ТВОРЧЕСТВО С МОЛБА ЗА ПОЩАДА…
Литературното наследство и литературното настояще на българските автори от Бесарабия станаха широко достъпни у нас едва след 1989 г. Не ще се връщаме към причините за информационното затъмнение дотогава и за нежеланието да се говори, че в пределите на бившия Съветски съюз живеят потомците на наши сънародници. Днес за тях се пише и говори обемно, но малцина знаят, че вратите за българската литература в Таврия (например) открехва Мишо Хаджийски с едноименната си статия в списание “Прегелед” от 1941-42 г. И още тогава в редовете й изплуват имената на Никола Фуклев, на Димитър Марков, Иван Мавроди, Никола Шимов, Иван Гедиков, Александър Кетков, Георгий Журжер, Александър Власов, Петър Аджаров, Димитър Паскалев, Никола Суфларски, Виктор Чеботаев. Голяма част от художествената им продукция все още “пътува” към старата родина. Която на думи ги обича, стига да не влага средства в препечатки на книгите им и във всякакви ангажименти за тяхното признаване в аналите на литературната ни история.
Иначе, тематичният обхват на тези автори не се различава съществено от художествените търсения на българските им събратя в други части от диаспората: спомен с корени в родния край, досег със съвременните им събития, лирични копнежи, автобиографии, мемоаристика. Но в немалка част от бесарабските послания, главно за 30-те и 40-те години на миналия век, откриваме недвусмислена политизация на творбите. Декларативна съпричастност с официалната политическа линия във време на недотам успешна колективизация, на категоричен, тенденциозен правителствен вододел между лошото “старо” и щастливото “утре”. И, разбира се, на яростна война с всяко инакомислие. Война с предизвестен край, както знаем от вече по-откровената днес историческа правда. А също – от рано прекъснатата житейска нишка на повечето от цитираните тук имена: насила, от отчаяние, или пък с подготвената им предварително безизходица.
В този ред на мисли приемаме, че тази декларативност, сравнена с плакатните писания на много български автори след 1944 и до 89-та години, е била опит за оцеляване. Молба за пощада, или отсрочка в пороя от масови репресалии и присъди. Красноречив е примерът с част І от книгата “На позлатената земя” с автор Никола Фуклев, 1934 г. Най-общо тя може да се разглежда като сполучлив битов роман. Мащабен разказ за българското село в Таврия, сравним отчасти с оставеното ни по темата от Цани Гинчев, Вазов, Константин Петканов и т.н. Действието се развива непосредствено преди Първата световна война с болезнена реалистична достоверност. То несъмнено е наблюдавано и изживяно от Фуклев в родното му с. Преслав, а и героите явно пресъздават свой си архетип. Селото е подчинено на няколко чорбаджии, начело с хаджи Стефан, който мечтае да измести избрания “староста” и сам да стане кмет. Описани са представители на местната администрация, на помешчиците и духовенството. Срещу своеволията им се възправя беднотата в лицето на Васил Ризата, Димо Царвуланов, Дуня Полтавка, Гочо Сирачето и обезличени от сиромашията аргати. Дрипавото множество отначало вярва в мита за добрия цар и лошите богаташи и безропотно превива гръб. Но когато на хоризонта се появява Ванко Говедаров – представител на “градския подполен болшевишки център”, съзнанието на людете започва да се прояснява. Те изоставят стихийните протести. Разбират необходимостта от организация и сплотеност, а бившият съселянин Ванко допълнително разкрива, че работниците са техни братя и винаги ще им помагат: “И работниците едно време смятаха, че царя-батюшка е за трудовия народ. В хиляда деветстотин и пета година с кръстове, икони тръгнаха към двореца му, за да чуе царя, как трудно се живее на работниците. Но вместо помощ, вместо хляб, те получиха куршуми. Стотици мъже, жени и деца загинаха на улицата. Ето ви и милостивия цар!” Избягалият пък по политически причини в България учител Тодоров добавя, че “силата е в стоманените гърди на работническата класа” и постепенно внушенията добиват равнопоставено място с битовите сцени и делничните описания. Финал на първа част става избухването на войната, която превръща т.н. “болшевишко” присъствие в романа към естествен преход за следващия му дял. За жалост, той не е отпечатан, а по сведение на Мишо Хаджийски е и унищожен. Макар да не е трудна представата какво щеше да съдържа: войнишките маси напускат фронта, за което се загатва в издадената вече книга, избухва революцията и… всекиму своето. Чорбаджиите поемат към Сибир, възцарява се справедливо равенство, а Ванко Говедаров, изтъкан от непогрешимост, прокарва светлата линия на партията. Отърсен от тези привнесени моменти, “На позлатената земя” е безспорно талантливо произведение. Но, по аналогия с “Тютюн” на Димитър Димов, присъствието им е гаранция и за книга, и за доказателство, че авторът ще оцелее в политическите виелици. За жалост, Фуклев се самоопределя като българин и открито пише за руска асимилация над малцинствените групи в региона. Дуня Полтавка пък, руски персонаж, също застава в защита на бесарабските българи, вместо да ги изостави сами с проблемите им. И Никола Фуклев изпива определената му горчива чаша, както съдим от спомените на Мишо Хаджийски с “Българската литература в Таврия”.
Тя не отминава и Иван Гедиков от с. Инзово. Сред възторжените си “Стихове” от 1934-та поетът е запечатал свободния труд на масите в заводите и на полето, разкрепостяването на жената, за да може и тя да е полезна в колхоза, смъкнал е маските от мрачния кулашки лик. Не пропуска да заклейми нарочените за вредители в разните показни процеси, а също западната преса, която печата неистини за тях:
Самите подсъдими заявиха,
че в ГПУ,
през време на разпита
не бяха нито бити,
не беше никой
нито с пръст закачен.
Затова:
…Изплюйте се в лицето на драскача!
(“Съд над вредителите”)
Но честните хора, вдъхновени от пролетарската диктатура, не губят времето си напразно:
В бой колхози и бригади
на селата обновени,
в бой за славни урожаи
от подготвената степ!
Чуй, ударник-пролетарий,
зов разнася се сиренен:
“произвеждай ценни стоки
и неща от ширпотреб”.
(“Петнадесет години”)
Независимо от показната принадлежност на Гедиков към събитията от деня, той не доживява да отпечата следващата стихосбирка: “Чудесен остров”. Може би, ако съдбата го бе родила в други политически условия, с разкрепостен начин на мислене, той щеше да развие дарованието си открито. Без политически паравани, с искрена обич към съселяните. Със съчувствие към орисията им, уж радостна, но задължителна. С право на много тежък труд, адресиран за други. Иван Гедиков не е бездушен създател на плакати, но е принуден да избира – да твори с повелите на времето, или да бъде смачкан от неговия валяк. Ориентира се към повелите, които в крайна сметка го подтикват към самоубийство…
Третата и последна за тия редове илюстрация е учителят Никола Шимов от Радолово с “Разкази” – 1938. Тук вече методът на оцеляването е изчистен от сантименталност, а съчувствие може да има само за “своите” – партизани, армейци, съзнателни колхозници, работници. И независимо от имената, героите нямат национална идентичност, добрувайки в голямото съветско семейство. Цветовата гама на житейските им оценки не търпи полутонове – само ясно бяло и антрацитна чернота. И хората са или добри, или врагове. Какъвто е случаят с Петър, избягал в Румъния, и бившето му либе Марийка. Петър се връща в потайна доба, за да подпали совхоза и иска помощ. Задушаващата се от искрен гняв мома го предава на властите, както се и очаква от нея: “- Шпион! Наруши границата, – спокойно обясни Марийка. Пограничника с благодарност й стисна ръката”. Финалът в разказа “На село” (Разказът е публикуван в бр. 11 на сп. “Литературен свят” под заглавие “През нощта” – бел.ред.) е фанфарен и много поучителен: “Тъмната завеса на черните облаци за миг се разкъса и в образувалия се прозорец се показа кръглия диск на бледната луна и ярко освети тържествуващите лица на двамата съветски патриота. В селото трети път вече пееха петлите. Съмваше се. Шпионина осъмна в ръцете на съветската разведка”. Където му е мястото, бихме добавили ние… Без да иронизираме открито, защото в разведката ще се намери място и за нас.
Но е логично да се запитаме – какво целим с примерите от литературното наследство на нашите сънародници в Бесарабия? Те не са между живите. Не можем да ги виним, че са оставили творби, подходящи за отминала историческа епоха, но звучащи необичайно днес. Не ще добавим – и сервилно. Защото познавателната стойност на книгите си остава, житието на създателите им – също. Също – желанието да оцелеят в условия, противоречащи на интелекта, на народностното им самоопределение и на нравствените ценности, които то проповядва във времето между преселението, старата и същинската родина. Тези люде са несъмнено даровити, дълбоко в душата си – чисти. Трябва да ги помним. И да се сетим, че в днешното учебникарство имената им, както на техни писмовни съратници от диаспората въобще, могат да намерят скромно местенце. То сякаш е внушено, макар съвсем неволно, в прощалните стихове на Виктор Чеботаев до Хаджийски при тръгването му за България:
Дали ще стигнеш там, не зная,
Ала кат всеки други път –
От все сърдце ти пожелавам:
Щастливи път! Щастливи път!
Щом минеш друмищата чужди,
и чуждоселски мостове –
Нек колелетата звънливи
Ти пеят мойте стихове!..
Трудно ми е да продължа, защото покъртителните тонове изтриват плакатност, мимолетност, недоумението на съвременника, спасен от мътилката на равенство, братство и утопична свобода. Отприщват желанието да ги възродим. Как? Не зная… Затова прибягвам до Варлам Шаламов и се крия зад неговата изстрадана непримиримост:
Над гробовете, в тъмниците,
аз изсичам писмена.
За да помнят вечно птиците
дни, години, имена…
Помним ви, българи.
