МОРЕ
МОРЕ
Начало ти е този бряг,
а някъде отвъде – краят:
вода и зеленикав мрак
със йода и солта играят.
Бучиш, бушуваш и кипиш,
вълни разбиваш о скалите,
надигаш се да уловиш
рояка златен на звездите.
Но хващаш писък и крила
на чайки сред вихрушка пяна
и влачиш счупени гребла,
лилави сенки на таляни.
Нерядко, тъмно като нощ,
нахлуло в южната ми стая,
присядаш, сваляш тежък кош,
по твоя дъх да те позная.
От атомите на солта
какъв живот се изработва,
когато връзва те нощта
пред моя бял балкон на котва?
Созопол, 1985
ПРОПУСНАТА ЦЕЛУВКА
Ламтя със слънцето да се целуна,
за да ме види цялото поле
и гълъбите диви от благуна
със оросени утринни криле.
Коларят, опнал звънките капистри,
пред двата вола, гологлав и бос,
тополите над бързеите бистри,
където чаплата е ранен гост.
Чердата като малък облак мудно
изпъплила насрещния баир,
чердачето, отдавна вече будно,
брега висок над сънения вир.
Ламтя. И нещо мигом ме подмами
над брода тих лика си да сведа,
тъй както лете някога баща ми,
нагазил, в шепи пиеше вода.
Но Вит пресъхнал бе наполовина,
водата му едва-едва ручи.
Смути се слънцето и ме отмина,
в ръцете си похлупило очи.
СТРАХ
Боя се, скоро няма да си върне Вита
добрите вирове и бистрите лъщави,
човек да може да се къпе до насита,
без да помисля, че ще се удави.
Не вярвам скоро на тинясалото дъно
обилие от кленове да се засели,
водата му като завеса да се гъне
върху стената от тополи бели.
О, няма в бащината къща да нощувам
и в стаята да влиза Острата могила,
въздишката звънлива на лъка да чувам
и цвилене далечно на кобила.
Нима навеки бистротата му отмина
и времето натрупа само смърт и тиня?
Декември 1985
