ПОДСЛУШВАНЕ НА СВОБОДАТА
Все не сме готови за „отплаване” в края на пътя. При толкова недовършени неща и ненарисувани образи. Но въпреки това, все се смаляваме, привеждаме се към майката-земя. И в стремежа ни да я прегърнем, разперваме ръце. Заслушваме се в тихия тътен под нея. В истинската свобода. И тогава зазвучава „джаз от цигулки на щурци”, в който се раждат ангели. И за тази музика не се правят репетиции.
Преди да утихнат гърдите и да се изтръгне гласът ни, правим репетициите: Да освободим занемелите „настъпени песни”, да заглушим безвремието и гротеската. Да усмирим „бурята, дето диша” в гласа на отчаянието. Макар и опитите да са напразни.
Така поне е сигурно, че ще доловим призивния шепот на безименните цветя, прорастващи изпод майчината гръд. Така без печал и тревога освобождаваме светлината от очите си. За да я складираме във Вечното хранилище. Там, откъдето ще идва отново и отново. Боже, колко много светлина има…
И още тук можем да я чуем. Да я видим.
