Филип Хорозов

* * *

Нося ви ягоди
от подивели ливади,
защото ги скрих
за потайната зима
на мравките.

Нося ви чаша мед
от подивели пчелини,
които ме послушаха
и останаха в корубите
на гробищните дъбаци.

Нося ви думи,
които сте чули,
но забравили.
Те имат вкус
на диви ягоди
и черен мед…

Все така ще бъде,
докъдето трябва.
До умората
и заспиването.
До подадената ръка,
с поглед към вратата.

* * *

По тези места,
под тези върхове и камъни
лежат тъмните
поезии.
Те обикновено започват
най-просто.
После се преплитат
в клони и коренища,
а в подмолите
става страшно.

Някой намира другия.
Другият точи нож
и тръгва
от нозете си планината.
Пък ти,
ако си нямаш работа,
измий
на планината нозете.

* * *

Избяга моята сянка от мен.
Хареса я месечината.
С нея беше зле.
Сега съм два пъти самотен.

Не разбрах
защо си тръгна сянката.
Затворих прозореца
пред очите й.
Тя се извърна
и потъна в тъмното.

Сега съм сянка
на себе си.
Повече гол,
отколкото си мислех.

Избяга моята сянка
от нас.
Отиде отвъд реката,
за да стане риза и знаме
на голите.