Елка Василева

ОТКРИТИЕ

Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките –
и сбъркани, и точни.
Неназовими с думи
лабиринтите на паметта
отварят тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваш.
Понякога е зов за откривателство,
за ново запознанство и пътуване,
за моно-диалог без огледало и часовници…
А и нали
все още има място в чекмеджетата…
Каторга и спасение са думите.
Достатъчен е само лист.

ТОГАВА

Някой ден отново
ще съм хубава!
Слънцето над мене ще прилича
на огромна златна мандарина.
И дъждът ще се е навалял.
Може би в очите си ще видя
тихите сумрачни отражения
на едно загадъчно предчувствие…
Може би със устни ще напиша
думата, която е зачатие.
И дъгата ще събуди струните…
Може би…
Все някога…
Отново…
Искам да поискам
да съм хубава!

* * *

Все този неизменен вик на спомена…
И лудите сезони на сърцето,
събрали зима с лято, есен с пролет…
Луна по пладне, корени в небето…
Познание – посока през стърнищата.
Безкраен път – настига ли се времето?
И как на този свят да се наситят
оскъдните ни сетива? Непокорени
душите ни агонизират в тялото,
което постепенно се стопява…
Благословени, Господи, избраните
любов да носят, за любов да страдат!

КОГАТО ВАЛИ

Дъждът
е моят непредвиден любовник.
Прегръща ме,
рисува ме,
целува ме…
Опознава ме с кротката ласка
на чистия спомен от лятото…
А аз го прогонвам
и бързам към другия,
който ме чака зад ъгъла
с чадъра за двама.

РАЗМИСЪЛ

Стопява се времето в нас,
и ние – във времето…
Очите ни търсят небе,
а земята ни дърпа.
Там, където се сливат пътеките,
руква зелено.
Там, където разделят се,
падат птиците мъртви.
Как болят тези слепи минути,
как болят…
Песъчинките стържат невидимо,
а следите остават.
Невъзможно е утрото,
щом спестени слова ни делят,
а изпуснати люспи от мрак
се овъзмездяват.

СПОМЕНЪТ

Той пристъпва на пръсти.
Неизменно и тихо.
Притаява се в тъмното
и вика дъжда.
Пропълзява към билото,
дращи с нокти
и пие росата
в утаения цвят
на предзалезно слънце.
Изведнъж се превръща
в прегладнялата сянка
и яде ненаситно
хоризонта и времето…
После пак се снишава,
гъделичкан от облака,
приласкан от светулките
и приспан от щурците…
Той – споменът.
Кристалната топка,
в която душата търси покой.