Панко Анчев

Литературно-историческото и философското дело на Борис Тарасов

Борис Тарасов е един от най-големите днешни руски литературоведи и философи, учен от висок ранг, проникновен познавач на руската и френска литература и философия, изследовател на руския ХІХ век. Още първата му книга за френския философ Блез Паскал, издадена през 1981 г., обръща вниманието на специалистите и читателите. За нея Борис Тарасов получава награда за най-добра книга на млад литературовед. От тогава тя се издава вече няколко пъти и е високо ценена и в самата Франция като едно от най-задълбочените изследвания върху творчеството на този велик мислител.
Книгата за Паскал откроява няколко много ценни качества у Тарасов, които той развива в следващите си книги – все едно дали са биографии или монографии и изследвания на определени проблеми: търпеливо проучване на документи и източници, умение да се свързват фактите, способност да се градят обосновани тези и всичко това да се излага просто, ясно и достъпно.
Въпросът, който Б. Тарасов задава в тази книга, е основен за цялото му творчество. Впрочем, това е въпрос изобщо за руската мисъл, за руското обществено съзнание в миналото и днес.
Става дума, разбира се, за това как се възприема ходът на историята в различните времена и как руската обществена мисъл и руското съзнание се отнасят към историческото развитие. Т.е. как руснаците мислят историята и я осъзнават.
Един от най-верните подходи към отговора на въпроса „Накъде върви историята” е да го търсим в литературата. Защото литературата носи в себе си идеите на времето и тя първа изразява онова, което самото общество още не осъзнава. А когато го осъзнае, обществото намира в литературата знака на своята най-автентична истина. Писателите са тези, които виждат или предсказват бъдещото, защото разбират миналото, носят го в себе си и откриват там кълновете на новото. Впрочем, в Русия днес се забелязва възраждане на интереса към историята. Там, разбира се, винаги е имало силна историософска школа, но сега става дума за философското осмисляне на историята чрез анализ преди всичко на литературни текстове.
Всъщност, въпросът наистина не е толкова за миналото, колкото за настоящето, за пътя, по който Русия върви и трябва да върви в своето ново развитие. Историята е само отправен пункт, средище на традиции и идеи, които могат да бъдат или да не бъдат използвани в движението по този път.

В традициите на руското обществено съзнание, на руската философска мисъл е да се смята, че нацията, особено руската, може сама да избира пътя, по който да върви и модела на своето съществуване, начина на мислене и поведението си в историята. Затова и е толкова болезнен въпросът за избора, както и за отговорността на правещите този избор. Дълг на интелигенцията, на писателите и философите е да разсъждават за възможностите, да предупреждават за опасностите и да отстраняват пречките по този път. Руската интелигенция винаги се е занимавала с това и винаги се е измъчвала, когато е грешала или не е била в състояние да убеди обществото в правилността или неправилността на един или друг избор. За нея това е трагедия и тя не си е прощавала провала, защото е морална по своята дълбока същност.
Борис Тарасов тръгва от този дълг на руската интелигенция и проследява как тя в различно време размишлява за руския път и как преценява историята на Русия от гледна точка на моментното състояние и възможните перспективи в бъдещето. Размишленията за руския път са размишления за това как Русия да запази величието си и да продължи да определя съдбата на Европа и света. Тя играе важна цивилизационна роля, отговорна е и за съдбите на други народи, в това число и на нашия, загрижена е за състоянието на света не само от гледна точка на своята безопасност и възможност да се развива икономически, но и на културното своеобразие на славянските и православните народи. И западниците, и почвениците; и консерваторите, и либералите имат една-единствена изстрадана и съкровена цел: Русия да съхрани своето могъщество, да бъде велика държава и изпълнява своята цивилизационна мисия, възложена й от Господа.

Две тези се борят, според Б. Тарасов, в руската политическа и обществена философия на ХІХ век: за новия „Ренесанс” и ускорения Апокалипсис. Т.е. за възхода или за разпада и гибелта на Русия, еднакво възможни в създалите се условия през различните епохи от историята.
Руснаците винаги са гледали на Запада като на друг свят, с който воюват, но и с който се съизмерват и очакват оценка за собствената си значимост. Но те му противопоставят и своя свят, противоположен на либерализма и упадъка на западната цивилизация. Там е високият стандарт, материалният напредък, луксът, но и „бесовщината”, проникваща от ХІХ век и в Русия. Върху това какво да се избере и до къде да се стигне в човешкото развитие е и руското размишление и спор както през целия ХІХ, така и през следващия революционен ХХ век. Защото Западът за Русия е бил винаги противник и дори враг, но и примамлива действителност, източник на обществени идеи и практики за промяна на обществото. Той винаги е бил изучаван внимателно и точно в това внимателно изучаване са били откривани и недостатъците или достойнствата на самата Русия. Борис Тарасов внимателно анализира тези дискусии и сам влиза в тях в статията „Нов Ренесанс или ускорен Апокалипсис”, с която се отваря книгата му „Накъде върви историята”.

Въпросът, който руските мислители и политици постоянно си задават, е: като тях ли да живеем или руският път е различен и той ще ни отведе до целта. Като тях означава пълно подчинение на технологиите, на икономиката и страстта към печалби, превръщане на техническите постижения в идол, пълно освобождаване от нравствените задръжки и отдаване на насладите, които егото желае, и отказ от установените традиции в организацията на обществения живот и руския традиционен морал. Да следваш руския път, е критично да се отнасяш към либералните западни идеи и да се отчитат особеностите на руския ум, душа и народна нагласа. Русия, смятат привържениците на руския път, не е като другите държави; тя има своя мисия, възложена й от Бога, голяма и силна е и на нея не може да й се налагат форми и идеи. Борис Тарасов сам е привърженик на „руския път”. Но в книгата си той сблъсква привържениците да двете тенденции, анализира мотивите и аргументите им да предпочетат едната пред другата и показва как самият Запад е недоволен от себе си и как той не приема с радост и ентусиазъм онова, което адептите му в Русия се стремят да наложат на себе си като единствено средство за неспирен прогрес и разцвет на държавата. Дълбоките европейски и американски мислители (за разлика от пропагандистите) отчитат колко далеч от първоначалните идеали на Ренесанса е отишъл Запада и колко поражения върху личността е нанесъл с отказа си от Господа и Христовото учение. Това започва обаче именно от Ренесанса и Б. Тарасов пространно показва как философията и литературата отчитат тези отклонения, забелязват пораженията и искат да отрезвят човешкия ум от възхвалата му на т.нар. „ренесансов хуманизъм” – първоизточник на упадъка, а не на възхода на личността и обществото. Тази теза не е особено популярна и обичана и на Запад, и в Русия, а и в България, но е вярна и Борис Тарасов успешно доказва нейната научна състоятелност с цитати от големи имена: Шпенглер, Ницше, Хайдегер, П. А. Флоренский и др.

Русия не преживява епохата, наречена Ренесанс, поради което има основание да претендира за различност спрямо останалите нации и държави. Но Ренесансът е началото на модерната епоха, на епохата на капитализма и индустриализацията, а Русия не остава чужда на дълбоките икономически и социалнополитически изменения, чието начало в Европа е от ХІV-ХV в., а в Русия би трябвало да свързваме с царуването на Петър І, т.е. през ХVІІ – ХVІІІ в. Но там то няма мащаба на радикалната обществено-политическа и културна промяна. Причината е в голямата територия на Русия и неравномерното развитие на отделните й части. Едни са темповете в Москва и Петербург, съвсем други в Сибир, а руската нация е единна и нейната култура не се проявява единствено в столицата и големите икономически и политически центрове. Б. Тарасов всъщност изрежда, като цитира заключенията на учените, какво е спечелила Русия с това си неравномерно развитие и с липсата на отчетлив Ренесанс в нейната история.
Русия „пропуща” Ренесанса, но не и буржоазната революция. Руските умове усилено предупреждават за гибелното въздействие на либералните идеи на западното Просвещение и за опасността от революция, която може да доведе до разпад и изчезване на нацията и държавата, но не успяват да ги спрат и да предотвратят обективните процеси. Историята е избрала своята посока и не се поддава на техните внушения. И в това е голямата драма на руската философия, литература и политическа мисъл, която Борис Тарасов изучава в тази книга. Драмата на интелигенцията на велика държава, която е убедена, че както е в състояние да решава актуални геополитически спорове, така е способна да променя историята и да й задава посоките и темповете на развитие. Струва ми се, че малките народи, колкото и силна да е мегаломанията им, нямат такива комплекси.

Освен епохата на Петър І още две епохи раждат остри дискусии и противоречиви оценки в руската историография и литературознание: Александър І и Николай І. Тогава именно се зараждат и проявяват отчетливо първите си резултати толкова старателно и гневно възпираните либерални идеи. Двамата императори са продукт на своето време, последователи и едновременно с това отрицатели на „либералните идеи” и на протичащата в различни форми Велика руска революция с нейните възходи и падения, съзидания и разрушения. Те са и сложни фигури, противоречиво оценявани от съвременниците им именно заради тази сложност в характерите и поведението им, заради сложността на епохите и задачите, които е трябвало да решават. Съвременниците рядко са справедливи, когато оценяват водачите си, но историята е длъжна да проявява повече широта и да отчита повече факти и подробности, когато прави такива оценки. Тя има възможност да го направи, защото е освободена от страстите на миналото, няма лични впечатления и е в състояние да съпоставя различните оценки, да проверява достоверността им в документи и свидетелства и да свързва делата им с последващите резултати. Такъв подход е избрал и Борис Тарасов.
И Александър І, и Николай І разбират, че Русия трябва да бъде реформирана, но, първо, реформите трябва да се извършват постепенно, съобразно условията в империята, и, второ, така да се извършат, че да запазят империята и самодържавието и да им придадат нова сила. Възможно ли е било по този именно начин и с тази нагласа да се гради руската история на ХVІІІ и ХІХ век, когато цяла Европа преодолява средновековието и върви по пътя на буржоазното политическо и икономическо устройство? Александър І е героят на антинаполеоновската война и спасява Русия от гибел. Николай І още от първия ден на своето управление се сблъсква с бунта на декабристите и се принуждава да бъде жесток и дори да пролее кръв, за да предотврати анархията, в която насилственото ускоряване на историческото време може да хвърли държавата. След победата над Наполеон Александър І осъзнава погрешността на намеренията си да извърши бързи и радикални реформи (той сам е казвал, че по убеждение е републиканец!) и започва все по-настойчиво и последователно да укрепва самодържавието. Той започва да си дава сметка за опасностите от резките държавнически движения, от сляпото следване на чужди образци и пренебрегването на традициите и особеностите на руската реалност. За революционните демократи подобен обрат в политиката на императора е „мракобесие” и „реакционност”. Историята обаче не споделя напълно тези определения.
Големият политически (а и икономически в голяма степен) проблем, пред който са изправени и двамата владетели, е отмяната на крепостното право. Повече от век този проблем тревожи руската нация, създава остри конфликти, поражда непреодолими противоречия и ту ускорява, ту забавя развитието на Руската империя. Но всъщност се разрешава в точно определения момент, когато е напълно узрял и обществото е в състояние да осъзнае освобождаването на селяните като неизбежно и правилно. А и самите селяни да могат да осъзнаят и използват свободата си не просто като благо, а и като средство за съзидание. Времето на Александър І и Николай І не е способно на това. Проблемът е поставен като отзвук на идеите на френското просвещение, но тогава той няма разумно решение и е повече материал за размишления и политически упражнения, а не и управленско действие. Борис Тарасов много внимателно, но достатъчно категорично изследва тази тема и посочва драмата на владетелите, които трябва да отговарят на справедливите претенции на част от обществото, но и да съхраняват единството на народа и целостта и силата на империята. Двата очерка „В плен на времето (Александър І и неговата епоха: метаморфозата на хората и идеите)” и „Рицарят на самодържавието (черти от управлението на Николай І)” са сред най-доброто, което той е написал. Не са много авторите, които дават такава оценка на двамата монарси. Майсторството на писателя се проявява най-вече в обрисовката на сложни исторически личности, на противоречиви характери и неординарни индивиди. А те не са чак толкова много в историята и наистина се изисква високо майсторство, за да се каже с малко думи какви са били те и защо са такива резултатите от дейността им.
Голямото изпитание за Николай І е безспорно въстанието на декабристите. Още в първия ден след неговото възкачване на престола въстанието избухва и на Николай І му се налага да предприеме решителни действия, за да запази престола и властта. Б. Тарасов адмирира решителната воля на новия император и красиво извежда трудното му решение да бъде жесток, но да спаси единството на нацията и да не позволи на бунтовниците да нанесат тежки поражения върху държавата. Не е лесно да се заеме такава позиция и по отношение движението и въстанието на декабристите, защото това би означавало да се опрости неговият смисъл и значение за историята. Декабристите не са случайни хора и в никакъв случай не са авантюристи, за каквито ги обявява самият Николай І, но техните действия не произтичат изцяло от потребностите и логиката на епохата, не са съобразени с нагласата на обществото, не са много ясни и идеологически адекватни на времето. Справедливостта, за която се борят, е все още абстрактна, не достатъчно точно формулирана и не води до практически действия, които биха реално променили към по-добро Русия. Николай І вижда в тях смутители на спокойствието, изменници и рушители на дадената от Бога власт. Той няма време да размишлява и анализира. Изправен пред подобна съпротива, той намира смелост, за да действа безкомпромисно. На него са му ясни последиците при взимането на това решение и той постъпва според повелите на историята, макар историята по-късно да не му дава заслуженото. Но Борис Тарасов иска да ни убеди, че историческата престава за Николай І не е вярна и че той наистина е значима фигура, допринесъл много за Русия; че не е диктатор и тиран, а разумен и дори чувствителен владетел. Впрочем, Б. Тарасов е съставител на един изключителен сборник с текстове от Николай І и спомени на съвременници за него („Николай І. Рицарят на самодържавието”, М., 2007), от който се вижда колко малко сме знаели за този руски император и колко подвластна на инерцията е оценката за него в историята. От този сборник може да се види колко дълбок характер е Николай І и с каква загриженост ръководи страната си и отстоява принципите на самодържавието, за да има спокойствие и мир сред хората. Впрочем, ние, българите, сме настроени зле срещу самодържавието като форма на държавно управление поради особеностите на нашето историческо развитие. Смята се, че това е диктатура, беззаконие и мракобесие. Самодържавието обаче е средновековна форма и отричането й показва, че е настъпило друго време.
Борис Тарасов не случайно отделя толкова място и изследователско внимание на царуването на двамата императори и на епохата, в която те живеят. Може да се каже, че именно в тази епоха се засилват процесите на обуржоазяване на Русия (или поне на нейните големи центрове – столицата и в провинцията). Събитията, които стават тогава, свидетелстват именно за това. Тогава се и акцентира на пътя, по който Русия трябва да върви, появяват се „западниците” и „почвениците” и започва дългата и непримирима дискусия за „Русия и Запад”, продължаваща и до наши дни. Виждаме как в личността на императора се проецират тези две начала, как той вътре в себе си и чрез своето поведение избира алтернативата, как тръгва на Запад, а после се връща в Русия и така до безкрай. Тази „царска” драма е прекрасно предадена от Борис Тарасов, аргументирано, с изящни психологически анализи и историко-философски обобщения.

В очерка за Николай І Борис Тарасов прави една важна бележка, чиято истинност усложнява спора, за който става дума, придава му метафизичен, а това означава и трагичен, характер: „Ако по отношение на революционните идеи императорът води изолационистка политика, то материалните изобретения на Запада привличат силно неговото внимание. Господството на самодържавния строй никак не пречи на развитието на стопанския живот и на новите икономически връзки.” Тарасов привежда данни от развитието на руската икономика по времето на Николай І, от които се вижда, че капиталистическият начин на производство набира сила и се превръща в господстващ. Общо взето, смисълът на политиката на императора е: запазваме държавната форма на управление, но променяме начина на производство и на икономическите отношения. Казано по Маркс, нова база със стара надстройка. Възможно ли е обаче такова единство между две системи и епохи? Ето, тази дилема се мъчат да разрешат руските мислители: писатели, политолози, философи, политически дейци, а и самите императори. Отговорите, които Борис Тарасов формулира и обобщава в своята книга, са различни. Всеки писател го дава според своето разбиране, идеологически пристрастия и душевна нагласа.
Интересна е позицията на Ф. И. Тютчев – един от най-големите руски поети на ХІХ век. Почти целият му живот преминава в чужбина, където работи като дипломат. Владее езици и дори пише блестяща поезия и публицистика на френски. Човек с европейско възпитание и начин на живот, Тютчев е рязък противник на Запада и на идеята за революция, идваща от там. „Революцията, ако разглеждаме нейното съществено и просто първоначало, е естествен плод, последна дума, висш израз на това, което в продължение на три века е прието да се нарича цивилизация на Запада. Това е цялата съвременна мисъл след разрива й с Църквата.” Това е тезата му от статията „Русия и Запад”, която започва да пише през 1849 г. Революцията според него само разрушава и не е в състояние да изгради нещо ново и полезно; тя разстройва обществото, а не го мобилизира. Отклонението от християнството е гибелно и ражда порочни идеи. Руското преклонение пред Запада се представя от съвременниците на Тютчев като причинено от безправието, отсъствието на свобода на словото и т.н. Но тези борци за права и свобода изобщо не виждат беззаконията и безправието на Запада, пък са прекалено придирчиви към наличието им в Русия. Очевидно причината е другаде. Според Тютчев тя е в руското православие и специфичното руско устройство, срещу които е насочена омразата на Запада към Русия. Човешкото „аз” иска да замени Бога, да се издигне в идол. И какво произлиза от тази амбиция: безпътица, революция, разрушения. Стремежът към материалното, към обезпечаването на първичните телесни потребности се сблъсква с добродетелността на православния човек. Затова и се бунтува против Висшата воля, за да си осигури материалните блага, да натрупа богатствата, „които молец ги яде и ръжда ги разяжда” – точно обратно на онова, на което Господ поучава човека.
Тютчев отчетливо поставя дилемата на модерния свят: Русия или Запад. Те взаимно се отричат, но не политически, а нравствено, цивилизационно, заради различния си начин на устройство, живот и отношение към християнството. Той сам си отговаря на въпроса защо Западът ненавижда Русия: „Това очевидно е закон на историята: никога едно или друго общество, цивилизация не разбира тези, които трябва да го сменят…”. И още: „европейският Запад е само половината от великото органично цяло и е очевидно, че неразрешимите затруднения, които го измъчват, ще намерят своето разрешение само в другата половина” („Россия и Запад”). Тютчев противопоставя на революционния секуларизиран, рационализиран и атеистичен Запад перспективата на една могъща нова Източноправославна славянска империя, в която ще се осъществят православните ценности. Тя и затова ще бъде силна и хармонична. Православието в нея е „духът”, а държавността – „тялото” и това единство е „Светата Рус”, която е наследник на „венеца и скиптъра” на Византия. Православие – славянство – държава е триединството на бъдещата империя.
Историята, според Тютчев, се движи към тази империя, която ще поправи грешките на модерността, ще избави човека от революциите.
Революцията е големият страх и ужас дори, за руските мислители предшественици, последователи и единомишленици на Ф. И. Тютчев, т.е. на всички, които следват православно-славянофилската линия и са за самостоятелния път на Русия.
Анализирайки книгата на немския философ на ХХ век Карл Ясперс „Смисъл и предназначение на историята” Борис Тарасов вижда потвърждението на тезите на Ф. И. Тютчев, а и на другите руски мислители и писатели, в явния нравствен упадък на днешното общество, в безперспективността, обхванала съвременника, които Ясперс констатира със съжаление. Историята не прощава отклонението от основната линия, от Божия промисъл. Резултатът е виден.

Борис Тарасов доказва правдивостта и силата на „руската идея” и на „руския път” чрез анализа на творчеството на най-великите руски писатели и мислители на ХІХ век: А. С. Пушкин, П. Я. Чаадаев, славянофилите, К. Н. Леонтиев и Л. Н. Толстой. Силата на тези писатели, непреходната им стойност и величие е в нравствеността, в придържането към традицията, в уважението към народа и отечеството. Те болеят за Русия, когато виждат как я разяждат силите на злото, как меркантилизмът и егоизмът, стремежът към материалното и греха обсебват обществото и разрушават единството на държавата. Руската литература и руската философия са пророчески. Те са се вглъбили в миналото и настоящето, но предсказват бъдещето, предупреждават за наближаващите опасности и искат да предпазят народа и обществото от грешки. „Накъде върви историята” на Б. Н. Тарасов е един свод от подобни предсказания, събрани от автора добросъвестно и с познаване творчеството на духовните водачи на Русия, обобщил ги е и ги е показал в тяхното развитие и с нарастващата в тях тревожност.
Наистина Русия не може да бъде разбрана разумно. Виждаме какво се получава: пророчествата от ХІХ век не се забравят, но и не се взимат предвид. Новите мислители, от своя страна, също предупреждават, ала и тях не ги чуват. В никоя друга европейска литература няма толкова много тревога за гибелните промени, за отдалечаването от православието и навлизането в греха. А Русия върви напред в историята, без да се обръща назад и все й се иска да прилича не на себе си. Умните й хора страдат, тревожат се, молят се да ги чуят, но гласовете им, без да потъват в нищото, не въздействат върху тези, които взимат решения.
Кой знае, може и да не съм прав. Народната памет и народното съзнание рефлектират по-бавно, но затова пък формулират много точно правилата на историческото поведение, което е в състояние да поправи старите грешки. Такава идея витае в книгата на Борис Тарасов „Накъде върви историята” и това я нарежда в дългата редица на руската православна и пророческа мъдрост.