БАЛАДА
превод: Надя Попова
БАЛАДА
Аз чувствам се като пребит,
умът ми тъне в тъмнина,
щом зърна оня инвалид
и бременната му жена.
Над мене ангел с лира бди,
светът е чист като стъкло,
а той сега ще запръхти
пред триковете на Шарло.
И ако има ад и рай,
възможно ли е да е прав
животът, ощетил докрай
човека с празния ръкав?
Аз чувствам се като пребит,
щом с бременната си жена
след филма оня инвалид
нозе потътри към дома.
Разпасвам твърдия колан
и с този бич, с протяжен вик
налагам ангелската сган…
И ангелите литват в миг
към окадения простор,
заплели в жиците пера.
(…О, гълъбовите ята!
Венецианската зора…)
И осмелил се най-подир
сакатия да приближа,
ръкава му докосвам аз
и реч такава му държа:
“Pardon, monsieur, все някой ден
наказан за безброй вини,
ще вра във ада, а над мен
в прохладни райски висини
вий с преданата си жена
ще пърхате сред светлина,
ще вдишвате благ фимиам;
тогава, моля ви, оттам
пуснете ми перце едно
от висините – за из път:
като снежец да кацне то
на овъглената ми гръд”.
Стои безръкият, мълчи
под свечереното небе.
А после тръгва, свел очи,
без да привдигне и бомбе.
ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО
Аз, аз, аз… Що за дума себична!
Та нима онзи там – аз съм бил?
Мигар мама такъв е обичала –
жълто-сив, побелял, саркастичен,
змийска мъдрост в очите стаил?
Мигар аз бях момчето, и лете
аз ли къдри по балове вях,
аз, извикващ у всичките клети
недоносчета, сиреч, поети,
отвращение, злоба и страх?
Мигар онзи, в среднощни дилеми
вниквал с устремна, дива тъга
аз съм – същият, свикнал без време
да отбягва трагичните теми
със мълчание или шега?
Впрочем, твърде позната картина:
на живота в зенита крилат
отклони те нищожна причина,
а залуташ се като в пустиня
и прережеш си пътя назад.
Погнат не от пантера вбесена
озовах се в бедняшко легло.
Нямам своя Вергилий край Сена,
имам теб, самота – отразена
в безпощадното гладко стъкло.
1924
Париж
