ЕДИНАЦИ
Бях напуснал неотдавна семейството си, главно защото лудостта в средата на четвъртото си десетилетие възприемах като копнеж за свобода и чупене на окови, за сексуални подвизи и алкохолни маратони, рисковани командировки по фронтовете в Босна и Херцеговина, Крайна, Албания и Хърватско, за живот, който блика от всички пори на съществото и естеството ми… Бях свикнал да няма какво да ям или какво да сипя в резервоара на колата си, разрешавах великодушно на която има това желание да ме черпи, работех свирепо и пиех свирепо, заспивах като че умирам и се събуждах като че се раждам.
И ходех на лов.
Снегът не престана през последните три дни, първо под него потънаха тъжните жълти треви на есента, после – дъбовите храсталаци по сечините наметнаха бели кабаници, по реката плъзна прозрачен зелен лед и извая очертанията на разни кой знае от кого измислени острови и континенти, черната арматура на драките и трънките, на свинаката, дивите круши и череши се превърна в безкрайна бяла галерия от скулптурни форми. Газех до над коленете без пъртина, движех се без звук, като оглушал, тихото небе сипеше безшумен сняг върху тихата гора и аз бързах колкото мога, защото вълчата диря, която хванах още от слазалото при Арнаутския вир чезнеше с всяка крачка. Трябваше да го стигна, беше ме преварил само с десетина минути, в пълното безветрие нямаше как да ме усети, знаех, че се е упътил към Ресавските колиби, че от козината му се вдига вече пара, също като от мен, и че няма къде да ми избяга в тоя сняг, в който сигурно затъва на всяка крачка така, че само дето не се влачи по корем. Беше як вълк, със сигурност мъжкар, лапите му бяха като едър юмрук, ясно впечатани в снега. Внимавах много да не ми направи лисичия номер, вече ми се бе случвало – ако ме усети, да не завие в кръг и да ме причаква някъде из белия гъстак, затова бях вдигнал предпазителя, пръстът ми беше на скобата пред спусъка, в цевите на ижовката бях пъхнал най-сигурните си едри патрони. Усещах го някъде напред, изпосталял и жилав, с потни хълбоци и щръкнали във вечно напрегнато ослушване уши, пълен с разбойнически порив да стигне кошарите на Ресавските, да къса гърла и да прегризва сухожилия, да троши вратовете на овчарските песове, да дави шилета и дзвиски, и накрая да преметне някое от тях с окървавено руно на гръб, стиснал в белите си зъби гръцмула му, и да отпраши към пустите гори Тилилейски.
Дирята слезе в дола при Нешовското кладенче, което като зелена запетая сред удивителните на черните дъбици цъцреше под огромна бяла гугла, пълно с водна леща. Бях пресъхнал от жажда, но не се отбих, както не се бе отбил и той, само гребнах с шепа сняг да разквася устата си. Тук бе кривнал в гъстака по склона, на него му бе на сгода да се провира под уведените от снега храсталаци, но аз едва пъплех и се кланях на всеки от тях, за да се мушна под него, в страха си да не би като го отместя и разгърна да строша суха съчка, та да ме чуе. Тук имаше по-малко сняг, повечето бе по дърветата над главата ми, и той уемаше по-замашно, та забързах и аз. Дрехите ми отдавна бяха подгизнали от пот, пот лютеше в очите ми, гледах да не глобна цевите в снега, да не изпусна дирята, да дишам тихо, да не клопне манерката, да не се сурне камък под стъпките ми…
От гората излязох чак при Альовото, но първо се притаих зад бялото черно тръне, огледах непипнатия целец, скрил с равната си постелка и пътя, и каменливата поляна нагоре към Големата рудина. Дирите на вълка по струна пресичаха тази поляна и се губеха на трийсетина метра от мен в дракаша отсреща. Почаках, помислих, подишах. И когато направих първите крачки и излязох на голото, отсреща излезе и той. Сух, жилест, с дебел врат, мощни гърди и хлътнал корем, с жълти дълбоки очи и по-бели от снега оголени в свирепа усмивка зъби. Спря се, дигна глава към мен и застина. Смръзнах се и аз, стиснал пушката с изведнъж изстинали ръце. Времето спря, снегът увисна неподвижен във въздуха, гората се вледени, небето също.
Ето какво видях тогава в жълтите му очи: диви усойни джендеми, ледници, от които сълзи първата струйка на огромни реки, гори, в които великани рошат с клони облаците и сами се сгромолясват под тежестта на векове и хилядолетия, бели зъби, впити с дива страст в козината по врата на стройни вълчици по есенни цветни поляни, месечина в бездната на небето, затрептяла като чинел от безкрайния зов на вълчия вой, свирепи схватки със съперници и вълкодави сред утробно ръмжене и удавен в алена кръв предсмъртен хрип… Взираше се той в мен, аз в него, нещо ми казваше, нещо му казвах, ненужната пушка лепнеше от студ в ръцете ми, той скри оголените си зъби, аз метнах пушката на гърба си, той махна с опашка.
Видяхме се, познахме се.
И всеки си хвана пътя…
