В ЗАПАЛЕНИЯ ГРАД
В ЗАПАЛЕНИЯ ГРАД
Приюти ме, Звездомира, в свойта свилена порфира.
Виж: навън нощта трепери в сини лунни светлини.
Приюти ме в полумрака, че аз знам: смъртта ме чака
тая нощ във мойта кула там над градските стени.
Аз отивам. Три удари. Там са всичките боляри.
Слушай: боен шум от шпаги, звън от счупени стрели.
Те се бият сред пожара и умират под ханджара,
те се бият, а във боя дъжд от копия вали.
Приюти ме, Звездомира, в свойта свилена порфира,
поднеси ми топли устни, че в настръхналата сеч,
син на кървава родина, аз победно ще загина,
може би от вражи удар – може би от своя меч.
ПОЛУНОЩ
От кулите бият тревога.
Кой мина заветния праг?
Аз видех по синята тога
петната и странния знак.
Пробягват фенери по двора.
Палатът е в трепет обзет –
и черни, невидими хора
сред сенките дебнат отвред.
Те влязоха в тронната зала,
те идат, те пълнят нощта –
и страшната нощ е развяла
измама зад всяка врата.
Те идат. Навлизат. О, Боже!
Те носят убития страж –
и виждам: сред мъртви велможи
главата на мъртвия паж.
Рушат се и падат колони.
Двореца настръхнал ечи,
и прав и тържествен на трона
незнайния рицар мълчи.
А черните хора прииждат,
аз дигам ръце и зова –
но гледам, и тръпна, и виждам:
в ръцете си – свойта глава.
УЛИЦАТА
Там блудната тълпа се киска
под странния плакат: “Защо?”
И виждам черни обелиски
и тебе – в траурно манто.
В мъгла е уличната злоба,
замлъква уличния вик –
и върху нас, като прокоба,
тежи един прокълнат миг.
И ти минаваш бледа, бледа,
аз дълго гледам подир теб –
и вее ужас и неведа
скръбта на твоя черен креп.
Звъни среднощ от всички стрехи
(О, тоя вечен циферблат!) –
до мене, в синята ми дреха,
той плаче блед и непознат.
А вечерта се свежда ниско,
изчезва странното манто –
и върху нас без жал се киска
огромния плакат “Защо?”