Интервю на Татяна Любенова

- Господин Пелинов, нека припомним на читателите откъде идва идеята Ви за такава голяма поредица, доста сериозна като обем, не само като тематика?

- Идеята за пенталогията “Възход и падение”, която съдържа пет документално-исторически романа, се роди през 1967 година… Току-що бях завършил ВИТИЗ и чаках да бъда назначен за драматург на столичен театър. И додето чаках, прочетох за втори път книгата на великия Лев Толстой “Война и мир”. Тогава си помислих, че ние също имаме един такъв период от националната си история, какъвто е бил за Русия през 1812-13 година. За България това е периодът 1908-1918 година, през който водим три войни и претърпяваме две национални катастрофи – в 1913-та и в 1918-та година. Войните са се водили за осъществяване на идеала за национално обединение – Македония, Източна Тракия и Добруджа да се съберат в майката-отечество. Една голяма идея, според мен, може би най-голямата след идеята за освобождение от турско иго. 500 години българският народ е очаквал, а в последните години през Възраждането се е и борил за освобождение. Това е голямата тема за българските творци впоследствие – Освобождението. На тази тема има няколко големи книги в българската литература. Първата от тях е “Под игото” на Иван Вазов, другата голяма е “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, по-късно се появяват книгите на Стефан Дичев – “За свободата” и “Пътят към София”. Но за периода 1908-1918 година такава голяма книга няма. Или, ако има, тя не е от ранга на вече споменатите. Дори Йовков, който е участник във войните, не е написал такава книга. Мисля, че авторите са били твърде вътре в самите събития и не са успели да се отдалечат достатъчно от тях, за да ги обхванат в истинския им мащаб. Но и след това, близо 80 години, никой не е посягал към тази тематика. Толстой, великият Толстой, ми даде основание да се обърна към тази тема. 40 години събирах материалите. Като драматург на софийски театри, в това число и 12 години в Народния театър, аз събирах и трупах, събирах и трупах и не се решавах да предприема това дълго бягане – пет тома по 800 страници са 4000 страници, как се пише това! Пишех дребни пиеси, пишех телевизионни сериали, но на това дълго бягане, на тоя маратон не се решавах. Когато се пенсионирах и напуснах театъра, реших да опитам. Първата книга я написах в София. Това е “Независима България”. Но се оказа, че в София е много трудно да работиш. Това са телефони, това са приятели, това са връзки, това са глупости, които те занимават всеки ден. Тогава, беше 2000-та година, реших, че трябва да изпреваря смъртта. А изпреварването на смъртта е да напиша тази книга на живота си, или тези книги – пет, на живота ми. И реших да се прибера в моето родно село – Върбица, където никой с нищо не ме занимава и денонощно съм съсредоточен в темата си. Защото, ще Ви кажа от професионална гледна точка, един автор не е ли съсредоточен в темата, той нищо не може да направи. Тъй че, аз бях толкова съсредоточен през тези 15 години върху темата, която си избрах, че ден и нощ пишех, или пък, когато не пишех, пак “пишех”, защото обмислях нещата.

- Виждам, че за трите излезли досега книги имате консултанти-историци, които са с познания в тази област. Те с какво Ви помогнаха?

- Те са не само консултанти и рецензенти, но и мои приятели. С тези хора, като проф. д-р Елена Стателова, която това лято почина, Бог да я прости, проф. д-р Дойно Дойнов, проф. д-р Стефан Дойнов, проф. д-р Михаил Грънчаров, които са и мои приятели, аз общувах. И те никога не са седнали да четат мой текст и да ми казват това не е така или това го махни. Аз общувах с тях, задавах им въпроси в продължение на 15 години. Те ми изказваха своите позиции, често пъти противоречиви едни на други или пък на моите възгледи. Но, в края на краищата, стигах до обединяващата идея, която съм отразил в своите книги. Те продължават да са мои консултанти и рецензенти. На представянето на “Крушението” в София прес, те дойдоха и говориха. Дойно Дойнов каза, че това е постижение, каквото нямаме в българската литература в момента, а пък бившият министър на културата Георги Йорданов, неочаквано за мен, ми рече: – Пелине, това е твоята тиха победа.

- Това е страхотен труд, огромен труд. Смятате ли, че днес това нещо ще предизвика интерес в читателската аудитория, че това нещо ще се чете – то е доста обемисто. Съвременният читател днес чете кратки неща, а това е документ, изисква време и спокойствие.

- Разбирам. Смятам, че в момента няма да предизвика такъв интерес. Никой не ще да чете дебела книга над 150 страници, а пък ако е като тухла – 800 страници, въобще не я поглежда. Съвременният “читател” гледа телевизия, гледа шоу, гледа нещо леко да се забавлява – той не ще да се поучава. Аз знаех още от първия миг, в който започнах това дълго бягане, че няма да бъда посрещнат на финала. Но това въобще не ме интересува. Аз не пиша книгата си за днес или за утре, а за в други ден – когато българинът отново ще започне да чете, защото ще бъде преситен от пошлявините, от тези криминалета, екшъни и т.н., и ще се върне към истинската литература, към големите проблеми на нацията. Дори съм убеден, че след едно поколение тези книги ще започнат да ги изучават в университета като литература за войните и националните катастрофи. Целта на тези книги е за в други ден.

- Защо разделихте книгите по този начин?

- Обемът ме задължи. Мислех, че ще мога да събера Балканската война и Междусъюзническата като две части на една книга. Първата част за възхода, когато побеждаваме Турската империя в Тракия, а втората – за крушението – когато сме победени от сърби, гърци и румънци. Така планирах. Но когато видях, че текстът само за едната част надминава 900 страници, реших, че трябва да разделя нещата в две книги. И така, тетралогията стана пенталогия. Но от това идеята не губи, напротив – по-добре и по-пълно е развита.

- Кое преобладава повече в книгите Ви – документалното или художествената измислица?

- Търсил съм равновесие. Документалното и художественото така да се преливат, че да не се забелязва разлика. Може би сега, в четвъртата книга, в която няма военни действия и в която по-малко се появяват генералите и царят, а се занимавам повече с личния живот на героите си, художествената измислица е в повече. Четвъртата книга – “Под свити знамена” – ще излезе след месец в издателството на БАН. Между историческите лица и измислените герои обаче няма рязко разграничаване. Например, централните герои на книгата – подполковник Бронзов и неговата любима, пианистката Преслава Хаджиславова – са измислени герои. Не можех да си позволя това да бъдат исторически личности, защото рискувах да направя романите само исторически, а сега са документално-исторически. Смятам, че най-интересното и любопитното в книгата е съдбата на тия двама герои. Във всичките книги доминират човешките страсти – те определят поведението на героите, исторически или измислени. А основните страсти за човека са три – “Светата троица”, така ги наричам: стремежът към власт, пари и секс. Това е любопитното и човешкото.

- Пак ще кажа, не всеки се наема да започне такова дело…

- Бях длъжен да предприема този маратон, защото това е книгата на живота ми, всъщност. Онова, което съм писал четиридесет години, което се е играло по родните сцени, което се е въртяло по телевизията, то ще мине и ще замине и едва ли някой ще се сеща за него. Но това… Може би сега, в този момент никой няма да обърне толкова внимание, но ще дойде време, когато ще се учи. Този период от историята ни е твърде неясен и то нарочно неясен за поколенията. По политически съображения. Никой не е искал да бръкне в раната. Не е било удобно. Да не си развалим отношенията с Румъния, или с Гърция и Турция. Всяка от Великите сили, както и нашите съседи са работили за своите си интереси. А не трябва да се премълчават съдбоносни за нацията събития. Винаги сме се съобразявали. Това е робската ни психология, насаждана 500 години. За да оцелее, този народ е приел философията “преклонена главичка, сабя не я сече”. И това е влязло в националната душа и психология на българина.

- Смятате ли, че по някакъв начин днешните времена приличат на онези – от времето на Балканските войни?

- Не мога да направя такива аналогии, защото трябва да изтъкна прилики и разлики. Но във всички случаи днешните времена налагат една друга промяна в националната психология на българина, която също не е с положителен знак.
Великите сили винаги са се противопоставяли на това на Балканите да има друга велика сила, каквато е била България преди робството. Затова и винаги са създавали условия за боричкане между балканските държави. Те и сега нямат интерес да има силна България на Балканите. А ние, за съжаление, и сега не разбираме, че те си гонят своите интереси и политика. Дори влизането ни в ЕС се дължи не на нас самите, а пак поради техните интереси.

- Не мислите ли, че нашата история се повтаря много пъти?

- Умният читател ще си направи сам тия изводи. Четейки за националните ни катастрофи или за успехите на армията ни някога, ще си мисли и за сегашното ни дередже. Но аз нямам преки, и не искам да имам преки, внушения. Това е индиректно право на читателя. Не подценявам читателите. За мен читателят е умният събеседник.

- За финал, какво става със следващите книги?

- Четвъртата книга ще излезе само след един месец, на 26 март, когато е моят рожден ден. А петата книга я пиша в момента. Написал съм до тази сутрин 564 страници. Тя отива към своя финал. Остават още три части от нея, които ще бъдат вероятно около 150 страници и свършвам. Надявам се, че до края на май ще я завърша и догодина, пролетта, ще бъде и тя на пазара.

- Ще продължите ли да пишете и творите във Върбица?

- Аз искам да превърна Върбица в българската Ясна поляна… (Смее се.) Така че ще продължа да творя там…