Даниил Юруков

Възраждане

След Одринския мир в 1829 год. между Русия и Турция и посичането на еничерите от султан Махмуда, в Брацигово настанало ново време – относителна свобода. При всичко че с дохождането на русите в Одрин, брациговци вярвали, че България ще бъде освободена, Одринският мир отново предизвикал униние. Обаче, вярата и надеждата за едно бъдеще освобождение закрепнала у тях вследствие легендата, че главнокомандващият генерал Дибич бил подкупен от турците и затова България не била освободена. След завръщането на Дибич в Петербург Цар Николай го попитал: „Защо не освободи България от турско робство?” и, без да чака отговор от Дибич, заповядал да излеят в гърлото му предварително стопено злато, като добавил: „Зная, че си бил гладен за злато. Яж го сега”, и Дибич умрял от изляното в гърлото му горящо злато. Вярата на брациговци в цар Николая останала пълна.
През изминалите шестдесет години от преселването на костурчани Брацигово съвсем се изменило. То броило вече двеста и петдесет къщи. Голите костурчани били вече имотни хора. Дюлгерите почнали да ходят и работят в градовете Чирпан, Сливен, Стара Загора, Казанлък и другаде, и донесли известна култура(1). Бичкиджиите почнали да продават изработените дъски в Пловдив, Чирпан, Сливен и Стара Загора, а и търговци почнали да дохождат в Брацигово и да купуват изработените от тях дъски. Занаятчиите орешчани почнали да търгуват с коне и за тая цел ходили по панаирите в Македония, Неврокоп, Терлис, Серес и други. Станало необходимо дървеният материал да се прекарва и мнозина накупили кола и волове и почнали да возят дъски: пролетно време ги прекарвали до Пловдив, а през лятото – по другите градове, и достигали до Анхиало, отдето докарвали сол, риба, маслини и други неща.
Между арнаутите и мърваците станало известно сближение вследствие многото женитби между тях, ако и с условие да запазват носията си. Единението между тях достигнало до там, че всички играели вече едно хоро, но с костюмите си. По-наперените от арнаутите за хорото обличали и фистанели.
До 1830 год. в Брацигово не е имало училище. Кричимските монастири Св. Богородица и Св. Врач, които турците изгориха през 1876 год., служили за училище на брациговци. В тези манастири славянското богослужение и българският език били винаги запазени. В тях никога не се служило на гръцки, нито пък е бил употребяван гръцкият език. Всеки баща, който искал да изучи детето си на „книга”, трябвало да го изпрати в един от тези монастири. А такива бащи имало много малко. Само тези деца, които се приготовлявали за свещеници, ходили там да учат „книга”. Когато някое дете заболявало, някои родители обещавали да го пратят да слугува като послушник на някой монах в монастиря, и след оздравяването му от болестта, те го изпращали там, дето детето се научавало да чете и да пише. До това време грамотните в Брацигово не надминавали числото десет души.
В 1831 година в Брацигово имало три свещеника: поп Кънчо, поп Гачо и поп Стоян. По късно бил ръкоположен и поп Димитър Петковичин, потомец Омоцки, когото наричали „арнаутския поп”. Те изпълнявали длъжността на свещеника и в околните села, защото в никое от тях нямало свещеник. През тази година поп Кънчо довел от монастиря един монах на име Викентий, за да учи децата му и други роднини. Училище нямало, а в черковния двор имало една стая, която нарекли килия, и в нея монахът почнал да учи учениците си. И други деца започнали да посещават килията и да се учат на книга. Викентий учителствувал две години и си заминал. Неговото заминаване, обаче, оставило една празднота. Децата искали да учат и родителите им помолили дядо Ангела и сина му поп Кънчо да доведат учител, комуто те ще плащат лично. Дядо Ангел повикал за учител даскал Ивана, родом от Казанлък, който учителствувал в с. Брестовица. Наскоро при даскал Ивана се набрали много ученици. Възрастни хора дори ходили при него и учили „книга”. Той ги учил на „Азъ буки веде” и после на „наустница” и „псалтир”. Като наказание употребявал пръчката и фáлагата.
След изгарянето на черквата Св. Илия брациговци построили всред селото един параклис в земята и в него се черкували. След Одринския мир, обаче, като се разрешило да градят черкви над земята, те решили да съградят такава. Извадили от султана ферман за тая цел и в 1833 г. първи те съградили черква над земята на Същото място, дето бил параклисът. Черквата нарекли на името на Св. Иван Предтеча, на което име бил наречен и параклисът.
Даскал Иван учителствувал до 1884 год. и грамотността в Брацигово се увеличила твърде много. Поп Гачо искал да даде на сина си по-широко образование и го изпратил в Пловдив, за да научи псалтикия. И действително, синът му научил псалтикия. Към 1844 год. учениците на даскал Ивана възмъжали и виждали, че учението на даскал Ивана не е достатъчно. Те поискали да доведат някой по-учен даскал. През тази година се поминал и дядо Ангел. Те настояли пред сина му поп Кънчо да се доведе „нов даскал” с „ново учение”. Поп Кънчо се съгласил и повикали за учител даскал Янаки от Т. Пазарджик. Той се подписвал Иван Емануилов, бил млад човек, учил в Пазарджик и Панагюрище при добри учители, бил много пъргав и с революционен дух, знаел граматика и гръцки език. За неговото учение се разправяли легенди.
И действително, даскал Янаки за времето си бил рядък човек. В скоро време числото на учениците му се увеличило. Всяка неделя той държал проповед върху темата: „Каква е нуждата от образованието?” и винаги заключавал с думите, които подчертавал като афоризъм: „Трябва да затворим черквата и да отворим училището”. Тези думи той изговарял не защото не бил религиозен, а за да подчертае нуждата от образование. С по-възрастните ученици той се носел като с другар. Ходел с тях на разходка в полето, разправял им за гръцкото въстание, учил ги да пеят гръцката въстаническа песен „Къде си вярна ти любов народна”, която била побългарена и им разправял какви жертви са дали гърците, за да се освободят, като заключавал, че и ние, ако искаме да се освободим, трябва да направим същите жертви.
В училището той изхвърлил псалтира и наустницата и почнал да преподава по по-модерен начин; преподавал при това и граматика, която превеждал от гръцки език. След смъртта на Ангел за селски чорбаджия бил одобрен Ристето Боянино. Той бил много добър човек, но действувал под заповедите на поп Кънчо, който след бащината си смърт бил пак най-силния човек в селото, било поради богатството си, било поради влиянието си пред властта. Неговата къща продължавала да бъде център на политическата и икономическа сила. Чувствувало се, обаче, че в Брацигово е нараснало ново поколение.
В 1841 год. дюлгерите, по примера на другите градове, се организирали в еснаф. Следната година, по техния пример, и другите занаятчии се организирали в еснаф и така еснафите станали няколко: дюлгерски, арабаджийски, сапунджийски и абаджийски. В последния влизали всички малки еснафи като: грънчари, папукчии и други, които не могли да образуват самостойно еснаф. Постепенно еснафите се усилвали и искали да направят реформи в управлението на общината, в събирането на данъците, в черквата и в училището. Те, обаче, срещнали съпротива в лицето на поп Кънчо. Последният бил всевластен. Той бил протопоп в черквата, най-големият му син бил псалт и пял от дясната страна, а другите му два сина държали черковния пангар, без да дават никому сметка за приходите на черквата.
Подрастващата демокрация, обаче, била жадна за обществена дейност. Тя предизвикала един конфликт. Черквата, дето била и училищната килия, която наричали вече школó, нямала изход откъм южната й страна, а оттук идели повечето от богомолците. По-точно, изход е имало, но той бил една тясна ивица, през която се влизало много мъчно. За да се разшири ивицата, поискали от поп Кънчо да отстъпи малко място от своята градина, съседна с черковния двор. Поп Кънчо, обаче, на се съгласил. В 1847 г. в Брацигово дошъл пловдивският митрополит Никифор, който бил на квартира у поп Кънчо. Една депутация от млади хора се явили пред владиката и го помолили да настои пред поп Кънчо да отстъпи исканото място за разширение входа на черковния двор, като му обяснили, че цялата градина била селско място, а поп Кънчо и дядо Ангел я обсебили произволно. Владиката им обещал, че ще направи потребното, но не направил нищо. Когато владиката тръгнал да си отива, една голяма група селяни, повечето младежи, го пресрещнали пред къщата на поп Кънчо, и един от тях, на име Ангел Тошков, хванал за оглавника мулето, що яздил владиката, и го спрял с думите, казани на турски, защото владиката не знаел български: „Дядо владика, защо не разрешихте спорът ни?” Владиката отговорил: „Аз не съм съдия”. – „Е, добре му възразил Ангел Тошков, ние ще го решим сами” – и освободил владиката, който продължил пътя си.
Негодуванието против поп Кънчо и неговият абсолютизъм от ден на ден расло и достигнало до крайния си предел. Интелигенцията била обединена. Различието в носията между нея не съществувало, а също и в идеите. Тя не живеела с предразсъдъците на старите. Организиран бил комплот против поп Кънчовата власт. Поп Кънчо, освен че бил най-силният заповедник в селото, но бил и най-богатият човек, и цялата търговия била в ръцете му. Привържениците на демокрацията решили най-после да действуват с по-решителни средства. През есента на 1847 год. те решили да почнат с отнемането на певческото място на големия син на поп Кънчо. Те се възмущавали от факта, че синът на поп Кънчо не знаел псалтикия, бил грозен, нямал хубав глас и държал дясната страна в черквата, а синът на поп Гачо, който бил хубавец, знаел псалтикия и имал хубав глас, държал лявата страна. Неправдата ги възмущавала и те решили да започнат с нейното поправление. Един неделен ден няколко младежи отишли рано в черквата и един от тях, Стоян Юруков, който знаел да пее, заел певческия стол на Димитър п. Кънчов. Последният дошъл в черквата по-късно и поискал да заеме стола си. Младежите се съпротивили, като му казали: „Този стол е черковен, а не твой, нямаш право да влизаш в него”. Явили се от двете страни привърженици, почнало се скарване, после сбиване, което се обърнало в формален бой, и най-после демокрацията победила. Димитър п. Кънчов бил изпъден от певческия стол и вместо него поставили Ангел п. Гачов. След това били изпъдени от черковния пангар и другите синове на поп Кънча, и нужното място за разширение на входа в черковния двор също било завзето.
Революцията отнела вече властта на поп Кънча, когото наричали „еничерин”(2), еснафите се събирали на общо събрание с желание да уредят селото и решили:

1. Черковният пангар да се управлява от двама души епитропи, избрани измежду най-честните хора на всеки еснаф за две години.
2. Всеки еснаф по очеред е длъжен да дава по двама души по за две години да служат безплатно и всяка година да дават сметка за приходите и разходите на черквата.
3. Учителят да се издържа от черковните приходи с определена заплата.
4. Селският чорбаджия (кметът) да се избира публично за две години и с определена заплата. Той може да бъде свален и преди изтичане на мандата му, ако се окаже недостоен.
5. Селото да се раздели на четири махали и за всяка да се назначи по един кабзамалин (бирник), който ще събира данъците. Назначението им да става в публично събрание за една година и всяка година да дават сметка.
6. Пъдарите и черковният клисар да се назначават от кмета в публично събрание.
7. Всеки новозаселен жител в селото да не плаща данък три години от заселването му.
8. Никой общински въпрос да не се решава освен в публично събрание, в присъствие на представители от всяка махала, одобрени измежду най-разумните и имотни махаленци.

След като се взели тези решения, за кмет бил избран Кръстю Найденчето. Той бил беден човек, но крайно честен и със силен и независим характер.
В началото на 1848 г., след като съпротивата на поп Кънчо престанала, Даскал Янаки настоял да се направи ново училище. Еснафите се уловили за работа с патриотичен жар. Училището започнали да градят през февруарий и за Гергьовден било готово. Проявената енергия била удивителна. Даскал Янаки наредил в него да се преподава по ланкастерската метода. Наредили чинове и таблици и всичко нужно за целта. Той обръщал особено внимание върху правописа и краснописа и по-късно се забелязваше, че учениците му, ако и от по-старо време, имаха по-хубав правопис и краснопис от учениците на по-подирното време. При него дохождали да учат вече и ученици от околните села, между които били Д. В. Манчов и Петър Горанов от с. Батак. Постепенно Брацигово станало център на духовната култура в пещерската околност.
Даскал Ячаки учителствувал до 1851 год. и се поминал в Брацигово, като оставил най-добри спомени между учениците си и всички селяни. Той оставил библиотека с гръцки и български книги и ръкописи, която изгоря заедно с къщата на зетя му Никола Грънчаров.
След смъртта на даскал Янаки в Брацигово учителствували един след други до 1859 г. Никола п. Митрофанов от Сопот, Даскал Вельо от Копривщица и Стефан Николов от Чирпан. Те били, обаче, с по-слаба подготовка, нямали патриотичния жар на даскал Янаки и достигнали сравнително по-слаби успехи.
През епохата на възраждането Брацигово направило решителен прогрес. Селото се увеличило вече на 400 къщи с 500 семейства, от които 250 семейства дюлгери, 120 рабаджии (колари) и 130 домашяри. С това последно име се наричали всички, които имали работа вътре в селото и нямали нужда да търсят работа вън от селото.
Различието между македонците и тракийците вече съвсем намаляло. Те се различавали още в наречието, обаче македонското наречие взело постепенно връх. Носията между младите хора от мъжки пол била вече еднаква, а носиите на жените, дори в една и съща къща, били вече много разменени. Ако свекървата носела „арнаутска” носия, снахата носела „българска”. За да се премахне това различие, по решение на старците, всички новоомъжени млади невести се пременявали с панагюрска носия, додето изчезнали и двете стари носии.
Брациговските дюлгери се бяха прочули вече като добри строители на черкви и къщи и на всякъде бяха предпочитани(3).
Развило се и обработването на гюловите градини и производството на гюловото масло. Това станало по следния начин. Един дюлгерин от Брацигово, на име Кръстю Сотиров, бил на работа в гр. Казанлък през 1846 год. Той паднал случайно от едно здание, на което работил, и се ранил тежко. Имал и счупени кости. Домопритежателят, комуто работил, се уплашил, че ще остане сакат и го попитал: „Имаш ли в Брацигово ниви и лозя?” Кръстю Сотиров му отговорил, че има. „Е добре, казал той, аз ще ти дам трънки, ще ги посееш и ще се прехранваш. Ти вече не си способен за дюлгерство”. Казанлъчанинът насякъл след това трънки от гюловите си градини, натоварил ги на кола и изпратил Кръстю Сотиров за Брацигово, като му дал и майстор, който да посее трънките. Кръстю Сотиров почнал да работи посятата градина, произвеждал розово масло и всяка година ходил в Казанлък да го продава. Другите Брациговци, като видели, че работенето на гюл е приходно, почнали също да садят гюлове и в скоро време всичките височини и лозя, разположени амфитеатрално около Брацигово, били преобърнати в розови градини. Търговията също се увеличила твърде много. Учениците на даскал Ивана и даскал Янаки се захванали за търговия и през Кримската война доста се обогатили. Брацигово станал центьр на търговия, главно с дървен материал, който и околните села почнали да обработват в по-широк размер. Развила се търговията и на колониални, манифактурни и всякакви стоки. Занаятите също успявали. Брациговският сапун бил най-прочут. Фабрикувал се твърде много шарлан от орехи, които събирали от околните села. Грънчарството също било развито и всички села в Пловдивско и Пазарджишко получавали калени съдове от Брацигово. Винарството било цветущо. В просветно отношение също напредъкът бил голям. Имало вече много грамотни хора. Тринадесет певци пеели в черквата, от които седем души знаели отлично псалтикия, която учили при Ангел поп Гачов. Освен това, един от учениците на даскал Янаки, именно Костадин Н. Томчев, заминал за Пловдив да се учи при Иоаким Груева. Главните причини за големия и бърз напредък на Брацигово са следните:

1. Поради получената привилегия брациговци да не ходят да работят по чалтиците, мнозина заможни селяни от полските села, които били длъжни да работят даром на бейските чалтици, се преселили в Брацигово.
2. Обичай било, на всеки новозаселен да се помогне да си направи къща. Дюлгерите работили даром, рабаджиите пренасяли даром всичкия материал, като кал, камъни и други, бичкиджиите давали също даром дървен материал, а еснафите – кой каквото произвеждал.
3. Дюлгерството, като занаят ненуждаещ се от капитал, привличал много млади момчета от околните села и от по-далеч, за да изучат този занаят, а също и търговията и индустрията, привличали слуги и ученици. След изучаването на занаята те оставали в Брацигово и се оженвали там. Сватбата на такива новозадомени момчета ставала много евтина – всичко получавали даром от по-заможните хора. То се считало като богоугодно дело.

БЕЛЕЖКИ

(1) Дюлгерите, вън от Брацигово, употребявали помежду си един секретен език, наречен мещровски (език на майсторите) и пренесен от Костурско. Той бил съставен от разни чужди думи с български местоимения, а главно от албански. Обратно в текста
(2) С този епитет кичили всеки, когото считали за ретроград. Обратно в текста
(3) Най-прочутият брациговски калфа (архитект-практик) беше Иван Боянов. Той построил католишката черква Св. Лудвиг в Пловдив, черквата Св. Неделя (Св. Крал) в София и висящия мост на р. Струма в Кресненското дефиле. Обратно в текста

бутон за сайт