ИЗ “СТИХОВЕ” (1995) – 2 ЧАСТ
СЕЛО
Дъга, надвесена над девет села, та чак в десето
(петлите полудяват бавно, но сигурно в такъв момент),
замръзнала като огромно и ново колело виенско,
под този тъй един и същи небесен избелял брезент.
Самотен гръм зад хълма глъхне…
Привечер от града пристига измачканият автобус.
Три баби слизат и нескрито, съвсем нескрито си отдъхват.
Двукраки птици се разхождат най-важно по площада пуст.
Звезда със име на момиче тържествено изгрява горе
и цепеници пукат, пукат, и дим високо се кълби,
и късче от небето пъстро така внезапно падна в двора…
Най-храбрия врабец познавам. Той същото ще потвърди.
СТАРИЯТ МОСТ
Мост, над който не минава даже прашният следобед.
И зад парапета скършен не пълзи детински страх.
Камъчета нащърбени отшумели стъпки ронят…
И жълтурче. И жълтурче! – тъй нелепо между тях.
Мост, над който не минава даже сянката на облак.
Там, от близката топола, го руши провлачен грак.
За пейзажа е излишен изтънелият му профил…
И далече избледнява свирката на късен влак.
Ще попитате, защо ли пак за него дума става –
трополят отгоре вече циганчета със пети.
Откъде ли те ще знаят, че отдавна, тъй отдавна
сянката му над реката всеотдайно го крепи.
АВТОМОБИЛНОТО ГРОБИЩЕ
На Любо
Всесилен дим, безкраен дим… Отлитат.
Напрегнали последните си сили,
издигат се душите на колите
над, гробището за автомобили.
Как тишина полека пада…
(И ти самият
нямаш нищо против.)
Но чуй,
там зад ръждивата ограда
ръжда работи!
РАЗДЯЛА II
И тук, накрая на деня, когато всичко е прозрачно,
заостря свойте сетива сред вечерния парк пазача;
във синята мъгла, от плахи момичешки очи сподирян;
на спирката чадър забравен и звън на „Невски” към всемира;
свисти забързан таксиметър; и весел гражданин ти кима;
декоративните дървета не вярват в първата си зима…
Минават странни същества – съвсем оранжеви на цвят.
И мокри листи като мисли под стъпките ти шумолят…
Намираш с пръсти изранени бук с ненадписана кора
(щастливо, глупаво момче!). Знам, тъжно ти е, че разбра:
простимото не си прощавал, а непростимото – прости.
Ах, питаш ме защо се смея, когато пиша този стих…
* * *
Това е лятото, което се завръща…
И под петите ни припламва въздуха.
Петли, петли отрано лудо пеят.
Задавени.
Това е лятото.
Отдавна се завръща.
И ни следа от песен. Само
горещо-жътвено,
жестоко-жътвено
наоколо трепери мараня.
(ж… ж… ж… ж…)
Това е лятото.
Познавам го по стъпките,
с които нощем цапа във коритото
на тънката река.
* * *
В памет на В. Борхерт
Знам вече как се умъдрява:
времето е последният фактор –
чукат по челата ни атоми
като по черупката
на реактор.
Зрее тихо
верижната реакция –
с голи ръце
не се управлява.
Малко преди да цъфнат акациите
в твоята поетична държава,
едно птиче ще тупне
в радиоактивния прах
като последен часовников удар.
И чуваш: лети през Вселената
леден смях
към хоризонт, сгушен
под крило на пеперуда.
ТВОРЧЕСТВО
Един невидим пръст чертае,
решава нещо вместо теб.
И виждаш – знак неразбираем
в познатия семеен герб.
Не знаеш ти какво вещае –
безумна радост или креп.
Но виждаш: знак неразбираем
в познатия семеен герб…
Резка невинна, точка бледа.
Спокоен си. Ала от днес
окото будно на Дантес
внимателно към теб ще гледа.
ВАЛИ
Над паметта на мъртвите поети не бди ли
поне един-единствен ангел тази нощ?…
Луната отчуждено свети като забит в небето нож.
Такава тишина огромна и нито плач, и нито смях.
Вселена – достоверен спомен, а не материя от прах…
До телефонната кабина ще те затрупа този сняг.
Фаталната жена премина със лъх на тайни и на лак.
Къде ще скриеш своя нагъл, искрящ от нежност поглед лош?
Перца на ангел кротко падат, убит от теб в такава нощ.
ДУНАВ – ЕСЕН
Не дъжд, а ангели ридаят безутешно…
Витае звън камбанен под мокрото небе.
Селца въздъхнат кротко… И тежко
нощна птица над хълмите гребе.
Отмива, отминава държавиците горди.
Сирена дави вопъл с отчаяна тъга.
И от виенски валс по-сини параходи
притиска о брега горчивата мъгла.
Надолу, към морето, гръмовно. Все по-бяла…
Да могат да придойдат водите отведнъж,
да плисне върху мен, корито разлюляла…
Но днес ридаят ангели. Но днес и в мен е дъжд.
О, песен на весла да чуя, ромол птичи…
Как върбови недра оглася твоят хор!
Сред земното величие неземни сенки тичат –
слънчасали мушици понесли мътен взор…
Томително забвение… Кръжеше безграничен
светът около мене, от щастие пиян.
Как искам да се върна… летяща песъчинка –
към дъното бездънно на този океан…
* * *
Загадъчно детето се усмихва –
о, първа глътка земна светлина! –
и над съня му златни семена
небето разточително посипва.
Беснее вън светът, гърми и трака,
подметки трие вдъхновено-глух.
И не долавя делничният слух
как ямата небесна вие в мрака.
И как връхлита вятърът студен,
през грак на врани в клоните се гони
и халосно въздишки снежни рони –
върху ни – без пощада – нощ и ден.
Детето спи… Ала душата странства.
Така засища своя звезден глад.
И литва сам, недостижимо млад,
гласът й към пустинните пространства.
Предвкусила началото на края
в играта на материя и дух,
прашинка във небесния търбух –
единствено тя още пътя знае…
Снегът!… Така прилича на магия!? –
покрива тихо видимия свят.
И няма, няма връщане назад.
И бъдещето бъдеще ли крие?…
* * *
О, дъжд солен! –
звезди солени, плакали за мен…
Дъждът е скитникът на моята душа,
нехаен принц в зелените недели,
над планини и пасбища се стели –
дъждът е скитникът на моята душа.
Във нощите, когато аз греша,
в оковите на утрини мъгливи –
блестят тела на жадни самодиви,
дъждът е скитникът на моята душа.
Под стряхата на пойни дървеса
как зверовете своя брат познаха.
И пяха, както те за друг не пяха…
Но пяха ли наистина? Не са.
Днес можех всички ви да утеша…
Луната хвърли звездната си риза.
Над хоризонта гибелно възлиза
дъжд – дрипав скитник – моята душа.
И ако аз от нея ви лиша,
Защото тя все пак ще ме напусне –
кой ще накваси сухите ви устни?
Дъждът ли?… Скитникът на моята душа.
* * *
Е, оцеля. Превит одве. Целувай
под облачните вежди сипнат бряг.
Хортува-похитрува. Колко струва
елекът сърмен, щит за бивш юнак?
С глупци се дърли. С теб се пазариха,
по кафенета, кръчми и стъгди.
Джудже е великанът – жално сприхав.
Мечтае тайно да се прероди
отново великан. Ала напразно.
Нахалост толкоз годин е бозал.
Съдбата не греши. Веднъж наказва
с корона шута и го прави крал.
Но днес небесната звънарна свети
загадъчно усмихната. Сама.
Щурецът сред пелинови полета
срамът си венцелист не проумя.
Щастлив притихна, сгушен в здрачината –
уханни спят нехайните звезди.
И хлад като прегръдка на предател
посипва с вечност вълчите следи.
* * *
“…ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!”.
Във хладни пазви Дунав влачи
самоубийци и герои.
Там, на брега му, майки плачат –
за чужди плачат и за свои.
Той тази вадичка прекрачи –
не бяха само празни думи:
едно е със перото паче,
ала запеят ли куршуми…
Посипва цвят хайдушко биле
под този небосвод оловен,
където стъпна – все могили
и лъх на свобода. Гробовен!
Недраги, клети и немили –
лежат на синове телата.
Не жали сиромаха сили –
и стига му една отплата…
Какво ли може да се случи
на малкия човек, простете?
И да чете ще се научи,
дръвче ще посади и цвете,
градинката ще прекопае,
след туй ще набере домати.
Пред постна маса ще се кае.
Деца ще го наричат: тати.
И ще понася тъй остена…
Ръмжи ли – то ще е страхливо.
Българийо озлочестена…
О, вино черно и пенливо!…
Когато геният се ражда –
не пита. Но светът узнава.
Той утолява глад и жажда.
Той ще спаси една държава.
Поне честта й – от душмани, –
отметнал вран перчем на кола.
Не чухме стъпките му лани…
Видяхме го едва на Вола.
Докато той се окопава
в скалите страшни на Балкана –
едничко нещо ни остава –
да ближем лютата му рана…
ПРИВЕЧЕР В КРАЯ НА ГРАДА
Щастливи – мъртвите не помнят. Щастливи – мъртвите мълчат.
Тежи им плочата надгробна, тежи дори на онзи свят.
А ние, оцелели някак, стоим с наведени чела.
Жени с тесличките приклякат – прекършени от труд тела –
и чоплят ниските могили в алеята от имена –
сега – със удвоени сили, с четворно повече вина.
Как се смаляват пред очите им – земята се закръгля пак!
И няма гладни, няма сити, и няма помен, нито знак.
От мъст необяснима сгрети, тревички скубят те със яд.
Два метра са под тях мъжете им – самоотвержено мълчат.
Но живите – нали са живи – потеглят бавно, във несвяст.
Едни сестрици-самодиви шептят в жасминовия храст…
ПЕПЕЛ
На Г. Баев
Отвъд звездите, в полуздрача
потрепва синьото на бриза.
Наоколо – човеци мрачно
шекерени петлета ближат.
О, нищетата не прощава –
с копита огнени връхлита!
Съдба… По захарче раздава,
ала гърлата – ненаситни.
И ето: бог със шепи празни,
заслушан в хорът ни. Прехласнат.
Един от нас ще е белязан –
огромен, талантлив, опасен.
…От днес това, което нямам,
не може никой да ми вземе –
опърлена небесна яма,
рой ангели обезумели…
И птици над главните грачат
сред зарево в небето. Властно.
Ведно герои и палачи
под слънцето живеем – братство.
Кахъри бели ще ни мачкат,
дорде косите ни окапят.
Реда си всеки ще дочака –
с една жена, с една заплата.
И бди родът ни многолюден,
разравя въглените звездни,
а нощем вълчи страх го буди –
с изцъкления лунен резен…
НОЩНО КРАЙБРЕЖИЕ
Противна, гола, вдъхновена – внезапно изпълзя луната…
Как пламна цялата Вселена в сиянието й брокатно!
С нозе във пясъка забити, огромни птици – ненаситно –
кълвяха в ритуален ритъм бездънното небесно сито.
О, сладостен е всеки опит непостижимото да вкусим,
очите си преди да склопим и стиснем бездиханно устни!
Тъй лъч във пещера студена човекът търси с поглед жаден –
сред мълчаливата Вселена на колене докато падне…
И прилепи пищят наблизо, с магична власт над нас се мятат.
Дали оттук не се излиза? Дали това не е вратата?
Нозе във пясъка забити. Наоколо – черупки бели.
Приличаме на сталагмити сред лъх на мъртви мекотели.
НИМА
По-светъл и от тронна зала Животът ми сияе пак –
провинциално-щедър, малък, досущ под шапка на глупак.
Приличаше ми той на кратък, приличаше ми той на пуст –
един и същ, космичен вятър, за всички ни – с еднакъв вкус –
пронизва звездната пустиня, звънците златни разлюлял,
и сипе от небето синьо над нас и радост, и печал…
Притискат се във мрачината и мръзнат нашите тела,
а на луната топлината ни хапе със усмивка зла…
