Иван Бурин

* * *

Изграден му бе характера,
та затуй му провървя:
винаги вървя по вятъра
и на вятъра живя…

* * *

Шестима му изнесоха ковчега
с могъщи плещи и юнашки ръст –
а приживе бе петимен човека
поне един да го подкрепя с пръст.

* * *

Съвет и ум от всекиго получи,
от всекиго на майсторлък се учи,
но книгата му никой не чете:
при много баби – хилаво дете.

* * *

Простете му за тая суета –
докато е жив да го прославят:
той знае сам – напусне ли света,
всички до един ще го забравят.

* * *

Написа лоша книга, но критик
да каже правдата не се намери
(простете моя неучтив език!) –
на жив вълк се опашката не мери!

* * *

Такъв бе неговият земен дял:
живя той изоставен, оголял,
умря ли – купиха му нови дрешки,
погребаха го по човешки…

* * *

Щом сме дребнички на бой,
по талантец и по сили,
чудно ли е, че безброй
хора ходят на кокили?

* * *

Не бих желал такова наказание:
от неграмотните – признание.

* * *

Уж бе принципен на вид,
а пък виж – и той навит…

* * *

Няма що човек да прави:
тия с гърбиците – прави!

* * *

Като куче го изритаха,
а пък той му вика критика.

* * *

В поезията по мундира
не съдят кой е командира.

НАИВНИК

И ти очакваш тоя писар
да създаде литературен бисер?

* * *

Ти му думаш: “Брат, загиваш – беж!”
Той те пита: “С влака или пеш?”

* * *

Тя все цветя и гълъби бродира,
а на мъжа си кожата одира.

* * *

Нека са поети – философи,
но да пишат и разбрани строфи!