрешния ден.
Изтеклите са глас под тетрапода.
В едничък миг пресичат се у мен:
“Дойдох си.
          И съм твоя,
                    твоя,
                              твоя…”

А селото гнезди на стръмен склон.
На птичи мах нагоре е небето.
Морето е в нозете му. Христос
подвива крак с рибари за вечеря.
Със залеза пристига, сяда тук.
Наоколо почти са му роднини.
И кръстове да искаш…
          Само луд
във погледа им птиците ще види.
Душите им са кръстни – бежанци –
и вярата – особена направа.
По мярка им е – още ги крепи –
за по-напряко ходят през жаравата.

А гларусът от рибата краде,
все тъй по навик лодките го пъдят.
Не се ядосва – вече векове
така кръстосват заедно по пътя.
Слънчасал е от жегата, ленив.
Поглежда ме, раздвижва маранята.
И чувам – вика. Името кънти.
Не моето,
          а името на мама.

Момичето на плажа сипе смях
и още не познава страховете.
Ще мине време, после ще съм аз –
сега седеф събира, за да светя…

РАЖДАНЕ

Нададох вик. Отвори се врата.
Пришляпах боса, бягаше морето.
И помнех само – трябва да вървя
натам, където слънце ще засвети.
А вън валеше декемврийски сняг.
Нацепих с писък тишината бяла.
И как изгрява мама аз видях.
След нея чак небето забелязах.
Тя, милата ми, беше цяла в пот.
Тя плачеше… И плачеше за мене.
Научих, че е болката любов
и аз съм тук да се сродя със нея.
И някаква орисница дойде,
надвесиха се лекари и влъхви.
Не помня дреболии от дете –
какво говорят, кой подарък мъкне.
До тази гръд светът сега е свит,
превърната е в първия ми пристан,
а млякото е с мирис на треви,
забивам нос на топло… И заспивам.

ХРОМИ СЛЕДИ

Купчина пресен сняг е навалял.
Изгаря ми очите ослепели.
Под бялото безмълвие кървят
на времето изтичащите вени.
И мама със един пречупен крак,
а другият – той хром си е отдавна,
куцука към небесните врата,
душата си подпряла на дъгата.
И щом настъпи светлия й плащ,
бастуните ще паднат подир нея,
за сбогом ще помаха със ръце –
ще литне тя, а аз ще онемея.
Със писък на орлица ще кръжи
въздигнатата ангелица в бяло.
Без теб са хроми моите следи.
Не съм готова да те губя, мамо!

БЕЗДОМИЯ

Реката през съня ми се протяга
и онзи дом, във който не се връщам.
Не ме позна невенчето пред прага
и сянката ми гали чужда къща.
Виновна е прашинката отляво.
Дълбае ручей, парещо ме гложди.
От жегата му подивя тревата,
погребва глуха името ми нощем.

*
Полето ме придърпва с жилав корен.
С авлигите на ранина ме буди…
Геранът е гърлясал насред двора.
Говори ми,
но думите са други…

*
Прозорецът,
вторачен ням във фара,
сълзи под старческите си пердета
и няма утре в мен да разпознае
момичето, говорещо с морето.
И гларусите вече трудно сричат
на стъпките ми словореда тромав,
след вятъра затичват се следите
а той е по рождение бездомник…
…
Пътечки във косите ми сребреят.
Кръвта е многогласа и проплаква.
Започва да горчи ужасно в петък,
но винаги без мен пътува влакът…

БУРГАС

          В памет на родителите ми

                     „Седя и те обичам”
                     (из „Сиврикая” Гриша Трифонов)

Потърси ме на кея – зазидана сянка във фара,
със избодени ириси птица –
кръжа над брега,
но къде е вратата
„Добре ни дошла!” да ми каже
и къде ли…
Къде ли бездомна глава да склоня?

Чаша вино преляхме,
а виното в корен се вкопчи,
в часовете на прилива вената в синьо шепти
и не иска да знае, че в шепа пръст,
в мраморна плоча
са извикани всички кънтящи във мен тишини.

И какво ми остава?
Единствено да те обичам.
Полунощните влакове тръгват с посока море.
И отекваш солено,
на пясъка скърцат гемии,
и се уча да дишам,
когато заспивам без теб.

ЖИВОТ

Хергелета коне, а едничък сред тях си е моят.
Мое конче без стреме. Не знае хомот и юздечка.
И троши коленете, по стръмното скита без повод –
по-полека, не бързай, че пътят вълна е. Насрещна.

Разделим ли се с тебе, накрая ме чакат ковани
тежки порти – ще хлопнат без звук, без присъда и процеп.
И какво ще намеря оттатък – дори не гадая,
но без слънцето в шепи, изглежда ужасно самотно.

Уморих те, нали? И защо те пришпорвах до лудост?
Преброени са дните, след мен листопадно се стелят.
Колко звънки години изтляват във сухата шума
и невинно обесени празнични светли недели.

Кротко стъпвай сега, да отпия от утрото злато.
Ще го нося подарък – отвъд ме очакват любими.
Ще поискам да тръгнат,
          да тръгнат със мене обратно,
със дъха на треви да прегръщаме своите живи.