Борислав Гърдев

Константин Терзиев е сред надеждните имена в нашата литература.
Около него не се шуми, той не е герой от кафенетата и коктейлите, не хаби таланта си със злободневна публицистика и отегчителни телевизионни изяви.
Имал е такива възможности, но предпочита отшелническия живот в еленското село Марян, кабинетното усамотение, ровенето в историческите извори, мемоари, стари вестници и по чудо оцелели летописни бележки.
Това му е необходимо не само защото е голям патриот, а и тъй като държи да се наложи с нивото на своите произведения, които, оценени по достойнство, заемат възлово място в родния литературен процес, влизайки в коловоза на класика Емилиян Станев.
В една своя статия отпреди 12 години аз малко бомбастично го нарекох „Следовникът на Емилиян Станев”.
Имаше приятели и литератори, които приеха характеристиката ми като приумица, но сега вече са съгласни с нея.
Роден на 18 февруари 1940 г. в еленското село Чакали, завършил българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, Терзиев работи като възпитател в МТУ – Златарица, печата стихотворения в сп. „Родна реч” като рубриката „Първи стъпки” е открита с негови поетични вдъхновения и четвърт век – от 1969 до 1994 г.е оператор в БНТ.
Определя се като ученик на Димитър Китанов и Михаил Делчев и докрай си остава привърженик на филмовата образност.
Автор е на 500 филма, от които досега се помнят „Старите чешми” и „Балада за град Елена” най-вече със своя силен патриотичен заряд.
Напуска телевизията с амбицията да се издържа от писателски труд, оказала се химерична, поради което през 2000-2002 г. приема да е старши експерт в отдел „Култура и вероизповедание” в еленската община, учредява литературна награда и почетен знак „Стоян Михайловски” за високи постижения в сатиричната и моралистична поезия и проза, след което се пенсионира.
Към литературата Терзиев се насочва в началото на 80-те години на миналия век.
Филмовата му подготовка ще я открием на страниците на неговите творби – особено при майсторското описание на природните картини и обрисовката на характерите, както и при монтажните преходи – в хрониките и романите му, разчитащи на мотивиран драматизъм и равнопоставеност между визия, пластика и психологическа обрисовка на персонажите, без да забравяме неизбежните му есеистични ретардации – в „Стефан Стамболов”, „Чукала мома лешници”.
В своята изповед пред Станимир Трифонов „Към себе си” (2002) споменава, че се е формирал като писател под влияние на две знаменити книги – „Строителите на съвременна България”(1911) на Симеон Радев и „Българският Великден”(1975) на Тончо Жечев.
Защо пропуска „Стефан Стамболов и новейшата ни история” (1909) на Димитър Маринов не ми е известно, но дори и посочването на тези два скрижала е симптоматично със своята антагонистична двойственост.
Наистина има нещо знаменателно да се определиш по Тончо-Жечевски за еволюционист и привърженик на цариградския „чорбаджийски” кръг от водачи на българското Възраждане и същевременно да следваш заветите на класика на българската историография, недвусмислено подкрепящ действията на народните либерали, на комитите и революционерите, вдигнали Априлското въстание и от 1885 г. бранещи свободата на родината си.

Тази противоречива дихотомия Терзиев я пренася в цялото си творчество.
В повестта „Разкази от старата дъбрава” (1983), харесана от Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, тя все още не се усеща, но е налице в първия му голям белетристичен опус, работен 5 години – от1980 до 1985 – „Стефан Стамболов”, излязъл едва след демократичните промени през 1993 г.
Може да се каже, че зрелият творец Константин Терзиев е продукт на новата ни епоха и на изтрезняването от бляновете, на които се бяхме понесли.
В изповедта си „Към себе си” Терзиев подробно описва перипетиите по написването на романизованата хроника, на която си заслужава да се посветят сили и амбиции.
Книгата все пак излиза, оценена е по достойнство от Христо Медникаров и Александър Пиндиков като сполучлив опит да се пресъздаде образа на Стефан Стамболов, изграден на колажния принцип на базата на авторитетни извори и новооткрити факти и данни, като за нея и „Чорбаджиите” през 1994 г. писателят получава наградата на СБП.
На следващата година за поредицата си публикации в „Летописи” е отново отличен, а през 1998 г. за романа си „Чукала мома лешници” печели и Специалната награда на конкурса „Развитие”.
Насочването към Стамболов не е случайно. За Терзиев той не е толкова и само революционерът, но до 1877 г. е преди всичко водителят, главният апостол, наместникът на Левски, а от 1884 г. до смъртта си е държавникът, лидерът на народните либерали, строителят на нова България и пазителят на независимото й свободно развитие.
В този аспект Стамболов носи черти, сближаващи го с еленските чорбаджии, за които с такава любов и проникновена нега пише Терзиев в следващия си роман, излязъл през същата 1993 г.
В своята монолитно изградена книга той изпява прочувствения реквием на еленското чорбаджийство, проследявайки върховете и падението му в периода 1800-1835 (Велчовата завера) – 1879 г.
Тук епичният разказ е стегнат в рамките на кондензираната и драматична проза, а ефектното експониране на страстите български в някогашна Елена с основни антагонисти хаджи Иван Кисьов, хаджи Йордан Кисьов и хаджи Юрдан Брадата, ни убеждават за сетен път, че за тяхното претворяване са необходими изострени сетива и прецизно монтажно-пластично мислене.
„Чорбаджиите” е плод на зрял и отговорен творчески подход, разкриващ обществените процеси в тяхната дълбочина, сложност и многообразие.
В това се убеждаваме и след като прочетем демитологизиращото му изследване „23 април 1800 година, Гергьовден” (1995), от което с голям интерес научаваме как е спасено село Елена по време на кърджалийските междуособици – чрез откуп, спазарен между хаджи Иван Кисьов и Исмаил ага Тръстеникоглу, след като преди това султан Ченгиз Гирай заповядва да се опожари храма „Свети Никола” – доказвайки с тънка авторска ирония, че от това е имало полза както селището, така и България.
Интересът на Терзиев към сложните, мастити и необикновени личности неизбежно го отвежда до портрета му за Григор Д. Начович, появил се в „Летописи”, 1993, кн. 9-10.
Въпреки някои крайности уверено заявявам, че Начович в лицето на Константин Терзиев е открил своя истински житиеописател – точен, прецизен и патриот като самия него.
Подобно на Стамболов и Начович за К. Терзиев е ценен преди всичко като държавник, администратор и родолюбец, имащ този уникален рекорд в биографията си да е 11 пъти министър, без да е обвинен нито веднъж в корупция, отказвайки всеки опит на Фердинанд да му връчи медал и умрял в самота и мизерия малко след подписването на Ньойския диктат.
Като истински ерудит Терзиев разглежда подробно и аргументирано разрива между двамата големи в нова България, настъпил на 15 октомври 1892 г. и довел до ужасното убийство на Стамболов на 6 юли 1895 г.
Мотивирано и правдиво Терзиев стига до извода, че това е началото на края на политика и общественика Григор Начович, финализирано месец преди смъртта му с неговото прочуто признание пред Султана Рачова Петрова: „Това са последствията от убийството на Стамболов – нищо не остава ненаказано…”
Като вещ психолог, той разкрива и симптомите на деградацията на политическия фактор Начович, въпреки че в желанието си да бъде интересен авторът достига до крайности в характера му, които ми изглеждат преувеличени, като например убийствената самота, в която живее или невъзможната му подозрителност в действията на неговите конкуренти…
Извън тези си залитания „Григор Д. Начович” е първокласен очерков портрет, пласиран увлекателно и извън сковаващите академични рамки от призван и посветен в делото си писател.
„Чукала мома лешници” (2000) доразвива и дообогатява постигнатото от твореца в рамките на високата драма.
В този роман обобщението е мащабно – трагедията на индивида и на неосъществената му любов е неотделима от трагедията на родината, като в подобни нажежени и прагови мигове е невъзможно личното щастие, игнориращо горчивата орис на етноса.
Независимо че действието на романа се развива през 15 век в еленската зона на границата между Тузлука и Малкия Атон – място, знаково за автора, проблематиката в книгата му е съвременна.
Основно тя се свежда до максимата, че животът е по-богат от установените норми, че действително е възможна и интимна връзка между роби и господари, християни и мюсюлмани, която в романа се повтаря символно като проклятие - между Гана Хайдуткойова и Осман и между Станчо и Шалаим, дъщерята на Искендер ага, но условието за нейния успех зависи най-вече от хората.
От техните нрави и страсти. От желанието им да преодолеят агресивните си инстинкти, за да заживеят сговорно и толерантно.
Другият, Мойсеевият път, води до гибел и страдание от двете страни.
Насилието не решава междуетническите проблеми, особено в личните взаимоотношения и когато са подвластни на радикалната форма на съпротива, характерна за нашето православие.
Писателят е избрал за произведението си кардинален проблем, разработил го е според своите разбирания (аз лично се съмнявам доколко е обоснован трагичният край на Станчо и Шалаим) на нужната висота и сериозност в баладичен план, пределно креативно, постигайки спорен, но изстрадан успех.
Търсенията в „Чукала мома лешници” намират продължение в „Смърт в Шато д’Е” (2001), великолепно конструиран разказ, изграден на принципа на вътрешния монолог за последните часове на Петко Ю. Тодоров, запълнени със спомени и вълнения за „неговия Витлеем” – град Елена и за куриозните обстоятелства, съпътствали раждането на баща му – чорбаджията Юрдан хаджи Петков Тодоров.
Терзиев създава мозаечен роман, в който търси отговор на каверзни въпроси, измъчващи интелигенцията през миналия век – за личния избор и собствената отговорност и затова, че човек може да бъде достоен представител на народа си, защитавайки както параметрите на личната си самоценност, така и извечните скрижали като народно добруване и единение.
Удачно попадение е изборът на основния протагонист Петко Тодоров, олицетворение на вълнуващия го кръг от проблеми, интелектуалец и индивидуалист от чорбаджийски сой и с почти сходна съдба като съратника му Пенчо Славейков.
Съзнавайки ясно, че проникването в микрокосмоса на този изключителен художник и знаменосец на индивидуализма в България е изключително трудна задача, Терзиев умело се отдръпва в познатия му свят на легендите – за мома Даса, Васил от Елена, хаджи Юрдан Брадата – и като удачно открит контрапункт завива към любимата си чорбаджийска тема – конфликтът между Топал Тодор и Стоян Михалюв, описвайки колоритно и пластично раждането на малкия Юрдан Тодоров.
Този не дразнещ ход е бил може би единствено удачният, за да достигне повествованието му невредимо до спасителния бряг.
Представата за Терзиев като автор на възрожденски и следосвобожденски хроники се разбива бързо след прочитането на брилянтната му повест „Хроника за Кирчовия род”, публикувана в сп. „Летописи”, 1992, кн. 9/10.
Тръгвайки от една по същество легендарна сага за краха на „най-знаменитата фамилия, обитавала някога еленските колиби”, чийто неизличим щемпел е Тодор Кирчоолу – Големият глиган, и минавайки през приказките за основаването на село Марян и построяването на селската църква от същия Тодор Кирчов, при чийто градеж селяните откриват мраморен саркофаг на българския владетел Борис Покръстителят, писателят всъщност акцентира на трагичната съдба на един голям род, мачкан от съдбата и олицетворяващ нерадостните измерения на българската карма, чийто тъжно-гротесков финал откриваме в смъртта на „народния враг” дядо Тодор Кирчов през 1962 г.
Обесил се в деня на 10-годишнината от създаването на селския кооператив, неприел бруталните порядки на новия строй, неприспособил се към него и отчаяно бранещ независимостта си от попълзновенията на кмета.
Именно сериозният успех, който постига Константин Терзиев в суровото и реалистично претворяване на „Хроника за Кирчовия род” ме кара да бъда нащрек за новия му роман „Село без Господ”.
Това е сага за селските потресения след 9 септември 1944 г., за която е нужен щедър талант и творческа дързост, каквито демонстрира Ивайло Петров в „Мъртво вълнение” (1961) и „Хайка за вълци” (1986).
Терзиев просто следва верния си инстинкт от времето на „Хроника за Кирчовия род”, за да може амбициозният му замисъл да получи цялостна успешна реализация.
Знаейки, че натоварените с универсални послания произведения в България винаги имат своя аудитория, съм спокоен за израстването на Терзиев, очаквайки от него нови художествени предизвикателства.
Той има потенциала да е продължител на делото на Емилиян Станев в родната литература, а бъдещето ще покаже дали е на висотата на своето призвание.