Психоаналитично “интерпретиране”
или потъпкване на великото наследство?

Орлин Стефанов

Традицията да се взима под съмнение духовното завещание на великия поет е със стари корени. Знае се, че Иван Вазов е изказвал претенции към Ботевата поезия и естествено идва догадката, че така той е търсел реванш за резервите на погиналия събрат по перо към него самия. Нали си спомняме питането на Ботев от последното четиристишие в сатирата му “Защо не съм?”:

Но защо не съм и Вазов,
“вярата” си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?

Сред стародавните прояви на критикарство към гениалната поезия са куриозните резерви на Пенчо Славейков, който търси нелогичност, непоетичност и сипе упреци в нехудожественост към Ботевите стихове. Ще видим как той си позволява пакостни намеци за почерпени от Хайне и от някаква си френска песен мотиви. А всъщност прословутият критик на всевъзможни действителни или нафантазирани недостатъци в литературата, нравите, политиката прехвърля към чужда градина свои собствени камъни. Не подлежи на съмнение, че този уж толкова взискателен естет се е решавал на най-грубо плагиатство. Защо тогава да не сме в правото си да попитаме как така тромавият стихоплетец си позволява да обругава истинския гений и национален герой, а вероломството му остава безнаказано. Например, неговите покушения се споменават доста щадящо като ”Славейкови придирки”, а малко преди това авторът на тази едва ли не умилителна формула Никола Георгиев се изказва и още по-комплиментарно, въпреки че не пропуска да прокара и застраховаща го уговорка:
“В статията “Жив е той, жив е…”, която четем с нескривано възхищение и със скритото пожелание все пак да не беше излизала изпод перото на Пенчо Славейков…”1)
Тази раздвоеност на изследователя е зафиксирана през 1974 г., а петнайсет години по-сетне тя отново личи покрай респектиращо изреждане на термини в промъкналото се в скоби засенчващо уточняване за отношението на Славейков към Ботевата балада “Хаджи Димитър”:
“От този антибаладичен и транспониращ (да не кажем подигравчийски) прочит Славейков минава на завършека на творбата (…) препоръчва поправки (…), инак речено, от транспониращата критика прекрачва в корективната…”2)
Освен градирането на типове критически изказвания, изтъкнатият литературовед, обсъжда херменевтични процедури, жанрови характеристики и други изобилни нюансирания. Но всички тези въвеждани понятия и термини все някак екранират нашата взискателност към инициатора на коригиращите намеси. Георгиев не коментира нашироко защо покушенията на Славейков обикновено се премълчават, и само прави констатацията, че Иван и Цвета Унджиеви са “едни от малцината, които в ново време напомнят този случай”. Ето как е “формулирано” тяхното недоумение и какво оправдание за “подзащитния” си Пенчо Славейков подбира професор Георгиев:
“Странно е наистина как такъв тънък ценител на изкуството, такъв естет като Пенчо Славейков е могъл да види така примитивно Ботевата балада. (Цитиран е не съвсем точно, но вярно по същество текстът на питащите се изследвачи и после идва ред на оневиняването.) Странно е, не ще и дума, затова ще се опитаме да го осмислим в съвременното виждане за жанр, жанрова аналитика и типовете литературна критика.” 3)
Ясно е, че в този случай осмислянето е по-скоро изглаждане на примитивното “виждане”, но доколко са уместни, допустими ли са софистичните ходове за оневиняване на кощунството. Не следва ли да спасим гения от злостните нападки на човек, за когото точната дума е завистник? За когото е логично дори предположението, че е изпълнявал политическа поръчка…
Тогава ще можем да признаем, че няма нищо странно, а е съвсем логично един комплексиран плагиатор, заел се попътно да мъсти за засегната си таткова чест да напада гения. Със салиериевска стръв той подбира разсъдъчни съображения и тълкувания, изрича риторични заклинания, но чрез тях нито могат да се оправдаят неговите съмнителни посегателства, нито пък собственото му творчество придобива някаква органика.
За отмъстителните мотиви при Славейков-младши можем да се досещаме покрай предпоследния куплет на вече цитираната сатира на Ботев към литераторите от негово време:

Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
“Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея?”

Колкото до ревността към моцартовската спонтанност, можем да си я обясним покрай несъмнената тромавост, намисленост, вторичност на Пенчовата поезия, която за Симеон Радев, например, е “много книжна или някак изкуствена по своето вдъхновение”… 4)
Впрочем, професор Георгиев поне е категоричен в преклонението си пред Ботевото поетично дело. Само дето с желанието да се оправдаят разсъдъчните силогизми на “естета” той издава своето изкушение да смекчи конфликтните ситуации, да заглади резките жестове. Понеже и поетът се е слял с ореола си на начетен познавач, хипнозата е покорила не само недоумяващите Унджиеви, но и примиряващия странностите Георгиев!
…Далеч по-различно е положението при следващите литературоведски генерации, които охотно възприемат мисловните конструкции и науковидни концепции, чрез които Ботевото наследство може да се представи с принизяващ коментар. Завещан им от злостно авторитарния “законодател” Пенчо Славейков, този патос вече си спестява дребнавата придирчивост и взема на въоръжение психоаналитичните парадигми и модели. При днешното “обговаряне” не ще срещнете изказване от типа на Славейковото отсичане, че: “Ботьов не само не е  в е л и к,  но едва ли може да се нарече и добър поет” 5) или на другите подобни критикарски заклеймявания, с които се срещаме в изобилие при рецензията на Пенчо Славейков. Вместо преките нападки, обаче, с недопускаща възражение категоричност се обявява, че в поезията на Ботев има:
“Важни характеристики на митологичното и пред социално време, което обхваща като утроба всички възможности на линеарното време и ги обезсмисля в нескончаема повторяемост.” 6)
От същата серия може се прочете, че и поначало: “Стихотворенията на Ботев приличат повече на сънища, отколкото на литературни произведения” (11) .
Как може да се квалифицира подобна атака към завещаното от Ботев духовно наследство, мислимо ли е такова “умно” подменяне на острата социална чувствителност до безсмислена цикличност? Откъде се взима тази претенция за наличие на важни характеристики?
Като основание за подобни твърдения авторката на споменатите “отсичания” Милена Кирова описва подтиците в творчеството на Ботев като нарцистични, пък и във въвеждащите думи към книгата си тя уподобява самата литература на:
“Огледалото, с което злата мащеха на Снежанка обича да се съветва” (8).
За да се разбере контекстът за горните пасажи, нека да видим подмяната, с която започва трудът на Милена Кирова: ”Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература”. Ето ги двете начални изречения:
“Обикновено се казва, че да анализираш една съвършена творба на изкуството означава да убиеш красотата в нейното възприемане. Именно това се опитва да направи тази книга”(7).
Оказва се, че един съвременен литературовед може да заяви с програмна гордост своята ревност към поетичното очарование на шедьовъра, и при това да е сигурен в комфортната си позиция на рушител на красотата… Тук е неизбежна асоциацията, че в своя езотеричен кръг и Платон се обявява против поетическите внушения на Омир, отдава предпочитание на скучните химни, залага на бездарията, които биха съчинявали поръчковите и полезни за Държавата творби.
Милена Кирова “поднася” авторитета на Пенчо Славейков като даденост, за която е излишно каквото и да било съмнение. Тя потвърждава неговите филипики срещу Христо Ботев, но като сглобява конструкции, чрез които посланията му вече не се отхвърлят по толкова пряк (т.е. по “подигравчийски”) начин.
Например, в руслото на изповядваната от нея психоанализа авторката обявява:
“Пенчо Славейков е прав, когато отбелязва моментите на изгубен “реалистичен” порядък в “Хаджи Димитър” (12).
Кирова специално напомня и характеристиката му за “Странник”, че бил “пародия на народния живот”. Но макар обикновено тя да посочва достатъчно изчерпателно източниците, тук (едва ли случайно) ни е спестено от коя Славейкова публикация е толкова солидното обвинение. А тонът за изграждането на своя предизвикателен “дискурс” пропагандаторката на психоаналитичните парадигми взима тъкмо от този текст на Славейков. Кирова обявява, че в “Странник”:
“Най-ясно поезията на Ботев показва колко малко значат за нея традиционните модели на “социален” психичен живот” (28).
В какво според нея се състои пародията? Тук тя пропуска същността на Славейковите обвинения, оставя ни в неведение за “другото място” (12), където можем да ги научим и залага на собствени построения. Така тя донякъде изменя на нашенския наставник и в угода на Фройдовия авторитет премълчава претенциите на Славейков, как Ботев се:
“Подбива с тихото, жизнерадостно битие на своя народ.” 7)
Всъщност, несъгласието на завистника има и съвсем светогледни корени понеже го дразни сарказмът, с който геният е заклеймил недостойния конформизъм и животуването, еснафските ценности, заради които бива загърбена истинската любов. За да не наруши своето смирение въпросният странник няма какво да се впечатлява особено от бащината си смърт. Страданията на братята му също трябва да са някакъв незначителен епизод… И поетът се отвращава от глупеца, който натрупва със “сюрмашка пот” богатства, а хич не си задава въпроса “човек ли е той, или скот!”
Кирова не е пожелала да признае посланието в този категоричен финал на творбата. Логично е да предположим, че тя би искала и ние да го изтласкаме от съзнанието си. Възможни са поне две причини: по-напред, в светлината на този водоразделен Ботевски гняв Славейковите резерви придобиват твърде съмнителни проекции, свидетелстват за угодливи нагласи, които цензурират гордата непримиримост със скотщината. Освен това, Кирова се е захванала да гради психоаналитични модели, а не да потвърждава действителния художествен заряд у Ботев, нали? Току виж сме усетили красотата да сме свободни!?! Затова тя предпочита да “обговаря”:
“Една лирическа ситуация и необходимостта от нейното травестиране в текста” (с. 28, курсивът мой - О.Ст.).
Кое диктува тази избирателност и необходимост можем само да се досещаме покрай общите изкуствофобски и психоаналитични пристрастия на това хабилитирано лице. Бедата е, че в потърпевша позиция е великият Ботев, понеже му се вменява дистанциране от:
“Сватбата като праг към семейството - утъпкан път за продължение на рода (безсмъртие) по най-Едиповия възможен начин: еротика на баналната хетеросексуална и генитална любов.” (28)
По-нататък следват уверения, че нарцистичният индивид не раждал други, а се “прераждал в другите, като инкорпорира тяхната сила” и се градят подобни неедиповски “мизансцени” (пак там). Но как така покрай изобилните травестийни словеса се пропуска обстоятелството, че Ботев не отхвърля семейството изобщо, а е просто против скотските сметки в брака, че го възмущава деградацията при конформизма на индивида. Както при всяка демагогия, и тук Славейков е апелирал към народния живот. Само че Никола Георгиев срамежливо преглъща същинския патос на “статията от 1897 г.” и бегло загатва, че тя е “малко неудобна” за оценките на текстолога Илия Тодоров. 8) Затова пък Кирова бърза да измести обсъждането към еротиката, с евентуално баналните, но и с неизречено предпочитани негенитални практики!?! За натиска, който ни се оказва чрез хипнозата на академизма говори фактът, че книгата на Милена Кирова е разпространена с две издания от серията “Приложна хуманитаристика” на Университетско издателство ”Св. Климент Охридски”. В анонса от корицата за тази поредица ни се обещава:
“В центъра на всички изследвания е човекът с опитите му чрез различни комуникативни изразни средства да преодолее самотата”.
Тук няма как да се изчерпят различните фалшиви препратки и акценти, конструираните “пред-едипови преживявания”, с които се имитира пиетет към всеобщо признаваната поезия. Надявам се и така да е ясно, че нейната ”ценност” се легитимира с всъщност привнесени от психоаналитичен “дискурс” представи, които могат по-скоро да увеличат самотата. Ето и едно от многото възможни доказателства за реалния ефект от психоаналитичните прекроявания на литературата в твърдение на самата Милена Кирова:
“Нарцисизмът е истинското “място”, в което действа Законът на удоволствието: “мания за величие, надценяване властта на желанията и психичните актове, всемогъщество на мисълта, вяра в магическата сила на думите, една техника за справяне с външния свят - “магията”…(За тези “закономерности” М.К. се позовава на Фройд - О.С.) Като в някакво магическо царство или в рая, тук не действува Принципът на реалността, който изисква отлагане, съобразяване и приспособяване на желанията към закона на еволюцията и в контекста на конкретни социално-исторически отношения.” (15-16)
Нали е ясно, че с такива конструкции Ботевият патос е трансформиран до неузнаваемост и биват дискредитирани както ненадминатото му творчество, така и уникалната му личностна позиция.
С подобно развихряне на елитарното фантазиране е белязана и студията на Инна Пелева “Психоаналитичният сюжет “Ботев”. 9) Целият й сюжет започва с мотото на Ботев към стихотворението “Гергьовден”, което наистина е подписано погрешно и вместо Пушкин за автор на цитата е посочен Языков. После идва ред на умозаключението, че уж подменянето е нарочно, че е направена промяна заради нарицателни етимологически уподобявания и затуй Ботев не е сбъркал: “Пушкин и Язиков, той бърка Пушката и Езика, пушката и езика”.
За да се стигне и до откровено признание за самоуверена безнаказаност:
“Измислянето на тази (за собственото ни писане) презумпция може да доведе до наръч наративи.”
Не е ли това уникален случай за префасониране на гения от някакво заразено с литературоведски нарцисизъм съзнание. В съставянето на въпросния “наръч” се предполага:
“Изслушване” на “фонетичния куп “пушка” като опасно близък, почти съдържащ акустиките на нецензурна дума; презрените женски гениталии не могат да именуват именития поет”.
Може би това цитиране ще ви се стори откъслечно? Дали фактът не трябва да се обяви за случайно промъкнала се крайност? Тогава да видим и продължението на измислицата по повод “Гергьовден”:
“Заместването - по асоциация (твърде специфична) - се спира на “Языков”. Желанието за приличие не довижда, че под изтритата лоша дума изплува друга, която също може да бъде лоша, особено ако я помислиш за съучастваща в сюжет с първата.”
В този дух има още много и много разговорки, извинете! - наративи. А може би просто празни приказки? Празни, празни, но щом чрез тях се подменя българският гений Христо Ботев, щом се подлага на изтласкване неговият изстрадан гняв срещу покорството да те стрижат и водят на заколение като послушна овца, то едва ли трябва да отминаваме с мълчание подобни домогвания.
Инна Пелева съобщава с несъмнен пиетет своеобразните “приноси” на М. Кирова и признава правото на 90-те години на ХХ век да “разказват Ботев като Нарцис”. Но тя посочва, че според публикациите на някой си Любомир Русев:
“30-те, предпочитат да го играят по Софокъл-Фройд, като Едип.”
Тук трябва да разочаровам инак ерудираната авторка и да оспоря поне в две посоки следната нейна увереност:
“Не мога да си представя някой да не вярва, че Ботев може да се разказва и като Едип и като Нарцис”.
По-напред защо, ако според преценката на Пелева Л. Русев е ползвал езика на “фашизоиден разказ”, тя не поставя под съмнение неговите спекулации. Достатъчен е един единствен пасаж, за да узнаем колко съмнителна е въпросната “студия”:
“Накрай странникът остава  с а м о  с  м а й к а  с и,  помирен за изгубената любима, а нова не му трябва. Той не бива да се жени, защото това прави ”глупеца” и никога не се пита “човек ли е или скот!” 10)
Качествата на желателната за оскотелия странник булка - да е имотна, па ако ще и грозна, Русев не обсъжда. Потта на сюрмасите, с която ще се отхранват народените дечица също е отпаднала от коментара на пишман-психоаналитика. Т.е., социалният патос, който и за предтечата Пенчо Славейков е “спукана цигулка”, тук е префасониран до нагон за влечение към майката.
Отделен е въпросът, че реалната проблематика около Софокловия Едип, който е осигурил своята власт чрез добре пресметнат брак с възрастна царица няма нищо общо със сексуалния нагон. Едва след осъзнаване на тази престъпна заблуда, той се преражда от тираничен насилник в смирен страдалец и затова Едиповият комплекс се оказва също такава измислица спрямо шедьовъра на Софокъл “Едип тиранинът”…
За абсурдността на нарцисизма при Ботев вече стана дума… Тъй че риториката на Пелева от “психоаналитичната” й статия просто няма как да се признае за уместна, въпреки толкова “стряскащата” категоричност на твърденията в нея.
Тук обаче ще е интересно да погледнем по-отблизо нейните финални констатации, за да видим с какъв стратегически прицел се предприема тази атака срещу завещаните от Ботев общочовешки истини. В общ план Пелева отбелязва:
“Всяка нова власт-вяра-идеология трябва да се справя с наследени богове, които не могат да бъдат изтрити и забранени…Сред българския език властта над Ботев е успялата власт, голямата, същинската власт.”
Според това заключение се получава, че и както през 30-те, така и през 90-те години на ХХ век психоанализата изпълнява поръчки на властта, търсен е точно определен ефект от манипулациите с тази “приложна хуманитаристика”. Ефект, който напомня за академичните претенции, с които следвалият в Лайпциг, но така и останал без диплома, стипендиант Пенчо Славейков се нахвърля върху Ботевото наследство. Заради тази единна и непресекваща властова стратегия през 30-те години е било препоръчвано освобождаване от Ботев понеже той, по думите на Пелева, е обявен за пациент:
“Болно място, известно пълно с почит и съчувствие съжаление, че не се е справил с Едип - един страдащ, провалил се, неспособен на здраве Ботев.”
В по-ново време пак се набляга на болест, т.е. - на маниакално себелюбуване, но в тактическия подход се търси нов ключ. Или - по-точно казано - бандитски шперц:
“Ботев вече не прилича на изтерзан изгнаник и роб. Някак изглежда като Щастлив принц, целия в злато и скъпоценни камъни, отдаден на непростително пълноценно доволство. Именно “удоволствие” е последната дума на психоаналитичното писане за Ботев през 90-те. В тези стихотворения вече няма страдание, болка, скръб, ад. Те крият единствено радостта (от измъкването, от бягството в насладното). Ботев е отместен, защото талантът му за трагично се оказва неавтентичен, защото е инсценировка.”
Виждаме синтезирана характеристика на психоаналитичните намеси, с които се подменя ненадминатото Ботево наследство. И това е може би най-поучителният извод от студията на Пелева, в която също са демонстрирани просто куриозни “наративи”. Затова ми се струва, че нейното въздържане от осъдителни преценки за тези стратегии не е случайно. Толкова повече, че и в книгата си от 99-та г. тя се прехласва по фройдистките парадигми. 11)
Но трябва ли и всички ние, които ценим литературата, Ботевата поезия, признаваме неподправените житейски ценности и дори - ако щете - “баналната” хетеросексуална любов, да приемаме като добър тон неоспорването на науковидните манипулации, с които наистина се прокарват властови стратегии?
Тези домогвания трябва да ни сплотят още повече около духовните и поетически извисени послания, които ни е завещал Ботев. И всеки ден и час да избираме човешкото достойнство, като скъсваме със скотската си примиреност, колкото и печеливша да е тя наглед!

1) Георгиев, Н. Сто и двадесет литературни години. С., 1992, с. 55. Курсивът е мой – О. С. Обратно в текста
2) Пак там, с. 71 Обратно в текста
3) Пак там, с. 71-72. Обратно в текста
4) Радев, С. Погледи върху литературата и изкуствата и лични спомени. С. 1996, с. 62. Обратно в текста
5) Славейков, П. П.. Събрани съчинения. Т. VІ, кн. 2, 1940 с. 224. Обратно в текста
6) Кирова, М. Сънят на Медуза. С. 1997, с. 13. При следващи цитирания на тази книга, в скоби ще се посочва само страницата. Обратно в текста
7) Славейков, П. П. Пак там, с. 230. Обратно в текста
8) Георгиев, Н. Пак там, с. 76. Обратно в текста
9) Пелева, И. Психоаналитичният сюжет “Ботев”. // Литературен вестник, 12 – 18. 02. 1997 с. 9, 12-13. Обратно в текста
10) Русев, Л. Психоанализа на Ботевото творчество. // Философски преглед, год. V (1933), кн. 3, с. 233. Обратно в текста
11) Пелева, И. Възраждания. Българистични студии. С. 1999, с. 91. Обратно в текста