Игор Пихалов

превод: Георги Ангелов

Да се дискутира със Солженицин е задача неблагодарна. Да вземем прословутия “Архипелаг ГУЛАГ”. Този “труд” съдържа толкова лъжи, че ако някой реши пунктуално да опровергае всяка отделно взета лъжа на нобеловия лауреат, току-виж, се получил том, неотстъпващ по обем на оригинала.

Но лъжа с лъжа не си приличат. Има груба лъжа, която веднага проличава, например броя на десетките милиони арестувани или 15-те милиона мужици, изселени, уж по време на колективизацията. Но при Солженицин се среща и “изискана” лъжа, неочевидна, която лесно може да се приеме за истина, ако не се познават фактите. За една такава лъжа ще стане тук дума.

“…Именно тайната на това предателство, грижливо пазена от британските и американски правителства, е последната тайна на Втората световна война или една от последните. Многократно срещайки се с тези хора в затвори и лагери, аз четвърт век не можех да повярвам, че обществеността на Запад не знае нищо за тази грандиозна по своите мащаби екстрадиция от западните правителства на обикновени руски хора за разправа и гибел. Едва през 1973 г. (Sunday Oklahoman, 21 януари.) се промъкна публикацията на Юлиус Епщайн, на когото се осмелявам да предам благодарността на масата загинали и малцината живи. Напечатан е непълен документ от скриваното досега многотомно дело за насилствената репатриация в Съветския Съюз.” “Прекарвайки 2 години в ръцете на британските власти, с лъжливо чувство за безопасност, руснаците били изненадани, те дори не разбрали, че ги репатрират… Това били най-вече прости селяни, горчиво обидени от болшевиките”. Английските власти постъпили с тях “като с военни престъпници: въпреки волята им ги предали в ръцете на тези, от които не можели да чакат правосъдие”. “Те всички били изпратени на Архипелага за унищожение”.

Сърцераздирателно зрелище. “Горчиво обидените от болшевиките” “прости селяни” наивно се предоверили на англичаните – вероятно изключително поради душевната си простота, и ето ти: вероломно предадени на кръвожадните чекисти за несправедлив съд и разправа. Но не бързайте да оплаквате тъжната им съдба. За да разберем този епизод, трябва, макар и накратко, да си спомним историята на следвоенната репатриация на съветските граждани, оказали се в ръцете на “съюзниците”.

През октомври 1944 г. било създадено Управление, упълномощено от СНК на СССР по репатриацията. Начело на него застанал генерал-полковник Ф. И. Голиков, бивш началник на Разузнавателното управление на Червената армия. Задачата, поставена пред това ведомство, се състояла в пълната репатриация на оказалите се зад граница съветски граждани – военнопленници, граждански лица, изпратени на принудителна работа в Германия и други страни, а така също отстъпилите с немските войски помагачи на окупатора.

От самото начало Управлението се сблъскало с трудности, предизвикани от това, че съюзниците, меко казано, се отнесли без ентусиазъм към идеята за пълна репатриация на съветските граждани и по всевъзможни начини я възпрепятствали. Ето цитат от сводка от 10 ноември 1944 г.:

“При изпращането на 31.10 от Ливърпул за Мурманск на репатрирани съв. граждани англичаните не доставиха и не натовариха на кораба 260 съв. граждани. От набелязаните за изпращане 10167 души (за което Британското Посолство заяви официално) бяха приети в Мурманск 9907 души. Англичаните не изпратиха 12 изменници на Родината. Освен това бяха задържани лица от броя на военнопленниците, които настойчиво молеха да бъдат изпратени с първия превоз, а така също бяха спрени граждани по националност: литовци, латиши, естонци, родом от Западна Белорусия и Западна Украйна под предлог, че не са съветски поданици…”. (В. Н. Земсков. Рождение “второй эмиграции” (1944-1952) // Социологические исследования, N4, 1991, с.5.)

На 11 февруари 1945 г., на Кримската конференция, между главите на правителствата на СССР, САЩ и Великобритания били сключени споразумения за връщането в Родината на освободените от войските на САЩ и Великобритания съветски граждани, а така също и връщане на военнопленниците и гражданските лица от САЩ и Великобритания, освободени от Червената армия. В тези споразумения бил установен принципът за задължителна репатриация на всички съветски граждани.

След капитулацията на Германия бил поставен въпросът за предаването на отвлечените хора непосредствено през линията на съприкосновение на съюзните и съветски войски. По този повод през май 1945 г. се състояли преговори в германския град Хале. Колкото и да упорствал ръководещият делегацията на съюзниците американски генерал Р. В. Баркър, на 22 май му се наложило да подпише документ, съгласно който трябвало да се състои задължителна репатриация на всички съветски граждани, както на т.нар. “източници” (т.е. живеещите в границите на СССР до 17 септември 1939 г.), така и на “западниците” (жителите на Прибалтика, Западна Украйна и Западна Белорусия).

Но въпреки подписаното споразумение, съюзниците използвали насилствената репатриация само спрямо “източниците”, предавайки на съветските власти през лятото на 1945 г. власовците, казаците на атаманите Краснов и Шкуро, “легионерите” от туркестанския, арменския, грузинския легион и други подобни формирования. Но нито един бандеровец, нито един войник от украинската дивизия на СС “Галичина”, нито един служил в немската армия и легионите литовец, латиш или естонец не били върнати.

А на какво са разчитали власовците и другите “борци за свобода”, потърсили убежище в западните съюзници на СССР? Както личи от запазилите се в архивите обяснителни записки на репатриантите, мнозинството от власовците, казаците, “легионерите” и останалите “източници”, служили на немците, изобщо не предвидили, че англо-американците ще ги предават насила на съветските власти. В тяхната среда съществувало убеждението, че скоро Англия и САЩ ще започнат война срещу СССР и те ще потрябват на англо-американците в тази война.

Но тук сгрешили много. По онова време САЩ и Великобритания все още се нуждаели от съюза със Сталин. За да се осигури влизането на СССР във войната срещу Япония, англичаните и американците били готови да пожертват някаква част от своите потенциални подлизурковци. Естествено, най-малко ценната. “Западниците” – бъдещите “горски братя” – трябвало да се запазят, затова и били предадени малко власовци и казаци, за да се приспят подозренията на Съветския Съюз.

Трябва да се каже, че ако насилствената репатриация на съветски граждани-“източници” от американската окупационна зона в Германия и Австрия била с широк размах, в английската зона тя била много ограничена. Офицерът от съветската репатриационна мисия в английската окупационна зона в Германия А. И. Брюханов така характеризира това различие:

“Изпечените английски политикани явно още преди края на войната са съобразили, че отвлечените хора ще им потрябват, и от самото начало се заеха да пречат на репатриацията. Американците на първо време, след срещата на Елба, съблюдаваха приетите задължения. Простодушните фронтови офицери предаваха на Съветската страна както честни граждани, стремящи се към Родината, така и подлежащи на съд главорези-изменници. Но това продължи много кратко…”. (А. И. Брюханов “Вот как это было: О работе миссии по репатриации советских граждан.” Воспоминания советского офицера. М., 1958.)

Действително “това” продължило много кратко. Трябвало Япония да капитулира и представителите на “цивилизования свят” за пореден път да покажат, че изпълняват подписаните от тях договори само докато им е изгодно…

От есента на 1945 г. западните власти фактически разпрострели принципа за доброволност на репатриацията и върху “източниците”. Насилственото предаване на Съветския Съюз на съветски граждани, с изключение на лицата, отнесени към категорията на военните престъпници, било прекратено. От март 1946 г. бившите съюзници окончателно престанали да оказват каквото и да е съдействие на СССР в репатриацията на съветски граждани.

Но военните престъпници, макар и далеч не всички, англичаните и американците все пак предавали на Съветския Съюз. Даже след началото на “студената война”.

Време е да се върнем към епизода с “простите селяни”. В цитирания откъс ясно е казано, че тези хора прекарали в ръцете на англичаните две години. Следователно, те били предадени на съветските власти през втората половина на 1946 г. или в 1947 г., т.е. вече в периода на “студената война”, когато бившите съюзници никого, освен военните престъпници, не са предавали насила. Това означава, че официалните представители на СССР са им предявили доказателства, че тези хора са военни престъпници. При това доказателства, неопровержими за британското правосъдие. В документите на Управлението, упълномощено от Совмин на СССР по репатриацията постоянно се споменава, че бившите съюзници не предават военните престъпници поради недостатъчна, по тяхното мнение, обоснованост за отнасянето на тези лица към тази категория. В дадения случай съмнения в “обосноваността” у англичаните не е имало.

Трябва да се предполага, че тези граждани са изливали “горчивата си обида към болшевиките”, участвайки в наказателни операции, разстрелвайки семейства на партизани и палейки села. На британските власти по неволя им се наложило да предадат “простите селяни” на Съветския Съюз: на английските граждани още не били успели да разяснят, че СССР е “империя на злото”. Укривателството на лица, участвали във фашисткия геноцид, би предизвикало у тях най-малко недоумение.

Но политически подкованият Солженицин нарича това “предателство” и предлага да съчувстваме на героите на зондеркомандите. Впрочем, какво да очакваме от човек, мечтаещ по време на престоя си в лагера американците да хвърлят атомна бомба върху родната му страна.

бутон за сайт