АЗ СЪМ ПЛАМЪК И ОГНИЩЕ
АЗ СЪМ ПЛАМЪК И ОГНИЩЕ
Как е лесно да се каже – аз горя!
Пламъците мои не тревожат
тъмнината на нощта.
Моят дим не помрачава
светлината на деня.
Време е на моя огън да се сгрееш!
Ако студ сърцето ти скове,
нито миг недей се двоуми!
Ела!
Ако имаш пламък – пак ела!
Донеси го, донеси!
Дай и твоя огън –
с теб тогава да горя.
Ако студ сърцето не сковава,
или своя огън не раздаваш –
остани сама.
Някой ден, душа любима,
щом задуха вятъра студен
на твоята самотна зима,
може би ще свиеш колене до мен
и ще искаш да съзреш тогава
във огнището жарава
или светнала искра…
Но дали ще те скове студът?
И дали ще дойдеш и тогава?
Току-виж – огнището изтлее
и изстине пепелта…
БЪЛГАРИЯ
Тук, на тази земя моят пъп е прерязан,
тук за старото рало го вързали здраво.
Не със кърпа, а с тази земя изсуших
овлажнели очи от скръбта.
Земьо моя кърмилнице, древна легендо,
може някой дори твоя зов да не чуе,
може някой от теб да отвърне лице,
може някой дори да избяга от теб.
Но кому измени ти, кърмилнице моя?…
Даже целият свят пепелище да стане,
свойта вяра ти пак ще запазиш към мен,
както аз свойта вяра към теб ще запазя.
И дори със ракета да бъда изстрелян
към далечни звезди, за да пална дъгата,
на усмивката земна в пространствата звездни,
пак във мене Марица, и Искър, и Янтра
ще бълбукат
и ти, моя българска земьо,
в маранята зелена ще тръпнеш пред мен
като топлия мирис на хляба ни сладък…
Земьо,
ти си горещите длани на мама,
гроба български ти си на моя баща.
