Константин Канев

В долния край на моето родно село Момчиловци, задъханият пътник ще види висока каменна колона. Момчиловският строител добре я е изпипал: върху фугираните камъни е циментирал емблемата на селото – дюлгерски чук и мазилка и “Млада момчиловка посажда борче”. Над тях се вее националният трицвет. Чудна емблема, събрала в едно минало и настояще. Тя ни наумява за ония давни времена, когато дерекьоският дюлгерин слагаше чука и мазилката в торбата, заминаваше на далечен и тъжен гурбетчилък и оставяше съпругата си с влажни очи и тъжно отправен поглед към юг, към “равното поле широко”. Тази емблема е поставена на онова място, където от стари времена дори до днес тук е портата, през която се влиза в селото.
Застанеш ли тук – пред тебе се открива малкото родопско Търново с накацалите въз баира беломазани къщи. Прекрачиш ли обратно каменната колона, ти си вече напуснал селото с пълна душа от всичко видяно и чуто… В старо време на това място се издигаше прочутият Чакороски бук. И какво съвпадение: точно върху неговото коренище е поставена и днешната паметна колона!
От стари и прастари времена тук е расло голямото буково дърво. За него столетници разправяха: “Такъв го помнеха нашите деди и прадеди, такъв го найдохме ние, такъв го оставяме на вас.” Старият Райчо Аврамов разправял на снаха си: “Невесто, половината от Чакорския бук е наш. Аз съм на 103 години, дядо ми Никола умря на 100 години, такъв сме го намерили и запомнили… този бук не бива да се сече – той ни пази!…”
Кога се е забил в долния край на чакороските градини като младо дърво, не знаем. Но и ние като деца го запомнихме в неговата дълбока старост, мъдрост и величие! Дали влагата от чакороските градини, дали влажната глинеста почва го бяха накарали да израсне толкова голям и величествен, като “баща” на всички дървета в селото?
Сякаш и сега виждам пред очите си Чакороския бук… От брега надигаше снага едно голямо стъбло, здраво захапало земята с дебели и превити коренища, които се събираха в неговия дънер. Корените му приличаха на преплетени дебели змии и сякаш се надпреварваха кой да влее повече жизнени сокове на майката-дърво. Върху неговото стъбло можехме да играем десетина деца – беше наклонено над пътя и образуваше нещо като площадка. Скачахме по дънера, лягахме като в корито по вадите, проследявахме дебелите му корени от дванадесет метра встрани и ги кръщавахме – голямата змия, средната змия и накрая малките змии. Главите им бяха скрити в голямото буково дъно. Разправяха нашите баби: “Тук в старо време имало ламя с девет глави и девет опашки. Но тази ламя не била като другите да не дава на хората да пият вода от извора и да минават по пътища и кръстопътища, а пазела селото от турци, крадци и разбойници… Накрая ламята се превърнала в голямо буково дърво… Само един път през годината, когато петли пропеели трети път, то пак се превръщало в ламя само за една вечер. Никой не могъл да я види и не знаел ни деня, ни часа, когато ставало това…” Ние опипвахме деветте големи корена, отговарящи на “деветте опашки на ламята”. Издутините и израстъците по бука имаха различни форми – едни приличаха на човешки глави, други на кучешки, а най-голямата – на лъв. От едната страна на дънера разклоненията на стария бук образуваха нещо като чадър, където при дъжд се подслоняваха по неколцина пътници ведно с товарния добитък. Част от корените на бука образуваха “врати” и “обръчи”, през които човек свободно можеше да се промуши, а в стария калдъръм под самия бук беше вградена голяма каменна плоча с неизвестно предназначение. По средата букът се разклоняваше като две отделни дървета. Едното се наклоняваше над пътя и стигаше чак до близкия дол, а другото беше право като свещ.
Разклоненията на двата “братя” се губеха високо в небето. През пролетта то се разлиснуваше и препречваше не само стария път, но и цялото дере. Колкото повече човек го съзерцаваше, букът ставаше по-тайнствен и загадъчен, излъчваше някаква сила, привличаше и пълнеше душата. В ранна пролет на него кацаше първата кукувица и възвестяваше пролетта. Всички искахме да я чуем, когато кукне от Чакороския бук, защото гласът й носеше тогава здраве и берекет. Понякога в бука се приютяваха, изморени и изтощени, прелитащи на юг и север щъркели. Хората с радост посрещаха тези гости като предвестници на радост и щастие. Щъркелите разперваха крила, тракаха с човките си и незабелязано след два или три дена изчезваха. През цялото лято Чакороският бук беше обиталище на всички птици. Птичият хор от сутрин до вечер чуруликаше и веселеше цялата околност. Едни отлитаха, други идваха, тук си виеха гнездата, тук се любеха и множаха. Над тези птичи рояци постоянно виснеше заплахата от големите орли, които се виеха над дървото и като стрели се спущаха, сграбчваха своята мъничка жертва и отлитаха в близката гора. Преследваха ги рояк разтревожени птички, които безпомощни и отчаяни, се връщаха пак в своето жилище. Тогава старият калдъръм под бука се настилаше от птича перушина, счупени яйца и мъртви, изхвърлени от гнездата пиленца.
Така беше през лятото. Есента Чакороският бук хвърляше сянка на печал – листата му пожълтяваха, желъдът окапваше. Ние ровехме буковата шума и събирахме едрия му сладък плод. Птичките си отиваха и букът оставаше със своите голи клони замислен и смълчан. Ветровете превиваха неговите върхове и по “буковата фучева” старите хора гадаеха времето и предвещаваха – дъжд или сняг. И през зимата букът си имаше своите обитатели от птичето царство. Това бяха “черните пилета”. Вятърът ги блъскаше, а те като часови замръкваха на връх бука. За тях нашите баби ни казваха: “Чакороският бук, сине, е сайбия (стопанин) на селото ни още от старо време и никога не е бивал без пилце. Те обаждали на селото да бяга, когато тръгвали лоши хора да го горят и колят… Било е страшно време – турце яничере плъзнали по всички села да турчат, колят, бесят и палят. Тръгнали за нашето село, но щом дошли до Чакороския бук, пилцете прелетели над селото със страшен писък и крякут, което хората приели като предупреждение за бягство. Но букът възпрял яничерите – черно платно им препречило пътя, жена с разперени ръце стъпила на голямата плоча с думите: “Назадтеее… назадтеее… Къде сте тръгнали да турчите и палите!…” И те се върнали посрамени и посърнали…”
Майките ни съветваха да не цапаме и да не сечем с ножове корените на бука. И за чудо, той беше непокътнат от нож и брадва. Всичко тук беше чисто, непокътнато. Легендата добавя: “Някой от старите Чакоровци посегнал с брадва да го пресече, захвърчали трески… но букът забоботял… загърмял… затрещял… секачът хвърлил брадвата, отишъл в къщи, легнал и не станал… До годината умрял!” Чакороският бук беше “хем сайбовит, хем лековит”. Когато ни заболеше глава, майките ни пращаха да поседим под коренището му, да се умием с буковата вода, която капеше от корените му, и ние се връщахме “здрави и читави”. От стари времена народът ходил при него да проси “ляк за душата и здраве за телото”. Замислени от “бално и мерак”, хората идвали тук, изплаквали мъката си, пили от кореньовата вода и просили душевно спокойствие. Връщали се обнадеждени и ободрени. Юнаците идвали тук, за да добият якост и жилавост. Момите пък на Гергьовден заставали в пълно мълчание под него, избирали си юнак по сърце и желанието им се сбъдвало през лятото. Майките донасяли болните си деца, промушвали ги под корените, палили свещи, оставяли дрехите на болното, дарявали бука с шарена кърпа и тихом си тръгвали в тъмното със страх, благоговение и надежда в тайнственото дърво. Идвали и старци да се “промушат” през корените му за якост и издръжливост. През чумавите времена при бука идвало цялото население да иска закрила от чорната чума”. Там зад бука й носели гощавка – мед и колаци, да се наяде извън селото и да не влиза в него. Злите духове през “буганевите дене” (от Коледа до Водици) следили хората до Чакороския бук, но и те не смеели да излизат в селото. Измъчени жени от жестоки и “опаки мъжища” идвали през нощта, когато петлите пропеели, накапвали водица от корените му, опръсквали леглото и дрехите на съпрузите си и те ставали кротки, мили и любовно настроени. “Завързани и закатанчени” от магесници и завистници младоженци идвали тук на нова месечина, промушвали се през буковите врати и обръчи, пили от кореньовата водица и разсичали магията. Често пъти на Гергьовден и в други дни през лятото стопани колели агнета под корените му и опръсквали каменната плоча под него.
Букът бил пазител и на женската чест на нашите майки и сестри. Сама жена или мома никога не бивало да минава извън бука без дружина, иначе били нападани и опозорявани. През време на размирици и бъркотии при бука винаги имало поставени хора да пазят и предупреждават населението да бяга и да се спасява. Тук под него старите селски водачи дочаквали бирниците, плащали им селските данъци и ги връщали да не разплакват жените, чиито мъже били на гурбет. При този бук цялото село с две гайди посрещнало бореца срещу деребейщината – Цървулан кехая. До него изпращали и посрещали хаджиите и хаджийките, отиващи и идващи от Божигроб. През Чакороския бук избягала и вече не се върнала турската войска през 1912 г., подгонена от 21-ви полк, предвождан от полковник Серафимов… И още колко ли събития букът беше видял и преживял…
Този бук бил вплетен и сраснат с бита и икономиката на с. Момчиловци. Мъжкото население напускало селото през есента и заминавало за благодатното Беломорие на гурбет да хваща риба и солини, да продава дюлгерския си майсторлък. Всяка есен тълпи народ – майки, сестри, млади невести, главеници и деца като през улей се изсипвали на старото хорище и оттам надолу хващали пътя и спирали до Чакороския бук. Тук ставало изпращането и сбогуването, прощаването и раздялата… тук се опъвал и късал гурбетчийският конец с мили усмивки и нежни погледи, с топли сълзи и сдържани въздишки. Гурбетчиите минавали “на чети на чети”, юнаците пеели прощални песни, момите поднасяли увити китки, годениците връчвали нишани – хвойнови клонки със сребърни пари окичени, а майките прегръщали и благославяли синовете си… Всички млади мъже носели “гурбетчийско оръжие” – пушки кремъклии, кримки, пушки авзалии, шишанета, и накрая чифтета и патлаци. Всеки трябвало да пукне дваж, триж и десетиж в Чакороския бук. Едни стреляли в дънера, други – в клоните. Куршуми и сачми ранявали и се всаждали в буковата кора, кършили клони и листе, които падали върху стария калдъръм.
Стреляли в бука, а той невъзмутим посрещал тази “канонада” с усмивка и ги изпращал със снизхождение за нанесените стотици рани. Оставал обгърнат в пушечна мъгла, а миризмата от барута и пачаврите достигала до Канюската махала.
Цяло село минавало под Чакороския бук, всички гурбетчии стреляли и мерили неговата снага, стотици куршуми останали под неговата кора, стотици рани трябвало да гои той през лятото. Но това не го огорчавало, защото гурбетчииската стрелба била израз на радост и тържество. Това бил стар обичай, подсладен с песни и стрелби през есента и пак по същия начин приключвал през пролетта. “Пукахме от радост, а не от мъка – казваше старият рибар Матей Каневски. – Плачеха жените, а ние се радвахме. Слушал съм от старите, че колкото повече му пукали, толкова повече букът расъл, младеел и хубавеел. Ставал по-як! Чакороският бук не се сърдеше, когато му стреляхме, а се сърдеше на ония, които го отминаваха мълком без душа и сърце… Ние му давахме радост с нашите пушки, ала и той ни даваше своята…”
Чакороският бук карал така с векове. Гурбетчиите го напускали с жалост от дарена майчина милувка, от съпружеска раздяла и младежка обич… Цяла зима той ще пасе дребни шилета, ще “фата” дребни солини, ще чука ситни камъни, за да събира бели грошове да купува оръжие и барут, моминско гиздило… Цяла зима момата ще преде и ще ткае момски тьонки дарове, в тъмни зимни нощи ще пита “грейливката и светкаливка месечина” нейното любе здраво ли е. И двамата броят месеци и дене… И двамата чакат, както се пее в песента: “да дойде лято пролето, да торнат сюриине, да са засбират дюлгерене, да са застягат рибарене, да яхнат конене, да заслизат низ Кавгажих, да притропат през Чатаклицкана чаршия…” И вечер отново да застанат пред гурбетчийския закрилник – Чакороския бук и пак с песни и стрелби да възвестят своето идване…
Всяка есен букът набирал и поглъщал много мъка, виждал е много сълзи, чувал е много въздишки. Побирал ги в своята гръд, а напролет тази народна мъка превръщал в чиста радост, в щастие и любовни трепети.
Всеки обичал по своему Чакороския бук, надявал му се като закрилник на гурбетчиите и страж на родното село. Той изпращал и утешавал, крепял човешката обич и радост, затова и народът го почитал като светиня. Всяка пролет той приласкавал и благославял мъжката челяд на селото, която му носела “хляба и солта”, бодростта и радостта… Векове Чакороският бук бил символ и зелен паметник на момчиловското трудолюбие и родолюбие. Той бил част от яката народна душа.
Чакороският бук не падна от старост, не се разболя от стотиците рани, не засъхна от гурбетчийските мъки, не му дотегнаха селските надежди, не го убиха и гурбетчийските куршуми… Букът залиня, когато секнаха “благините”, които нашето славно гурбетчийство носеше. Когато замлъкнаха овчарските чанове, замършавяха дюлгерските мулета, ръждясаха юзди и стремена, прогниха рибарските мрежи… Хлябът не минаваше вече под Чакороския бук.
Настъпиха времена на безработица, на войни, глад и сълзи. Чупеха се старите устои в народната душа. Изчезна и гурбетчийската романтика, изстуди се гурбетчийската душа, не остана място в нея за Чакороския бук. Той остана да живее само в милите спомени на нашите майки и бащи. Лишен от обич и радост, букът се замисли и помръкна… като изоставен старец си отиде с времето!… Защото новите хора не вярваха вече в сайбии и в легенди… Не стига това – накрая го обвиниха, че щял да пречи на новото шосе… И ето че един есенен ден “запраскаха” брадвите в неговото коренище. За голяма изненада те удариха в желязо – в дънера намериха “врастена триъгълна пирустия”. Заудряха брадвите по-горе, но там пък се чупеха от стотиците куршуми, всадени в стеблото му… Накрая отсякоха двата големи клона, а големият дънер остана надвесен над пътя – тъжен и обезглавен.
Дойде пролетта и се разнесе мълва, че Чакороският бук плаче… Отидохме да видим и вярно: букът плачеше… от отрязания дънер сълзяха напиращи от земята сокове. Минаваха стари майки, гледаха буковите сълзи и техните души се пълнеха с необяснима мъка… Стрико Мирчо тогава бе вече столетник. Този бук цели петдесет години го
беше изпращал в с. Ортаджи да гради къщи и чифлици, петдесет години напролет беше го посрещал и приласкавал със скромната дюлгерска печалба. Този старец заплака и зарида като дете за смъртта на бука-закрилник!
Като чухме, че си идват рибарите, ние, децата, се затичахме да ги дочакаме пак под Чакороския бук, но нямаше го вече голямото дърво, не се виждаха рояците птички, не се чуваше и тяхната песен. Само обезглавеният дънер плачеше…
Зададоха се гурбетчиите. А това им беше и последното връщане – едни яздеха на излинели мулета и коне, а други вървяха пеш. Всички бяха помръкнали, с очи търсеха голямото, ала вече отсечено дърво. И тогава за първи път рибарите не запяха! Не си подадоха шише с ракия, не запукаха гурбетчийските пушки. На Канюските кепенци не се виждаха жени и моми да гледат и чуят гурбетчийска веселба. Чакороският бук беше си отишъл и всички седяха със свалени шапки и мълчаха като след погребение.