Христо Черняев

НОЩЕН ДЪЖД

Без гръм от гръмотевичните тъпани
той минал тук, валял като насън.
А ние сме лежали като къпани,
унесени от кроткия му звън.
Докоснал с дъх от свежест и ухание
горещите ни бронзови чела
и дал на сънищата упование
и на надеждите ни дал крила.
Когато вече бавно са утихвали
в нощта капчуците околовръст,
безмълвните ни устни се усмихвали,
набъбнали като родилна пръст.

* * *

Напомняте ми бавни, светли облаци.
Ония бели – малки и големи –
памучни облаци бих казал,
които ден и нощ вървят натам,
отгдето вече няма да се върнат.
И аз протягам своята десница,
в мастилото им бяло я потапям
и омагьосана, тя заблестява,
и случва се понякога да капне
оная малка животворна капка,
в която се оглежда цяла песен.

СПОМЕН

          На Славчо Красински

Умират спомени, а този
не може вече да умре,
макар че в него няма рози,
ни рев страхотен на море.
Той е изпълнен с длани прости,
с усмивка тиха, все едно,
че е при мен дошъл на гости
дъхът на полското сено.
Дъх на салкъм и на лайкучка
и весел жужък на пчела…
Стопява се оная бучка
на гърлото. Растат крила
във врабешки гнезда и в мене,
на облаци и ветрове,
и сред ливади окосени,
самотен, щъркелът кълве
от локвите – зелени жаби,
от мене – черен жабуняк.
Че моите очи са слаби
да видят скритият си враг.
Писма по щъркели ще пратя
на окрилените до смърт,
защото те са мои братя,
където да са по светът.
И виждам: клюнове големи
разнасят моите писма.

…Щастливо щъркелово време.
И – радостна от цвят – земя.