ВЪЗКРЕСЕНИЕ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
О, тия светнали квартали!
Аз гледам вечерния град.
И блясналата катедрала,
и пъстроцветния площад.
Нощта е кротка и безгрешна,
небето бисери реди,
и в мрака стене безутешно
едно отминато Преди.
Там някога сълза застина,
над нас там ангел прилете –
и ти бе светла и невинна,
и аз бях чист като дете.
Но в бледите пасхални свещи
посърна погледа смутен –
и видех мъртва всяка среща,
и спомних всеки прежен ден.
А после – пеещите кули,
и късно – пъстрата вълна,
и белия безгрешен люляк,
и твойта малка светлина.
Днес пак звъни в нощта далече:
о, помня ли – не знам, не знам –
и в тая богомолна вечер
аз плача сам, аз плача сам.
ЛЮБОВ
Над кулата изписка черна птица,
нощта потъна в крясъци и шум –
и факлите на твойта колесница
преминаха по каменния друм.
Вий минахте със викове и песни.
О, знам: сред боя ти ще бъдеш пръв –
но кървава стрела над теб ще блесне
и твоя щит ще падне в прах и кръв.
Ще прогърмят дзевгари и копита.
Града ще блесне в пламъци отвред.
А късно през нощта ранен вестител
пред замъка ще спре смутен и блед.
О, тая нощ във кръв ще бъде прага,
луната ще огрей пустинен брег –
и той ще сложи твойта златна шпага,
но пред цветя – и траурен ковчег.
КАРНАВАЛ
Край вечерните звъннали маси
отшумяваше белия бал –
със парфюма на светли атласи,
ти се носеше в буйния валс.
Но сред белия вихър пияна,
ти изви като дръзка съдба –
и бокал с рубинната пяна
се разискри в смутена молба.
И ти пи, беззаветна и плаха,
сред играта на цветни лъчи,
а зад черната маска горяха
две зелени, две дръзки очи.
Но вълната за миг се приплете,
скри се странното синьо перо –
ти отмина сред дъжд от конфети
с непознатия чер Пиеро.
А в гирлянди от книжни фенери
отшумяваше късния бал –
над липите ракет се разпери
и угасна във твоя бокал.
ОТ КУЛАТА
Черния кораб отплува далеко,
трепна в морето седефна черта –
пръхнаха прилепи в лунните сенки,
свиха, и в миг угасиха свещта.
Помня: то беше отдавна, отдавна.
Той ме целуна сърдечен и блед –
и над безлюдния град оттогава
чакам да блесне във мрака ракет.
Чакам – а погледа тъне далече:
виждам на съне пак златния щит,
и под звездите на южната вечер –
меча със плесени вече покрит.
Плискат под кулата лунни пътеки.
Бледа и мъртва ме гледа свещта –
черния кораб отплува навеки:
лишна е моята лампа в нощта…
ПЕСЕН
Кестеновата алея оцвети
със вечерни цветове косите ни –
скъп ти бях аз, близка, свидна бе ми ти,
свидни бяха погледите ненаситени.
И в прозорците на тоя светъл храм
под кадилен дим и песнопения,
видехме душите си отвъде там,
посред много грях и много опрощение.
Сякаш то бе мъничък един живот,
сякаш бяхме себе си изкупили.
А вечерница през цъфналия свод
дълго гря над нас и сребърните куполи.
