ВЕКОВЕ
ВЕКОВЕ
Минаха през мене вековете ми –
през тунелите на сърцето,
през подмолите на съмнението,
където
грубите им стъпки още светят.
Утихнаха сиянията им небесни,
отехтяха гръмотевиците им страшни,
които рушаха и изграждаха.
Сред тях – една пустинна жажда,
и на Сократ – недопитата чаша.
НОСТАЛГИЧНО ЗА ОРЛОВО
Мъглата сигурно пълзи и над Орлово:
листата на дъбовете бавно я отцеждат.
Покоят е заседнал като котвата на кораб –
мълчанието се разхожда несмущавано,
небрежно.
На залежалата застиналост под покрива
се будят спомен подир спомен,
денят ме опипва със пръсти мокри,
света укрил във тайнство огромно.
Пътеките ми с участ тъжна
са изгубени на бурените из пороите –
по тях полазва сянката на земното кръжене
и мъртвите следи от стъпки мои.
Това е минало кораво.
Сега чумея тук – на мислите в бездната
и само мъката ми в ритъма неравен
кръстосва на дните тъжните обрати.
Тя търси там възторзи разпиляни,
наръсени из мрачните баири,
където пръстите на слънчеви сияния
се ровят подир влажните мъгливи дири.
И пареща вълна в сърцето ми бушува:
там моят дом – самотник изоставен –
засипан с пепел от разруха груба
и заглъхващото ехо на забравата.
ТИХИ ВИРОВЕ
Само спомените вдигат още в миналото
прахоляци
и полягат във раздърпаната сянка на баирите.
Днес разпъват капани самотните паяци.
Вятър духа: остър, търсещ посока и диря.
И моето село, което тъжно и бавно умира.
И моята улица, пълна със слънце и смирение.
От стръмното бурените сънливо слизат
върху насипаното от вековете време
и простират на дивото зелената риза.
И пристъпват все по-близо, все по-близо.
И още: три-четири прегънати и бавни старици,
които излизат на припек.
Те са само на улицата ми живото отличие.
Все още от гъбата на годините неизтрити,
те гледат със живо любопитство, нескрито.
И още: щъркелът – плавно небето раздвижва
и в гнездото си каца плавно.
Със тракането си двата щърка въздуха стрижат,
но стариците с тях са свикнали отдавна.
И пак ги завличат тихите вирове на забравата.
