Борис Тарасов

превод: Надя Попова

През 90-те години на ХХ век в България, също както в другите източноевропейски страни и в Русия, започна ново социално и културно строителство, движение от тоталитарното минало към поредното светло бъдеще, свързано с отдръпването от предишните обществени ценности и идеологически стереотипи, с търсене на свое място в глобалистичната икономика, на пазара на комерсиализираната и интернационализирана масова култура. Така наречените “прагматици”, архитектите и строителите на нова България и нова Русия, в рамките на новия световен ред, на общочовешката цивилизация и т.н. говорят за правова държава, за демокрация и пазар, уповават се на науката, на информационната или биологическа революция, на “американския” или “шведския” модел за социално устройство и др.п. Същевременно обаче те са склонни да “ограничават” и утопично да игнорират решаващата роля на духовно-нравствените закони на историческото битие, не по-малко задължителни и неотменими от физическите закони. “Докато тъмната основа на нашата природа – подчертаваше В. С. Соловьов* (* изтъкнат руски философ, теолог, социолог, публицист, поет, мислител с принос в областта на естетиката и литературната критика (1853-1900). Соловьов е считан с право за родоначалник на блестящото направление в историята не само на руското, но и на световното духовно развитие, обозначавано като руски религиозен ренесанс. Знакова фигура за руските интелектуалци от началото на миналия век, наречен от Ал. Блок “Рицарят монах” – Бел. прев.) – зла в своя изключителен егоизъм и безумна в стремежа си да осъществи този егоизъм, да отнесе всичко към себе си и да определи всичко според себе си, – докато тази тъмна основа е налице в нас и този първороден грях не е съкрушен, дотогава за нас ще е непосилно каквото и да било истинско дело и въпросът какво да се прави няма да има разумен смисъл. Представете си тълпа от хора – слепи, глухи, сакати, умствено непълноценни – и изведнъж от тази тълпа се раздава въпросът: какво да се прави? Единственият разумен отговор в случая ще е: търсете изцеление; докато не се изцелите, за вас няма работа, а докато се представяте за здрави, за вас няма изцеление (…) Истинско дело е възможно само ако в човека има положителни и свободни сили на доброто и светлината; но без Бог човек няма такива сили”.
В. С. Соловьов отбелязва наглед невидимата, но въпреки това фундаментална йерархична връзка на религиозно-антропологическите, духовно-нравствените и социално-историческите процеси, зависимостта на общото протичане на живота от качеството на човешкото съзнание, от превеса в човешките души на силите от “тъмната основа на нашата природа” (след византийското богословие, в трудовете на руски и български богослови те биват наричани “осемте главни страсти” или “духове на злото” – гордост, честолюбие, сребролюбие, чревоугодие, блудство, униние, печал, гняв) или сили на “доброто и светлината” (любов, съвест, праведност, правдолюбие, смирение, благородство, чест, достойнство, справедливост, самопожертвувателност и т.н.)
В крайна сметка, именно своеобразието на “вътрешните” ценности играе в историята първостепенна роля, предопределя насоката, съдържанието и характера на творческата дейност, целите и задачите в използването на едни или други “външни” постижения, на някакви модернизации или културно строителство. И “възходящото” или “низходящото” развитие на историята зависи не толкова от създаваните общочовешки ценности (при съществуващите вече християнски!) или от променящите се социални институции, колкото от реалните “вътрешни” нагласи на съзнанието, от особеностите на нравствените принципи и мотиви на поведение, влияещи в хода на живота върху развитието на висшите свойства на личността или, обратното, върху тяхното угасване и, съответно, върху проекцията им навън и формирането на заобикалящия ни свят било по посока на “положителните сили на доброто и светлината”, било в руслото на “тъмната основа на нашата природа”. Следователно, важно е да се разбере върху какви (тъмни или светли) начала в човешката душа се опират всевъзможните социалнополитически или културно-естетически явления на нашата епоха, преди да се вклиняваме в техните структури, ценности и енергии.

Още през по-миналия век Гогол е твърдял, че истинската борба в съвременния свят се води не между леви и десни, капиталисти и комунисти или демократи и диктатори, не за някаква временна свобода, права и привилегии, а за човешката душа. Тъй като липсата на добро и светлина не могат да й заместят никакви конституции, а за изцелението й е важно да бъдат върнати отхвърляните и забравяни християнски светини. Борбата се води за образа на човека в отговор на “достоевския” въпрос: какво е човекът – продукт от стихийна игра на слепите природни сили, “епикурейска свиня” или образ и подобие Божие?
Но в тази разгорещеност на неофитско първооткривателство и наивно пристрастна идеализация на ценностните координати на американизираната западна цивилизация, зад борда на целенасоченото внимание и публичното обсъждане и в България, и в Русия се оказват онези процеси, които по свой начин формират и “обработват” духовно-психичния свят на човека, които не извисяват и не дисциплинират, а все повече принизяват и примитивизират основните мотиви на поведението и дейността му, укрепват и усъвършенстват користолюбието, “изключителния егоизъм” на нашата човешка природа в рамките на един войнстващ икономизъм, на паричен абсолютизъм и съпътстващата ги масова култура.
Тук няма да е излишно да се позовем на редица съждения на изтъкнати западни мислители и авторитетни политици, които разкриват в дълбочина обедняването, “източването” на човешко съдържание в обичайни за тях и прелъстителни за нас модели на политическото, икономическото, социалното и културното развитие.
Мнозина от тях, като Т. Адорно или А. Тойнби, Г. Маркузе или Х. Ортега-и-Гасет, разсъждават за примитивната стандартизация на междуличностните отношения в “индустриалното общество”, за гибелното западане и нивелиране на вкусовете и потребностите на “едноизмерния човек”, предпочитащ пред истинския духовен живот притежаването на материални вещи, заместващ стремежа “да бъдеш” с другия – “да имаш”. Съвременният човек – отбелязва Е. Фром, – се отчуждава от самия себе си, от ближния и от природата, превръщайки изцяло собствените знания и умения, цялата си личност в стока и капитал, благодарение на които следва да получи максимално възможната печалба, като се имат предвид положението му в обществото и пазарната конюнктура: “в живота няма никакви други цели освен движението, никакви принципи освен принципите на справедливата размяна, никакво удовлетворение освен удовлетворението от потреблението.”
Допълвайки извода на Фром, О. Шпенглер посочва, че се е опошлило самото време, станали са нещо обичайно и дори привлекателно лошите обноски в парламента, нечистоплътните сделки, целящи лесна печалба, примитивните вкусове по отношение на културата: “Самият строеж на обществото би трябвало да се изравни до нивото на тълпата. И за да се възцари всеобщо равенство – всичко да стане еднакво пошло. По еднакъв начин да се правят пари и да се пръскат за еднакви удоволствия… повече от нищо няма нужда, за нещо по-различно никому и не идва наум.”
Катастрофичните последици от такъв мироглед, когато “нещо по-различно никому и не идва наум”, бяха развълнували папа Йоан Павел II, когато в една от последните си речи той заговори за тоталитаризма на потреблението, алчността и печалбарството. А широкоизвестният американски политолог З. Бжежински, доскоро полагал сериозни усилия върху политическата “шахматна дъска” за хегемония на САЩ в противовес на СССР, днес не само е загрижен от отслабването на Русия, ами в книгата си с характерното заглавие “Извън контрол. Глобалната бъркотия на прага на ХХI век” с апокалиптични интонации пише, че идеалите на личността, превърнала се в тотален потребител, са в дъното на нравствената и жизнена криза на Запад, че те предизвикват процеси, които разрушават културата и разлагат обществото: “Западният човек все повече е загрижен за собственото си материално и чувствено задоволяване и става все по-неспособен на морално самоограничаване. Но ако ние действително се окажем неспособни на самоограничаване въз основа на ясни нравствени критерии, под въпрос ще бъде поставено самото ни съществуване.”
Съветникът на президентите Никсън и Рейгън, кандидатът за президент от Републиканската партия на изборите през 1992 и 1996 година и автор на книгата с характерното заглавие “Краят на Запада” Патрик Дж. Бюкенен констатира и задава въпроси: “Западът умира. Народите от Запад престанаха да се възпроизвеждат, населението в западните страни рязко намалява (…) Новият хедонизъм, както изглежда, не дава обяснения в името на какво да продължаваме да живеем. Първите му плодове приличат на отровни. Нима тази нова култура на “освобождаването”, която се оказа толкова привлекателна за нашата младеж, в действителност ще се превърне в смъртоносен канцероген? А ако Западът изнемогва в желязната хватка на “културата на смъртта”, както веднъж се изрази Римският Папа и както потвърждава статистиката, ще последва ли западната цивилизация ленинската империя по пътя към един безславен край?” По-нататък Бюкенен разсъждава за новия етап и своеобразния тип революция, започнала през 60-те години на миналото столетие, когато благодарение овладяването на средствата за внушаване на идеи и ценности, образи и мнения, с помощта на телевизията и изкуството, на образованието и развлекателната индустрия беше започната “рискованата игра” за дехристиянизация на културата. “Подобно на Луцифер и Адам, западният човек реши, че може да не се подчинява на Бог без каквито и да е било последици от това и самият да стане Бог”, да пренебрегне Божественото Откровение и да гради живота си според представите на собствения си разум. Историческата подмяна на “отвъдността” с “отсамност” е същата онази сделка, осъществена от Исав, продал на Иаков правото на първородство за паница лещена супа. Децата на просвещението се стараят да реализират този план”. В резултат на това, развитието на съвременната глобалистка икономика, на свободния пазар, на монетарната финансова политика, на военните технологии, на биологическото медицинско знание е съпътствано от изличаване на традиционните християнски ценности и съответните духовни свойства на личността и култивиране на войнстващия индивидуализъм, фокусиран най-вече върху материалните си потребности и удоволствия. По такъв начин, след толкова много столетия, ние се връщаме към езичеството и “цивилизацията, изградена върху вярата, а заедно с нея и моралът и културата, отиват в миналото, като биват заменяни повсеместно от нова вяра, нова култура, нова цивилизация”. В този нов свят “боговете на пазара”, парите, властта, славата, комфортът, сексът заместват Бог от Библията, спасението на душата, духовното усъвършенстване, жертвоготовната любов. И всичко онова, което доскоро се смяташе за срамно (прелюбодеянието, абортите, еднополовите бракове, евтаназията, наркотиците, самоубийствата и т.н.), днес се афишира като постижение на прогресивното човечество, а предишните добродетели се представят за грехове, докато греховете се превръщат в пропагандирани добродетели. “Днешната доминираща култура е по-правилно да бъде наричана постхристиянска или дори антихристиянска, доколкото прославяните от нея ценности по същината си са антитеза на старото християнско учение.”
Религията, твърди Бюкенен, е основа на всяка велика държава и всяко велико общество, които се саморазрушават без нея и изградените върху нея добродетели, без отговор на въпроса за смисъла на живота. В “отровните плодове на новия хедонизъм”, в различните проявления на “животинските поведенчески стандарти” и перверзии, в отмирането на семейната институция и намаляването на раждаемостта (празни сърца – празни къщи) той съзира признаците на най-дълбок упадък на западната цивилизация. “Краят на Запада не е предсказание, не е описание на онова, което може да се случи в обозримото бъдеще; това е диагноза, констатация на случващото се в дадения момент”. По негово убеждение, заедно с дехристиянизацията на живота ще се образува етическа канализация и духовна пустиня, ще настъпи новото варварство. И преодоляването на “апокалипсиса на културата”, както смята той, не е възможно със средствата на политиката, просмукана от декадентски ценности. Само обществената контрареволюция и духовната борба с тези ценности, “промяната на настроението”, религиозното възраждане са в състояние да разпръснат “здрача на Запада” преди да падне “завесата след финала на изиграната пиеса Homo Occidentalis”.

До подобни изводи, както се вижда, стигат не някакви ортодоксални славянофили или радикални ислямисти, а най-изтъкнати западни аналитици, които откриват определено нихилистично историко-антропологическо “вътрешно” съдържание във “външните” идеи на социално-икономическото, политическото и културното развитие. Но анализът на това съдържание и посочените последици от него, по правило, не тревожи умовете на публичните личности, на интелектуалците в Русия и България, действащи главно в рамките на споменатата модна конюнктура и риторика на “външните” преобразувания без “вътрешния” човек.
Именно към тази личностно човешка и духовно-нравствена “вътрешна” посока политико-идеологическият и позитивистично-икономическият ум клони с голяма мъка и в Русия, и в България, както и на Запад. Но по пътя на войнстващия икономикоцентризъм и пазарния социал-дарвинизъм всяка страна се включва в “играта с наддаване”, попада в планетарния чергарски дом на глобалистичната утопия, в който няма място за нищо, излизащо извън границите на “икономическата рационалност”, прагматичните пресмятания, утилитарната изгода; на който са му чужди всякакви духовни, исторически, национални идеали и традиции и в който, заради материалния успех, се отстранява чрез езическия култ на силата и масовата култура всичко, неподлежащо на размяна, всичко, което не е стока, а е естествено, възвишено и дълбоко, вътрешно и личностно. Резултатът е неизбежна деградация на вътрешния свят на съвременния човек, който отвиква от духовните постижения, нравствените норми, високата култура и чието съзнание се размива в глобалистичната потребителска нирвана и в мътилката на “тъмната основа на нашата природа”. В подобна антропосфера, при чисто технологично отношение към действителността, се засилва неудържимият потребителски хедонизъм, извършва се освобождаване на зоологическата чувственост и потъване в тъмната инстинктивна среда за търсене на все по-перфидни удоволствия. Стремежът да се прехвърлят нормотворческите функции на икономическия и технологичен човек, да се създаде от него елит, който да определя целите на човечеството, външно парадоксално, а вътрешно закономерно води до разрушителни тенденции и в самата икономика: вместо продуктивна икономика, на преден план се извежда лихварската, паразитна икономика на спекулации и преразпределяне, всеотдайният и вдъхновен труд се замества с игрови забавления, с хедонистичните им представи и насоченост към декадентската личност, а истинското качество и функциониране, с помощта на блъфиращи имиджмейкъри, информационни и манипулативни технологии, се измества от престижен имидж и статусна символика.
Ясно е, че “прогресът” на Русия, както и на България, насочен изцяло по глобалистично русло, без каквито и да било поправки и корективи, крие заплаха за духовно-нравствен регрес, за заличаване на културно-историческия код и менталност, за свиване на раждаемостта и задълбочаване на демографската криза и други подобни явления.
Ясно е, че в такава антропологическа среда, когато народите освен всичко друго се превръщат с помощта на мощно информационно въздействие в манипулирани маси, да се залага на някаква потребителска “нирвана” и икономическа “хармония” (както прави това в нашумялата си статия “Краят на историята?” американският професор Ф. Фукуяма) би било най-малкото недалновидно. Нещо повече – в условията на духовна криза и обезличаване на различните култури, на усилване на алчните стремежи за натрупване във всички социални групи и слоеве при едновременното изчерпване на енергийните източници, възможна промяна на климатичните зони, недостиг на прясна питейна вода и удобни земеделски земи и, съответно, нови конфликти и войни за оцеляване и преразпределяне на благата, увеличаване на населението при нарастване на бедността в страните от Третия свят, вече съставляващи 4/5 от съвременното човечество и готови да му предявят своите изисквания, – обеднялата и болна от разсъдъчен прагматизъм “душа”, озовала се в плен на низши сили, забравила за своята “висша половина”, но владееща все по-мощни външни средства, е по същество главен “вътрешен” източник на възможни световни конфликти. И никакви приятелски договори, “нови порядки” или общочовешки ценности не са в състояние да ги предотвратят, ако се запази “низкото” състояние на човешките души, явното или невидимо съперничество на които поражда все нови и нови материални интереси и, съответно, множи разнообразието от тайни или явни претенции. В крайна сметка, мирното време на промишлените и други безкръвни революции, ако то не допринася за преобразяване на егоцентричните начала на човешката дейност, а тъкмо обратното – създава хранителна среда за тях, самото скрито трупа враждебен потенциал и подготвя бъдещи катаклизми.
В подобна атмосфера, когато завистта и съперничеството, конкуренцията и враждебността не пресичат, а разпалват споменатите по-горе страсти на “тъмната основа на нашата природа”, би било крайно наивно да разчитаме (както често правим) на някакви юридически норми и правови отношения, които по силата на своята условна и релативистка природа неизбежно деградират, все по-често започват да изпълняват ролята на своеобразна пудра или димна завеса за осъществяване на користни и хедонистични потребности, проправяйки с демагогски и манипулативни технологии път на правото на силния. А пък той при всички случаи ще намери достатъчно начини да “опакова” беззаконието в обвивката на закона и да реализира хищническите мотиви и плутократските цели на близки нему индивиди и групи.
Именно в такава атмосфера ежесекундно се създават условия, в които формалното равенство някак невидимо се превръща в реално неравенство, законът “обраства” с двойни стандарти, богатството поражда нищета, а мирът подготвя война. И в това отношение и процъфтяващият тероризъм, и активността на тоталитарните секти, и вълната от корупция, и засилването на фашистките настроения, и войните в центъра на Европа, и много други подобни явления на Запад не са нещо случайно и неочаквано, а са закономерен резултат от атрофията на духовно-нравствения живот, от тоталната материализация и егоизация на човешките желания. “Под шумното търкаляне на обществените колела – е писал И. В. Киреевски* (* руски литератор и мислител (1806-1856), учил в Германия и познавал лично Хегел и Шелинг, един от основателите на славянофилството, застъпващ тезата, че руският характер и руската философия следва да се градят върху християнското начало в източноправославния му вариант и че истината на науката е само в истината на православието. – Бел. прев.), – се таи недоловимото движение на нравствената пружина, от която зависи всичко”.
Именно духовното състояние на обществото, затягането или – обратното – разхлабването на нравствената пружина, преобразяването или – обратното – укрепването на “тъмната основа на нашата природа”, конкретният пълнеж на човешките души и реалните мотиви на поведение могат да лежат в основата на един висш реализъм и неподправен прагматизъм и да служат като истински критерий за оценка както на действителното положение на нещата в съвременния живот, така и на възможните перспективи за развитието на човека и сътворяваната от него история.

Изхождайки от гореизложеното, можем да предположим какви “вътрешни” резултати биха произтекли за българския и руския народи от “външната” подражателност в социално-политическата и културно-историческата преориентация: изгубване на националния суверенитет и манталитет; изличаване на историческата памет; загуба на формираните от времето и проверени от вековете православни духовни модели на национално битие, в чиито рамки именно е единствено възможно да се противостои срещу силите на “тъмната основа на нашата природа” и да се гради достойна висока самобитна култура; превръщане на страната в източник на евтина работна ръка и суровини; в услуга на неудържимите хедонистични страсти, произтичащи от “изключителния егоизъм” – по-нататъшно намаляване на раждаемостта и задълбочаване на демографската криза; навлизане, според терминологията на К. Н. Леонтиев* (* Руски философ, религиозен мислител, писател, критик и дипломат (1831-1891), автор на задълбочени изследвания за пътя на Русия, за най-различните трансформации на руската идея до първите десетилетия на ХХ век. Константин Леонтиев е уникална фигура в руския литературен и обществен живот. Известно време е работил под ръководството на граф Игнатиев в Цариград и е имал отношение към националноосвободителните борби на южните славяни, в това число и на българите. Завършил живота си като монах в един от най-големите руски манастири. – Бел.прев.), във фазата на вторично смесително опростяване и постепенно слизане от историческата арена.
Мисля, че такава съдба не си пожелава нито Русия, нито България, нито самият Запад. Затова споменатият вече З. Бжежински загрижено подчертава, че чисто икономическите и социални въпроси решително отстъпват на заден план пред културно-етичните, които същевременно се оказват най-неуловими и трудноразрешими и чието решаване, нека добавим от свое име, е свързано именно с активизирането на натиканите в килера висши свойства на личността. Наистина, къде е онзи архимедов лост, с помощта и мощта на който бихме могли да тушираме себичната доминанта на човешката дейност и да променим все по-господстващото възприемане на живота: “след мен и потоп”? Кое постановление или учреждение, “нов ред” или “ново мислене” са в състояние да изведат личността изпод игото на “тъмната основа на нашата природа”, за да стане свободен проводник на “положителните сили на доброто и светлината”? Тук нека си припомним отново В. С. Соловьов – без Бог човекът няма такива сили. Да си припомним и мисълта на П. Дж. Бюкенен за религиозното възраждане като единствено възможно основание, способно да разпръсне “здрача на Запада” и да предотврати смъртта му.

В дадения контекст и в дадената йерархична логика, когато религиозно-антропологичните и духовно-нравствените фактори заемат подобаващото им главно и определящо място, е трудно да преоценим ролята на обединяващите Русия и България исторически и културни традиции. При това става дума не само и дори не толкова за някакво племенно родство, макар и то да е много важно, колкото за свързаното с православието чрез имената на първоучителите на славяните, светите равноапостолни Кирил и Методий, просвещение, което, по думите на Гогол, е духовна светлина, озаряваща душата и преобразяваща жизнените сили, т.е., лекуваща “тъмната основа на нашата природа”. Според убеждението на друг ревностен привърженик на това разбиране за просвещението и пазител на плодотворните традиции, Достоевски – Истината на християнското вероучение и неизопаченото предание на Вселенската Църква е сила, способна да съживи висшите свойства на човешката личност, да одухотвори държавния, обществения и културния живот, без което той естествено се развива според езическите начала на несъкрушения “първороден грях” и “изключителния егоизъм”. И в освобождаването на братята българи Достоевски е виждал залог за едно възможно в бъдеще свободно обединение на славяните (подложено в текущата политическа борба и конюнктура на различни изпитания и изкривявания) в името на плодотворното опазване и предаване на идните поколения на тази Истина – многовековно, според израза му, оръдие на човешкото усъвършенстване.
Няма да заемам вашето внимание като разглеждам историческото значение на мисията на Византия, запазила Христос в Църквата за надлежно ориентиране на държавата и обществото, за същата роля на Русия, поела тази щафета в идеята за третия Рим, в която именно християнството дава целебното за “тъмната основа на нашата природа” целеполагане на държавата и обществото, подложени в противен случай на всички нихилистични метаморфози на “изключителния егоизъм”. Ще се спрем само на някои ключови моменти от историческия развой на християнството в България, споменът за които ни позволява да насочим мисълта си към търсене на истински изходи от задънените улици на второстепенни противопоставяния между глобализма и изолационизма, капитализма и социализма, демокрацията и авторитаризма и т.н.
Покръстването на цар Борис през 865 година и последвалото покръстване на българския народ се превръщат във важен исторически момент във формирането на българската държавност, национална идентичност и култура. Огромна роля в укрепването и разпространението на християнството в България изиграва дейността на славянските първоучители Кирил и Методий. Според редица източници (краткото житие на Константин-Кирил “Успение Кирилово”, “Солунска легенда” и др.), св. Кирил е проповядвал и е кръщавал българите още преди християнството да бъде прието официално от цар Борис. Въпросната легендарна историческа традиция се е сформирала още по времето на византийското владичество и на един ранен етап от възраждането на Българската държава (12 – нач. на 13 в.), когато главно огнище за опазване на националната култура са били югозападните области.
След смъртта на Методий започват гонения срещу славянската литургия и писменост в Моравия и учениците на славянските апостоли (към тях спада и бъдещият епископ Константин Преславски) намират убежище именно в България.
Благодарение дейността на учениците на св. Кирил и Методий и с непосредствената подкрепа на върховната власт в България през последната четвърт на IX и първата третина на X век се оформят и активно действат две литературно-преводачески “школи” – охридската и преславската. Почти всички паметници, създадени през IX – X век, рано попадат в Русия, а много от тях са запазени единствено в руски преписи.
Християнизирането на България е съпътствано от построяването на редица манастири и увеличаване броя на монасите. Замонашване приемат мнозина български аристократи, включително и членове на княжеския дом. Повечето български книжовници и църковни йерарси от онова време идват от средите на заселниците на градските манастири.
През XIV век в България намират благодатна почва и много последователи на религиозно-философското учение исихазъм. Изразителят на идеите на зрелия исихазъм св. Григорий Синаит идва по българските земи около 1330 година, където в местността Парория основава четири манастира. Благодарение усилията на няколко поколения български монаси, включително и исихасти, трудили се главно в Атон, е осъществена книжовна реформа, получила в научната литература наименованието “търновска” или по-точно, “атонско-търновска” школа. Преведени са наново (или са подложени на съществена редакция чрез сверяване на славянските преписи с гръцките) литургически книги, аскетически и съпътстващите ги догматико-полемически съчинения (своеобразна библиотека на исихазма са Лествица, съчиненията на Авва Доротей, Исаак Сирин, Симеон Нови Богослов, Григорий Синаит, Григорий Палама и др.) Резултатите на тази школа имат много силно въздействие върху другите православни литератури – сръбската, староруската (“второто южнославянско влияние”) от края на XIV-XV век.
Специална роля във всестранното внедряване на резултатите на търновската школа принадлежи на патриарх Евтимий, който е и най-значимият български писател от 14 век. Той е автор на богослужебни текстове, на жития и похвални слова за почти целия пантеон от светци, чиито мощи са били събрани в Търново. Ученик и близък сподвижник на Евтимий е един от най-плодовитите славянски книжовници на 14-15 в. Григорий Цамблак.
През периода на турското владичество православната вяра е единствената опора на българите, позволяваща им да съхранят националната си идентичност. Опитите за принудително помохамеданчване допринасят за това, че запазването на верността към християнската вяра се е възприемало и като защита на националното самосъзнание. Подвигът на новомъчениците директно се съотнася с подвизите на мъчениците от първите векове на християнството.
Съживяване на културната дейност в България се наблюдава и през 50-80-те години на 15 век. В неин център се превръща Рилският манастир. С пренасянето там на мощите на преп. Йоан Рилски обителта става един от духовните центрове не само на България, но и на славянските Балкани като цяло, тук започват да прииждат хиляди поклонници. През 1466 година между Рилската обител и руския манастир св. Пантелеймон в Атон е сключен договор за взаимопомощ.
Българските християни разчитат на помощта на единоверните славянски народи и особено на руския. От 16 век нататък Русия редовно е посещавана от български йерарси, църковни настоятели и други духовни лица. Освен щедри парични дарения, в манастирите и селата на България от Русия идват и славянски книги, преди всичко с духовно съдържание, които не позволяват културно-националното съзнание на българите да угасне.
Манастирите запазват своята роля на национални духовни центрове и през периода на българското възраждане. Началото на българското национално възраждане е свързано с името на преп. Паисий Хилендарски. Неговата “История славянобългарска за народите, за царете и за светците български” (1762) се превръща в своеобразен манифест на патриотизма. Паисий е смятал, че за пробуждане на народното самосъзнание е необходимо да притежаваш чувство за своята земя, както и познаване на националния език и историческото минало на страната.
Пътят, извървян след Паисий Хилендарски, може да бъде характеризиран като “възстановителен”, възраждащ прекъснатата от османското завоевание духовно-културна традиция. Софроний Врачански се превръща в една от най-значимите фигури през този период. Неговият “Неделник” съдържа поучения и слова, тълкуващи евангелските текстове в съответствие с църковния календар. Самият Софроний е смятал, че утвърждаваното от неговия “Неделник” християнско световъзприемане е призвано да допринесе за възстановяване на нравствено-историческата връзка и развитието на националното самосъзнание. Повечето български просветители от първата третина на 19 век (И. Кърчовски, К. Пейчинович, Н. Рилски, Н. Бозвели) са били и свещенослужители. Делото на Софроний е продължено в “Огледало” на Пейчинович, в “Различни поучителни наставления” на Кърчовски и в други творби. Творбата, отнасяща се към житийния жанр (“Житие светаго Алексиа, чловека Божия”), изложено в стихове от К. Огнянович, остава до 60-те години на 19 век сред най-популярните белетристични съчинения в България.
Борбата на българите за религиозно-културна идентичност и национално самоопределение получава значителна подкрепа в книгата на Юрий Венелин “Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите”. Той посочва, че съвременните българи не са асимилирани от турците, а са “славянски народ, единокръвен на руския, някога могъщ и висококултурен, на който славянството дължи писмеността си”. Под влияние на Венелин най-просветените българи (Априлов, Рилски, Кипиловски, Пешаков и др.) започват да събират народни песни.
Именно през посочените етапи от историческия път на християнството в България се е формирало понятието за “вътрешно” просвещение (например, у Огнянович, Фотинов, Павлович), изградено върху благодатната основа на “положителните сили на доброто и светлината” и способно да коригира недостатъците на “външната образованост”, ако тя не само не разклаща, а укрепва “изключителния егоизъм” както на отделни индивиди, така и на цели народи. И ако е толкова важно възраждането и практическото усвояване на духовно-историческите традиции, то е защото те са способни да омекотят нихилистичните последици от глобализацията, защото съдържат в себе си потенциала за преображение на “тъмната основа на нашата природа”, за мобилизиране на най-добрите, а не на най-лошите човешки качества и тяхното свързване със съответното държавно-политическо и социо-културно жизнеустройство. Необходимо е йерархически правилно поставяне на “вътрешните” и “външните” въпроси, тъй като добрите решения на политически или икономически, социални или културни проблеми са невъзможни без изцелението на “първородния грях” и съответния стратегически избор между волята за живот и волята за смърт, между “просветлението” и “помрачението”, между възходящия (“с Бог”) и низходящия (“без Бог”) варианти на историческото движение. И макар надеждите за такъв добър избор неотклонно да се топят, Бог не стеснява свободната воля на човека и винаги му оставя шансове. Никога не е късно да се вслушаме в уроците на православната славянска цивилизация, да потърсим сила в нейните макар и наранени в историческия процес, но целебни и плодоносни корени, прорастването от които освобождава хората от пленничеството на “тъмната основа на нашата природа”, от разклоняващите се от нея рационалистични схеми и утопични проекти, от идеологически митове и лукава пропаганда; което дава възможност на България и Русия да не се размият в хедонистичната мътилка на глобалистичния Вавилон, а да укрепнат истински единствено по пътя на реалната сила (без нея материалното процъфтяване е фалшиво, привидно и самоубийствено) – чрез достойни хора в името на едно достойно историческо съществуване.

бутон за сайт