Лучиан Блага

превод: Огнян Стамболиев

ТИШИНА

Такава тишина и сякаш чувам в нея
как лунните лъчи се блъскат по стъклата на прозорците.

В гърдите ми
се буди глас незнаен
и песен стародавна, за чужд копнеж запява.

Разказват, че нашите деди, изгинали са твърде млади,
във вените със буйна,
страстна кръв,
и слънце живо във кръвта,
се връщат в гърдите ни –
живота си неизживян
да доживеят.

Такава тишина и чувам в нея
как лунните лъчи се блъскат по стъклата на прозорците.

Дали и моята душа след векове
във нечии гърди не ще пропее
по струни нежни от тишина, покой,
по арфата на мрака – за погубената младост,
за надеждите разбити? Кой знае? Кой ли знае?

ВЕНЕЦА С ЧУДЕСАТА НА СВЕТА НЕ МОГА ДА ПРЕКЪРША

Венеца с чудесата на света аз не прекършвам
и не убивам никога с дъха си тайните,
които пътьом срещам
в цветята и в очите, по устните и в гробниците хладни.
Тъй лесно светлината людска
убива непроницаемата тайна
на глъбините мрачни.
Със светлината своя аз умножавам
тайните в света –
и както белите лъчи на нашата луна
не намаляват, а усилват трепетите на нощта,
така и аз зората мрачна украсявам
със тръпки силни и загадки свети.
И онова, което тук докрай не е разбрано,
съвсем не може вече да се разбере
от моя поглед –
защото влюбен съм
в цветята и в очите, във устните и в гробниците хладни.

ПРЕЗ ДИМА

Дочувам кратък полет с крясъци
на гъски сред студени пасища.
Отнякъде долита песен –
слова, мелодия – прастари.
Замлъква свирката и друго не подхваща тя.
Алилуя, погледът ми се изпълва с птици,
с вятър.
Останах верен и докрай покорен на живота,
но мисъл мъдра и дълбока все пак не му дължа.
Макар в движение, се спирам често
да видя небосвода как тъне във вода.
От шумата на селото измъквам се,
то сякаш от библейска шатра.
Алилуя, днес е като никога –
аз, брате, уморен съм
от калната земя
и от дима й, плъзнал от огнищата нагоре

ЛЯТО

Далече по хоризонта – една след друга –
безмълвни мълнии потръпват
като нозе на паяци,
изтръгнати от тялото,
което те са носили.

Жега е.

Земята е безкрайна пшенична нива
и глас на скакалци.

Под слънцето класовете
притискат към гърдите си зърната
като кърмачета.
Лениво времето разтегля миговете си
и след това заспива
сред алените макове.

Наблизо щурец просвирва.

ПОСЛЕДНАТА ДУМА

Наех звездите
и сред зодиите древни
се изгубих.
Животът с кръв и празни думи
от дланите ми се изниза.
И кой ще ме упъти по водата?
Ще ми посочи брод през огъня?
Ще ме избави от птици хищни?
Дори и пътищата ми избягаха.
Не ме желае
никъде Земята.
Как прокълнат съм!
Ще се убия ведно със кучето
и със стрелите, дето ми останаха.
До корените твои ще се погреба.
О, Господи, дръвче съм плодно, белязано отдавна!

ВЕЛИКИЯТ ПРЕХОД

В зенита си е Слънцето – поело везните на живота.
Небето се раздава за водите на Земята.
Животните спокойно и без стръв минават,
привлечени от сенките си в коритата на реките.
Листата се навеждат ниско –
същинска приказка!

Тук всичко иска да остане в Сътворението изначално.
Кръвта ми единствено оплаква
отминалото детство,
тъй както старият елен зове сърната,
покосена от смъртта.

А може би и детството ми мъртво е?
В земята вкопано е дълбоко?
Напразно чакам вест от него –
тук само пещерите екнат,
потомците са тъй далече.

Кръвта без отговор остава.
Ако е тихо, все пак ще се чуе
как сърна потропва с копитца по смъртта.

Не зная по кой от пътищата да поема.
Като убиец съм, който натиква кърпа
в устата на поредната си жертва, за да млъкне.
Затъпквам с крак останалите извори все пак,
за да утихнат те завинаги,
завинаги да замълчат,
завинаги да замълчат…

НЕ СЪМ ЧОВЕК НА ДЕЛОТО

Безброй сте вие, хората на делото,
по пътищата ви откривам, в града, на село.
Единствен аз не правя нищичко полезно –
готов съм и в морето да ме хвърлят.

Отдавна чакам да ме срещне този, който
прощава всичко всекиму.
Ти не отвръщай поглед
и не осъждай моето бездействие.
Сред хората на делото живея,
но с двете си ръце
прикривам тайнствения плод,
узрял на друго място.
Не ме проклинай! О, не ме проклинай!

Приятел съм на глъбините,
другар съм на покоя,
на делото съм чужд.
Ще взема кост от гроба на предците,
за да направя свирка
и като песен до смъртта да стигна.

Ще ме посрещне брат ми въпросително,
сестра ми изумена ще ме гледа.
Единствена змията, свита на кълбо в нозете,
ще разбере душата ми
с очите си,
обърнати към мъдростта отвъдна.

СЪН

Нощ. Звездите танцуват по тревата.
Оттеглят се пътеките в гори и пещери.
Горнякът спира своя шепот.
Накацват по елите сиви бухали.
В мрака без свидетели
се успокояват
и птици, и земя, и кръв, и страсти,
които вечно те влекат.
В полъха – една душа
без настояще
и без минало.
Със сподавени звуци,
между дърветата
се издигат пламтящи векове.
Насън
кръвта ми като вълна
се оттича от мене
обратно в предците.

МЕТАФИЗИЧЕН ПЕЙЗАЖ

Дори при Апокалипсис пак петлите
ще кукуригат из румънските села.
А кладенците нощем
ще отварят очите си, за да дочуят
мрачни и зловещи вести.
Как птиците – тези бели водни ангели
морето надалече от брега отведе.
На сушата – с тамян в косите
Исус в страдание простенва
седемте последни думи
от кръста свой.
А в лесовете сънни из тъмните усои
добитъкът тайно, за да отпие
от мъртвата вода на водениците.
Изгаря на вълни като във пещ
земята посивяла цяла.
Пърхат със звуци на легенда
прекършени криле в реката.
Вятърът из горите вие,
мята клони и рога еленови.
Камбанен звън отеква из тревите,
а може би ковчези пеят.

ПИСМО

Не бих ти писал тези редове,
но трети път петлите пяха
и трябваше да викна:
- Кажи ми, Господи, отговори:
от кого съм се отрекъл?

Сега по-възрастен съм, Мамо,
не все съм същия –
прегърбен,
погълнат от въпросите съдбовни.

Дори и днес не знам защо си ме родила:
навярно да се лутам сред нещата –
да слагам ред:
да казвам кое е истинско и хубаво?
Ръката пада – какво от туй ?
Гласът пресеква – и туй е нищо.
Защо си ме родила, Мамо?
Убита птица –
тялото ми пада тежко
в нозете твои.

ЕПИТАФ

Как трудно се открива пътя!
Кой ще посочи твоите дела?
мигът се проявява късно,
забравил да разкрие
през теб неподозираните Стъпала.

И падаш като лист отронен. Стоварваш се
върху очите на пръстта.
А майките светици
и светлините,
както и другите – заспали под земята
приемат твоите слова –
отново жаждата ти утоляват.

ВЕК

Летят машините надземни. На кулите се вихрят
невидими междуконтинентални електрически дуели.
Антените от покриви пространствата опипват,
но вестите не са еднакви, тъй както и различните езици.

По булевардите кръстосват сигнали синкави,
светлинни надписи крещят за свободата на личността.
Отново катаклизми ни предричат –
дори и думите потъват в кръв.
Наблизо има търг – продават фланелката на шампион.

Архангели, дошли града ни да накажат,
нахълтват в бара с опърлени криле.
Танцьорка в бяло ги повежда и с усмивка
на палци се изправя – сякаш върху обърната бутилка.

На изток, нависоко – на милиони километри,
звездите си разказват приказка една:
Как в полунощ глиганите разровили
най-чистия от всички извори в гората.

ВЪЛШЕБСТВОТО НА СЕМЕНАТА

Ти молиш ме с усмивка пак и с думи мили,
да ти намеря най-редки семена
от нашата Евтопия, тъй славната градина,
където мълниите – плодоносни и внезапни, кръстосват се
и вихрено танцуват пред очите ни.
Да, по-трудно е наистина из каменния град,
с усилие невероятно,
и не под арки буйни от цветя,
да диря дълго продавачите на семена.
И ето, че подразбра прекрасно, що за птица съм
и моето влечение към естеството,
което блика и изтича от изворите бистри.
Ти усети неистовия ми възторг пред силите потайни,
обсебили дори и най-дребните зрънца,
миниатюрни и търпеливо чакащи с години божества
в браздите мартенски напролет да ги хвърлят.
И не един път съм се чудил на семенцата – тъй удивително
укрили силите ефирни.
Виж колко скромни на вид побраните за тебе семена –
всичко, което ми поиска.
От светлината по-светли сякаш и тъй наивно привлекателни.
Чували цели семенцата дружно пълнят.
И представи си – с цветове са най- различни.
От жълтото до златно, едноцветни, пъстри,
червени и зелени, даже сини.
Цветовете им очите вземат непременно.
Багри чисти, свежи – такива има
само по държавен герб
и може би навярно по яйца и пойни птици. От тях
ако в шепа вземеш – нежни и прохладни,
ще чуеш звуците подобни
на копринения пясък от бреговете чисти на море от Изтока.
Като момче обичах от леглото бос
до хамбара раничко набързо да изтичам,
палаво да се зарина във вълната на пшеница златна.
Да потъна и да се забравя в аромата.
А и днеска щом се случи планина от жито пак да зърна
с дъх на живот и нова пролет, трудно сдържам
порива си детски – да потопя лице във кехлибара,
за да ми вдъхне сила.
И страх, и срам изплуват мен жестоко –
да не разбудя боговете,
сънищата им – тъй мъдри и разумни.
На всяко зрънце справедливо прошепнал бих: “Хвала!”
А мисълта за лято с небето ведросиньо и чучулиги,
във всякое от тях откривам, тъй както е записало.
Да, в съня на житото ти можеш да дочуеш
как класовете зашумяват и пеят весело градините.
От век за векове до нас,
венеца полски как с грация те свиват
във паметта народна или в глас.