Непубликуван разговор на Юлий Йорданов с поета Иван Милчев

- Бай Иване, ти навлизаш в едно ново десетилетие, за което се казва, че е преддверие към патриаршеската възраст, как се чувства един поет като тебе, когато е в разцвета на своя талант?

- Продължавам да вървя изправен, както и преди. Изглежда, че младежките – буйни, но вече умъдрени – реакции на всички лични, обществени и политически явления са най-добрият стимул за творческа младост. Радвам се, възмущавам се, критикувам, утвърждавам, обичам, мразя и пиша стихове. Най-добрите ми събеседници са младежите. С тях не се говори за болести и за пенсионерски неволи, те са мислещи и тревожни, с тях се говори честно за живота, който ни заобикаля, за драмите на планетата. Така аз винаги съм на гребена на вълните и покоят не ми е познат.

- От житейския си връх би ли обърнал поглед назад и с очите на критик да направиш самооценка на извървения си път?

- Съжалявам за пропилените години на младини, когато не се замисляме, че човешкият живот е твърде кратък. Мечтаех да стана художник. Моят учител по рисуване в Ломското педагогическо училище Петър Панайотов ми предричаше големи успехи. Преди години видях в някогашния рисувателен салон на училището още запазена моя картина и скулптурна глава. Но животът ми пресече пътя към изобразителните изкуства. Тогава се обърнах към втората моя мечта – поезията. Още като ученик пописвах тайно стихове, а през 1931 година издадох със собствени средства първата си стихосбирка “Поле”, отпечатана в печатницата на братя Цоневи. Но как аз, селският расовски учител ще пласирам 1000 бройки? Предадох две на библиотеката на читалище “Постоянство”, останалите? От останалите оставих за себе си само една, а всичките други през една зимна нощ, в момент на отчаяние – изгорих в печката. После дълги години писах, но не печатах, освен няколкото стихотворения в списание “Угари” в Шумен и във вестник “Светлоструй” в село Щръклево, Русенско. Моето второ рождение като поет дойде на девети септември 1944 година, та може би и затова се чувствам на годините на Републиката. Бентът се отприщи. Започнах да печатам в много софийски вестници, през 1950 година издадох стихосбирка, през 1951 година – поемата “Жътвен поход”, през 1952 година – “Бойци”, а през същата година двете поеми бяха удостоени с Димитровска награда. Разбира се, тези поеми са етап в моето творчество, но заслугата им е, че първи внесоха като тема в националната ни поезия мирновременния живот на Народната армия. По-късно, нещо, което стана с повечето наши писатели, разбрах, че романтичният период на завоюваната народна власт отшумява, че настъпва време да мислим и да анализираме обществените явления, че на пътя ни има много трудности, които не друг, а самите ние трябва да чистим. Трябваше да минат няколко години на съзряване и на намиране на себе си и започна, така да се каже, вторият период на моето творчество.

- Човек на равнината си – роден в едно плодотворно кътче на България – може би заради това написа поемата “Жътвен поход”. Би ли разказал какво е за тебе родният край?

- Родният край може да се сравни само със семейната среда. В известно отношение, разбира се. Човек остава в своята същност такъв, какъвто го е изградил родният край през първите му 10-15 години. Ако чичо ми не беше изтезаван в шлепа след погрома от 1923 година, ако баща ми не беше останал без крака за “националните идеали” на Фердинандова България, ако дядо ми не помнеше Ристо Бокьов, както наричаше той Христо Ботев, ако той не беше възрожденец, рано видял възрожденските си идеали покрусени, ако той не критикуваше всяка управляваща партия, ако не бях влизал в дома на поп Андрей и ако не бях сядал много пъти на софрата му, ако тоя поп Андрей не стана легендарен в моето детско съзнание, когато чувахме в Расово неговото топче да гърми край Брусарци, ако… има още хиляди ако, без които не бих бил това, което съм сега, не бих написал не само поемата “Жътвен поход”, а и всичките си стихосбирки, и повестта “Оня далечен мой свят”, където разказвам за своето детство без да променя нито едно име, нито един факт. От тази повест изглежда излезе нещо, щом през тази година ще я видя издадена в Москва на руски език.

- В твоето творчество основната тема е военната. Тази пролет човечеството ще чества 35 години от победата над хитлеристка Германия. Като участник в тази война, би ли разказал какви мисли и чувства изпълват душата ти сега?

- Първо трябва да възразя на мисълта, че военната тема е основна в моето творчество. Аз отдавна излязох на широкия друм на поезията. Пък и има нещо нередно в дележа на поезията на селска, градска, военна, гражданска, интимна и така нататък. Поезията е една – или я има, или я няма. А колкото за вълненията ми пред 35-годишнината от победата над хитлеристка Германия, мога да кажа следното: тази победа за много народи беше предел между две епохи. Но светът не се успокои. Известно е, че всички класови обществени формации не са могли да минат без унищожителни войни. А капитализмът е още жив. Разбира се, сега му обърква сметките социалистическият лагер, но това го и ожесточава. Последните световни събития потвърждават тая ми мисъл. Още много родилни мъки очакват човечеството. Но аз вярвам в твърдата категорична дума на Съветския съюз и съм благодарен, че той съществува, че е силен и не позволява с него да се говори от позиция на силата. Опитът на немската едра буржоазия, оставила съдбините си в ръцете на един налудничав ефрейтор, е поучителен и добре е някои да не забравят това…

- В стихотворенията си “Първата атака”, “Поход между две сражения”, “В равнините на Унгария”, а също и в стихосбирката “Осъществяване” ти възпяваш подвига. Как виждаш подвига на човека в условията на живота днес?

- Подвигът се състои в готовността да извършиш нещо голямо за другите и за народа си, дори когато трябва да жертваш нещо лично. А за това има възможности при всички жизнени обстоятелства. Не е годен за подвиг оня, който мисли само за задоволяване на своите егоистични инстинкти, без да помисля, че с това ощетява околните. А струва ми се, тази дребнобуржоазна стихия е обхванала тук и там немалко хора. Ето къде е нужен нашият подвиг! Вечер, преди да заспиш, можеш ли да си кажеш “Съвестта ми е чиста – дадох всичките си сили в труда, не стъпих на някоя глава, за да се изкача по-нагоре, за да придобия нещо, което не заслужавам. Честно изживях и този ден, и знам, че бях полезен, и хлябът ми е сладък!” Може би това ще е нашият подвиг в мирно време?!

- В една от своите творби изповядваш “Всеки мой стих е вик…” Каква обосновка би направил на този свой поетичен изказ?

- С всеки мой стих напоследък аз извиквам “Хора, нашата революция днес е в борбата за опазване чисти и святи нашите морално-етични принципи! Та нали още Левски мечтаеше за чиста и свята република?”

- За нас – твоите земляци – интерес представлява твоят творчески процес, творческата ти лаборатория. Как преминава един твой работен ден?

- Ден като ден. Все напрегнат. Не стигат семейните задължения, та и проблемите: и наши, и планетарни – нито за миг не те оставят спокоен. Ако се опише всичко, което човек премисля и изстрадва всеки ден, а и много безсънни нощи, не биха стигнали огромни томове. А за година или две поетът написва една стихосбирка. Поезията се пише в нажежени мигове, във върховни моменти. И не само над масата. Стихотворението се износва малко или много като всеки плод. А за раждането му няма разписания. Ето, и нощес към 1 часа ме събуди вече готовото да се роди стихотворение. Поезията е непрекъсната тревога, постоянни страдания. А какво да кажем за съмненията? Благословените съмнения, без които няма никакво творчество! Всяко задоволство от себе си е смърт за твореца!

- Сега над какво работиш?

- Довършвам една стихосбирка, която според установените планови процедури се надявам да излезе от печат най-рано след две или три години. Какво да се прави…

- Какво е твоето творческо кредо?

- Честно творческо виждане и смелост да кажеш истината.

- Какво би пожелал на твоите земляци?

- Да влагат всичките си сили за построяване на материалния свят, но всеки ден да се питат: опазих ли и днес чистотата и безкористността, която Левски ни завеща?

Януари, 1980 година.

бутон за сайт