РАВНОСМЕТКА
РАВНОСМЕТКА
Изпепели ме този пуст живот –
Тщеславието с парещата жажда.
Сега съм заприличал на дърво,
което няма ни листа, ни ражда.
Понякога на сухия клонак
покарват листи – жълти и сварени.
То иска да цъфти и в него пак
да свирят косовете вдъхновени.
Дървото да цъфти, то значи зов
да долови и повика предвечен.
Най-краткото му име е любов,
но него аз не ще дочуя вече.
Нима е сътворено в този свят
едничко нещо без любов, трептене?
Пчелите с ласки милват всеки цвят,
ръцете към ръце са устремени.
Ще бъде пуста цялата земя
без туй привличане неуловимо.
А може би и аз да се стремя
към тебе, но сега ти нямаш име.
Ако те знаех, ще те нарека,
най-свято име ще ти дам – Начало.
И ласката на твоята ръка
от мен ще смъкне всичко изгоряло.
Ти ме върни отново за живот –
върни цъфтежа, птиците в гнездата!
Аз ще отрупам клоните си с плод,
ще ги сведа надолу, към земята.
Под мойта сянка хората от път
ще спрат във жарко пладне да починат.
Ще си отдъхнат, ще се разхладят,
сполай ще кажат и ще си заминат.
ВСЕКИДНЕВИЕ
Умира всеки ден безкръвно
и в тишината на нощта
се впиват и ме ръфат стръвно
несвършени от мен неща.
А “утре” никога не мога
да си припомня и за тях.
Връхлита не една тревога –
човешка болка, вик и смях.
И аз след всичко туй разбирам,
че вечерта е пак дошла
и с нея заедно умират
мечтаните от мен неща.
Дано да нямам оня жребий
на сбития при старт пилот.
На мен сега ми е потребен
поне едничък друг живот.
Ако крилете ми се скършат
и падна с пръсната глава,
със синя кърпа ще избърше
небето сетните слова.
И те ще греят озарени,
и дълго ще ви стряскат те!
Като очи на неродено,
а тъй очаквано дете.
