ЧАДЪРЪТ
Толкоз ми омръзва понякога! Задушавам се. От едно в друго, от едно в друго. Все аз се намирам да рева на чужди гробища, все аз се калям да измъквам затъналия в блатото… Бъхтиш се, помагаш, успокояваш, съветваш, сдобряваш, въртиш телефони, уреждаш хорските работи, раздаваш време, даряваш нерви. Е, хубаво, нареждам другите съдби, връзвам разнищените конци, закърпвам разпърпаните дрипи. А за мене кой ще помисли? Е, радост има, че си помогнал. И благодарност. Чат-пат.
Но и изтощение. Ей тука ме е стиснала една топка. Задачи, задачи. Мира нямам. Айде, стига вече! Искам да се втвърдя, да не се размеквам, да се науча да обръщам гръб, да не чувам, да не виждам, да си свиркам…
Вървя из дъжда по пустата уличка и се ругая. А умните книги учат, че трябва да се харесваме, да се обичаме. Сами себе си. Да сме най-добрите си другари, най-милите си обожатели. За да разцъфти истинската ни природа. Още се лутам. Да се променям ли, да си бъда аз ли… Далече съм от зрялата възраст, имам време за търсене.
Слизам от тротоара да пресека и унесена, забождам мокрия чадър в лицето на някакъв човек. Изскочи приведен зад отворения багажник на една спряла кола, направо се заби в чадъра ми отдолу нагоре и изтърва кашон в краката ми. Хвана се за очите. Леле, окьоравих човека!
По-млад от мене, тъмнолик, веждест, обрасъл с коса и брада, якето мокро, шапка няма. Отсреща – отворена врата на магазинче. Грабна кашона, пренесе го до входа на сушина.
Метнах чадъра настрани, хванах го за ръката.
– Какво ви стана? Ужасно съжалявам. Не ви видях.
Търка си едното око с опакото на юмрука.
– Нищо, нищо.
Малко глуповато се усмихва, примигва. Окото му се зачервява – от търкането ли, от спиците ли.
– Ох, какво направих! Толкова съм завеяна. Простете ми… Не очаквах, че зад колата има човек. Чувствам се безобразно… Дайте да видя. Отворете широко.
Прихващам лицето му. Опулва се, както му поръчах. Придърпвам долния клепач. Червено!
– Ужас. Как можах!
Вадя книжна салфетка, попивам дъждовните капки от лицето му, а дъждът пак го мокри. Придърпвам го под навеса. Обикалям край него, говоря му, опипвам лицето и притворения клепач, не мога да си намеря място. Под навеса сме, а бузите му пак са на бразди. Стичат се вадички. Капе ли отнякъде? Вадя нова салфетка. Тогава виждам, че не е дъжд, а са сълзи. Реакция на окото.
– Много ли ви заболя? Тука ли работите? – Опитвам да го разсея.
– Ами, из квартала. Помагам, нося.
– Ще ви придружа. Наблизо ли живеете?
Той изхлипва.
– Виждате ли добре? Погледнете ме.
Закривам другото му око и се взирам уплашена.
– Толкова ли ви боли? Ох, много е зачервено. Ама и другото май… Ще ви заведа до болницата.
Почва да се клати с ръце на очите. Присвива тяло и простенва:
– Никой не ме е доближавал, откакто майка ми… Никой не ме е галил…
– О, милото момче.
Хваща ръката ми и я целува. Намокря я със сълзи. Не от очите. От самотията.
