Тошо Лижев

Мине не мине време, току гръмне в новинарския ефир някаква нова „обновителна” идея: да изхвърлим от читанките „Аз съм българче”, да махнем целия Вазов от учебните програми, остарял бил. Че и Ботев. Имахме един президент, в професионалната си битност бракоразводен адвокат, който обяви готовността си да ни разведе с азбуката ни. Може би за да изглежда по-европеец, той предложи да пишем на латиница.
Неотдавна поредната блестяща идея – да премахнем пълния член в граматиката си – прошумя и отглъхна някак си набързо, за разлика от предишните случаи, предизвикали цели дискусии, разпалени обсъждания и, естествено, гневно възмущение. Може би защото е толкова нелепа, че просто не си заслужава да се коментира. А може би и поради умората. На село казват: остави кучето да се налае, само сетне ще си подвие опашката. Изглежда на нещо такова разчитат сценаристите на „обновителното” отродяване и национално обезличаване. Така си е. Колкото по-често и заплашително ти размахват тоягата, толкова по-„безболезнено” ще приемеш удара и ропотът няма да е силен.
Всичко това не е от вчера. Спомням си, още в годините на развития социализъм на кръстовка под старата печатница във Варна имаше голяма указателна табела – изписвам го точно както беше – ZP-ГАРА. Руският журналист, когото развеждах из града, се повзря и с усмивка произнесе една думичка (така прочете първата част на табелката), с която на руски се бележи деликатна част от тялото, отзад. Българското съответствие служи понякога за презрително прозвище на този, който е готов да се продаде за паница леща.
Все пак истинското нашествие започна след така наречения дворцов преврат. Най-добре това се виждаше по улиците на градовете ни. Там по табели, витрини, транспаранти и пр. нахално и трайно се настани латиницата. Както и чужди думички, предимно английски. Лъснаха и афиши на английски – предимно за реклама на разни музикални банди. Дотам свикнахме с тях, че понякога се изненадвам, щом зърна на такъв афиш българска думичка на кирилица. Тя изглежда като странен и неуместен чужденец. Веднъж, спомням си, по варненския булевард Княз Борис дори дърветата бяха окичени с шарени крещящи съобщения на английски за някаква предстояща международна проява. Чета и не вярвам на очите си: една дума на български. До мен стоеше милиционер (пардон, полицай), явно по служебно задължение озовал се на улицата. Посочих му нашенската думичка и го попитах: „Как Ви се струва? Допустимо ли е такова нещо? Надписът е на чужд език, а някой си е позволил да пише на български!”. Блюстителят на закона сви вежди, явно не схвана иронията, после авторитетно заяви: „Не е в моята компетенция, господине”.
Така е. На един не му е работа, на друг му е все едно. Всъщност, това се отнася за повечето българи. Да не забравяме, че нашенецът от времето на развития социализъм има придобит защитен рефлекс срещу четенето на надписи на обществени места. Придобит от партийните лозунги и заклинания, които го обгръщаха отвсякъде като натрапчив досаден декор. Трети – като един варненски кмет например – сипеха заклинания и закани, че ще приложат санкцията на закона срещу нарушителите.
А правилото (доколкото знам не е отменено) е просто и ясно: надписът на табелката трябва задължително да е на кирилица, на български. А ако искаш и на латиница – отдолу, с по-дребен шрифт. Някой помни ли го още? Има ли дори един глобен търговец – например – за нарушаването му, което си е поголовна практика? Ако се намери такъв, наказан, значи и тюлените монаси още обитават черноморското ни крайбрежие.
В края на професионалната си биография като кредитен инспектор често пътувах до Обзор. В самия център на градчето на една от къщите вниманието ми привлече надпис с големи червени букви: ВРАЧ. Отдолу, с по-дребнички – „лекар”. Обяснението се оказа просто: повечето летовници тогава бяха от Русия. На друго място колега на въпросното медицинско лице беше спестил обяснителното определение на български. Той явно разчиташе само на заможните руски пациенти. Разказваха следния анекдотичен случай: някаква възрастна женица от балканските села, която търсела врачка, се заблудила и напразно дрямала час-два в чакалнята на местен лекар. А в един от обзорските ресторанти в менюто прочетох, че за гарнитура предлагат КРЕВАТКИ. Бяхме с моя колежка, която остроумно предположи, че това е намек за някаква сексуслуга. Не позна. Оказа се, че предприемчивият съдържател продава варени скариди. Руснаците много ги обичали. А на руски това ракообразно се нарича КРЕВЕТКА.
По централните търговски улици на Варна е нещо обичайно да зърнеш магазин за кожени изделия, „легитимиран” с МЕХИ или ШУБЬI. Или с двете. Нашенският търговец е изключително изобретателен. За да привлече клиенти, e готов да прави челни стойки и дори да проговори на швейцарски (в съществуването на който език бе твърдо убеден един мой директор в кредитната институция „Начала”).
Ако са само търговците, както се казва, с мед да ги намажеш. Най-голямата напаст идва безспорно от интернет. Младите, с малки изключения, пишат на латиница. Защо? Изглежда главната причина е, че те не се самоосъзнават (в пълна мяра) като българи и просто не ценят родното, тоест своето. Нямам обяснение, обаче, за възрастните, за двете поколения, възпитавани в дух на родолюбие. Отворете който и да е сайт за запознанства и ще се убедите. И тъжно, и смешно е – например – да гледате как бабички, които явно не са учили чужди езици, се мъчат с латиницата. Може би за да са „в крак с времето”, не знам. В писанията и на млади, и на стари се срещат изумителни неща: например мнозина вместо „ч” употребяват цифричката 4. Транскрипцията е упражнение на тема и така и онака. Интернет, освен всичко друго (не говорим тук за плюсовете), дава едно измамно чувство за освободеност от всякакви правила, норми и задръжки, ако щете. В интернет наистина няма правила и това като че ли е голямата беда. Крайно време е от така наречените отговорни фактори да се разбере, че децата не ги възпитава само семейството, училището и улицата. Вече има четвърти фактор и то с огромно влияние.
На този фон аз съм почти сигурен, че рано или късно пълният член ще бъде премахнат. И знаете ли защо? Има два фактора, които му гарантират гилотината. Пълният член в българския език е нещо много специфично, нещо което ни отличава от граматиките на другите езици. А светът отива към унификация. Освен това нашите политици, шоумени, изобщо така нареченият випелит никак, ама никак не го обича. Макар правилото за употребата му да е съвсем простичко.
Дано греша в предвиждането си.
Атаката срещу езика ни, словесността и литературното наследство не се изчерпва с вестникарски шум. Де да беше само „ерозията” от безумни идеи, нихилистични призиви и заклинания. Рушителният процес е вече в ход. Преди години бе свалена от учебните програми публицистиката на Ботев. После под сатъра попаднаха „Борба” и „Моята молитва”. Показателно е кого и какво удрят най-напред: върха, един от върховете. По-нататък ще им е по-лесно.
Доживяхме да слушаме „Аз съм българче” на турски. Един ден, нищо чудно, да започнем да изписваме „Върви, народе възродени…” с латински буквички. Колко му е.
Прогнозата ми е, че и кирилицата ще бъде съсечена. Всичко вероятно ще започне със законово регламентиране на латиницата като равнопоставена на кирилицата. Кеф ти да пишеш с буквите на светите братя, кеф ти – с латинските. Нали сме си либерален народ, какво толкова. Европа ще ни ръкопляска.
Тези дни споделих това мое предусещане с писателя Веселин Касабов. Коментарът му бе лаконичен: „Добре, че тогава няма да сме живи”.
Какво утешение…