ОТ УРВА НА УРВА И ОТ ВЕК НА ВЕК…
В полите на хайдушкия Балкан, на юг от връх Столетов, светят куполите на храм-паметник Шипка, величественият паметник, увековечил и прославил подвига и саможертвата на руси и българи по бойните полета на България през 1877-1878 г.
Бързам по заледените стъпала. Виелицата ме следва по петите. Високо пред мен се издигат позлатените куполи на храм-паметник Шипка. Мъглата ги скрива от погледа ми, но знам, че при ясно време те блестят на слънцето и се виждат още от равнината. Наоколо боровите гори се огъват под напора на вятъра. Не бях изпитвала истинската зима така осезателно, както докато се изкачвах към паметника. Все още не можех да повярвам, че човек умира от студ. В паметта ми изплува образът на войника от картината на Верешчагин „На Шипка всичко е спокойно”. Припомних си вкоченелите му ръце, крака, тяло… Не може да ги движи, а замръзналият шинел не го стопля. Леденият вятър навява сняг върху краката му, покрива коленете му, засипва го до кръста, а той е все още жив, мисли, чува… Докато бялата смърт го вледени и го погълне така, както стои на поста си.
Когато генерал Гурко сформирал петте колони от състава на войската си, необходими за последния и решителен героичен щурм на Балкана за освобождението на София, две от тях, под командването на генерал Дандевил, в една ледена нощ стигат на връх Баба. И там, под напора на снежната виелица, замръзват 800 души, които не палят огньове да стоплят премръзналите си тела, за да не издадат позициите си на османците.
Вървя с наведена глава срещу силния вятър и поглеждам към църквата. Построена в стила на руската архитектура и строително изкуство от XVII век, тя е една от най-красивите в България. Успявам да се отскубна от ледената прегръдка на вятъра и с вкоченелите си пръсти трудно отварям тежката обкована врата.
В църквата е светло, топло и тихо. Светците гледат спокойно с мъдри и строги очи. Погледът ми грабват майсторски изрисуваните икони от монасите-художници, дошли от руския манастир „Свети Пантелеймон” в Атон. Умелите ръце на дърворезбарите упорито са дялали дървото, за да се родят чудните фигури и мотиви. Може би, все още в нощната тишина на каменната зала, се чува звънът на чукчетата на златарите. Колко търпелив труд е бил необходим за изработването на иконостаса от липово дърво и въображение за богатата му художествена резба, позлатена изцяло. Каква пищна и многоцветна украса. Изведнъж ме разтърсва могъщият звън на огромните 11-тонни камбани. Може би точно така е звучал, понесен от вятъра, разпилян по равнината, достигал е до къщите, подсказвал е на сърцата, че е време… Всеки път, когато ехото им се разливало надалеч, в будните сърца на хората се разгарял българският дух, който никога не е преставал да гори, особено когато е трябвало да защищава свободата си.
Прогонената навън тишина отново се върна. Мъглата попи и последния звън на камбаните. Разтърсвана от все още кънтящото им ехо, мълчаливо спирам пред мраморните плочи. Върху тях са изписани имената на офицерите и броят на войниците, загинали в битките против вековния поробител – 18 941 души. На четири от плочите личат имената на българските опълченци – 569 души. Всеки от тях е страдал, мечтал…
С бавни стъпки слизам по тесните каменни стъпала, които ме отвеждат надолу в костницата. Пред мен се открива голяма белокаменна зала, в дъното на която, с наведена глава и благоговеен израз на лицето, е коленичила каменнобяла жена, олицетворение на преклонението на България пред падналите в неравните битки руски войници и български опълченци. От двете страни, в два реда, в мраморни саркофази са положени костите на загиналите.
Какво ли са мислили каменоделците, дошли чак от Италия, докато са изчиствали формите на 17-те саркофага? Какви чувства са вълнували онези, които са изписвали със златни букви имената на героите? Стъпвам на пръсти, за да не смутя покоя на спящите. Чувствам ги толкова близки, толкова скъпи, че ми се иска да падна пред тях на колене, да заплача. И мраморът оживява. Виждам прикритите и готови за атака руси и българи, горящите им очи. Чувам дивите ревове на османските орди и жестоките пушечни изстрели. Руси и българи заедно са се сражавали, заедно са посрещали смъртта. В разгара на боя в едно са се сливали българската и руската реч. Ехото на Балкана дълго е разнасяло мощното им „Ура!”.
Тръгвам, понесла в сърцето си горещо преклонение пред подвига. И не усещам студа, не забелязвам виелицата.
