ГРЯХ
Това кърваво премеждие се случи в Родопите преди около век и половина, когато турците бяха на върха на господството си. Мястото на злодеянието не научи даже и побелелият свещеник, пред когото коленичи непознатият, появил се изневиделица в селския храм. За осемдесет и пет годишния дядо Панарет, чиято възтънка осанка и без расо бе досущ като на светец, деянието значеше много повече от дреболиите, затуй нарочно не поиска да узнае. Ето какво изживя той в един не много топъл ноемврийски ден.
Рупчоският свещеник бе свършил неделната служба и тъкмо подбираше книгите си от аналоя(1), когато забеляза на църковния праг някакъв странник. Облечен в овехтели шаячни дрехи, той притеснено мачкаше в ръцете си рунтава гугла и не се решаваше да влезе. Усетил колебанието му, духовникът благо го покани, шегувайки се:
- Влез, влез, друмниче! Само двамината с дяда Господа сме! – и като продължи работата си, добави: – Вощеници ако щеш, на софрата има!
Странникът остави шарена торба до вратата и плахо пристъпи към свещите. Отброи дванадесет, остави някаква парá и с несигурна крачка се отправи към иконостаса. Дядо Панарет, току-що свършил с книгите, като видя жълтицата, изненадано рече:
- Бая парá оставяш, чадо мое, нямаш ли ситни?
- За черкваса да остане, отче – с глух глас отвърна непознатият.
- Бог да те поживи, синко! – загледа се подир него свещеникът и си помисли: “Добър челяк!”, после изведнъж се сепна, щото свещите на пришелеца гаснеха на маналите(2) една подир друга, макар в църквата да не подухваше отникъде, а пък вощениците лично топеше и знаеше, че горят добре.
Тъкмо му мина през главата, че има някакъв свой тормоз, когато странникът яваш-яваш се извърна и гледайки нозете му, промълви:
- Имам грях, отче… Голям грях…
- Искаш ли да се покаеш, чадо мое? – с отческа готовност му се притече беловласият.
Непознатият проблесна с очи и без да продума, отривисто кимна с глава. Тогаз дядо Панарет сложи Христовата икона на аналоя и взе в ръце требника(3):
- Ела при мене, синко!
Когато непознатият коленичи на плочника пред иконата, попът придърпа трикрако столче, приседна от дясната му страна и отвори книгата за изповеди:
- Господ чака разкаянието ти, чадо. Аз само ще свидетелствам пред него. Не се страхувай, не се срамувай и не скривай нищо от мене, а думай честно всичко що си вършил, та да получиш Божията прошка и да излезеш изцерен от тук! Кажи си сега дертовете!
- Викат ми Вълчо, Вълчо кехая… – почна боязливо каещият се. – Аз съм от…
- Не казвай, чадо! – кротко го прекъсна свещеникът. – Давай другото!
- Седем години бех кехая в конака на… – попът обаче му махна с ръка, затова мъжът просто рече: – …на адин ага. Лятос пасяхме овцете по аговски баири, зимъска – в Беломорието. Там са загалихме и с Калинка – сираче като мене, която по-сетне ми роди първа рожбица…
Очите на овчаря се навлажниха, гласът му затрепери, но той се овладя и продължи:
- С нея бая са погаждахме, макар че чат-пат са виждахме. Повече зимъска, щото га са зехме, отидох да живея в Калинината къщица край Скеча. Аз немах, оти като бех на десет години, читаци ни я запалиха една нощ… Тогава заклаха… маке и тяте… барабар с тримата ми невръстни брате…
Като чу това, попът докосна страдалеца по треперещите му рамене и тихо прошепна:
- Много си патил, чадо!
- Патил съм, дядо попе, ама и зарад мене си патиха… – въздъхна тежко странникът и продължи: – От клането са спасихме само двамата с петгодишната ми сестрица и побягнахме от село, че горяше отвсякъде… Двайсет години оттогава кракът ми не бе стъпвал в него, чак завчера заобиколих оттам… Гледам над Невестина барчина – ни къдъш (дим) се вие нагоре, ни врява има около нея. Като я превалих, ми прималя – нема камен въз камен, само пустош и въглен… – за миг се смълча, после рече: – Ама да карам наред… Оная прокобна нощ, когато търчахме в тъмното с Елица, са разгубихме един-друг…
- Сигурно сетне си намерил Елица, синко? – с надежда попита свещеникът.
- Намерих я, отче, намерих… Преди десет месеца… Ама по-добре да не бех… Оти едвам в петък разбрах, че та е била… – сълзите му чучурнаха по брадата, а той грохна на каменния под и почна да се тресе.
Пъргав за възрастта си, попът рипна да му помогне:
- Спокойно, синко, за всичко има опрощение!
Клетникът недоверчиво вдигна очи:
- Не за всичко, дядо попе, не… – сетне като се успокои, продължи да ниже патилата си: – Като са разгубихме с Елица, три дене и три нощи плаках и търчах без път и насока. К’ъв страх съм брал – само я си знам! На четвъртата утрин попаднах на юруци, които са смилиха и ма взеха при тях. Почнаха да ме учат на овчарлък, като одех с овцете ту на адин, ту на друг ага. И тъй – тринайсет зими и лета! Накрая пътьовете ма отведаха в адин голям конак. Там ми се стори, че ветровете веке не дует насреща ми. Оти там станах кехая – главатар на шестима овчаре и на трихиледна стока! Сетне са сбрахме с Калина, роди са Манол. Викам си, край на теглото! Да, ама друго ми било писано на тефтерес…
Мъжът наново се затюхка, подир това рече:
- Агата беше ептен богат. Имаше грамадно коначище на три ката с пет чардака, в оборите му – каквато ти стока доде на акъл, а пък земите му три дена с кон не можеш да пребродиш. Само адно си немаха с аговица – от десет години са водеха, а никакво дéте се не видеше. Т’ва ли бе вината, не знаех, но колкото бе богат агата, дваж бе по-лют! Добре, че през повечето време скитахме по кърищата, та са траеше някак. Но не щеш ли, тъй са нагоди веднъж, че като му доде на гóсте някакъв ходжа от Кърджáль(4), бехме в конака. Иде при мене и ми нареди да заколе три ягнета. Приготвих ги аз. Вечерта с оджата ядоха, пиха, до първи петли зурни виха, а по видело агата пак търчи при мене. Ама види ми се някак по-друг: гласът му се точи адин благ, а в очите – блестунки препускат! Помислих си, че е от пиенето, ама не познах! “Вълчо кехая, вика ми той, ходжата има лек за мойта болка!”. Сетне най-орташки притуря: “Ама ще трябва и ти да помогнеш, бива ли?” и аха да рипне да играе. Гледам агата нова кóжа нахлузил – друг челяк станал, та ми щракна, че лошотията му идела от горчилката. Съжалих го все едно ми беше брат и му дадах дума: “Бива, агалар, ше помогна!”. Агата са фърли да ма прегръща, сетне рече, че онова, дето ше тря’ва да му дóнеса, оджата ше гу омеси с негови си билки, та да стори мехлем за аговица. До девет месеца болката му из корен щяла да са изпари, а той с мене най-бейски – разплати! Но га чух к’во ми ищеше оня джелатин, не повярвах на ушисе! Кога съм паднал възнак, колко съм лежал, не повне, но някое време опулих очисе и гледам адин от овчарине личка(5) вóда връз мене…
- Какво ти поиска агата, синко? – спокойно прекъсна изповедта му попът, макар че в него всичко лудуваше.
- Пепел от… неродено бебе! – едвам-едвам помръднаха бърните на мъжът. Дядо Панарет се втрещи и онемя, чак като засмука жадно въздух, невярващ запелтечи:
- Как тъй… неродено? Каква… пепел?
- От изгорен плод на трудна жена… – с глас се разрида Вълчо.
- А ти донесе ли му, чадо? – намери сили да попита с пресъхнало гърло божият служител, но мина бая време, преди нещастникът да отвърне:
- Ше каже, дядо попе, ама викам, да не úзпусна нящо… Кат ма лúчнаха с вóда и додах пак на акъл, изстинах: “К’во са прави сега?”. Дадената дума биваше и да не спазе, оти агата са държа с мене като дяволъ. Ама бех в ръките му! И не само аз, ами и Калина, и най-веке Манолчо – само да щракне с пръсти и ше гу проводи еничар! Потребно бе да измисле нящо! И то бърже, че кръвопиецът бе дал срок три дена. Ни жив, ни умрял са качих на адин аговски кон и търнах. Два дéне не слезах от седлото и от мислене щях да пукна. Ама нищо не измислих! На третът ден преди изгрев слънце съм задремъл и слушам все едно някой ми вика: “Отнеси му друга пепел, дá не е от неродено бебе!”. Веднага сритах коня, оти са сетих, че нъх търнуване в адно дере бехме зашумили умряла óвца. Два саръка преди заник слънце е изпепелих и по икиндие търчем ухилен в конака…
- Добре си направил, синко! – побърза да го прекъсне свещеникът, възвърнал си дъха.
- Добре, отче, ама като съм бил в дерето, ма видели и издали… Зел бех сито и решето и са тъкмях да попресея илача на кадънана, га усетих сенке над мене: “Абе, гяур, кратуната ли ти пречи, та ме мамиш, бе?”, през зъби реди агата и ма промушка с адни кръвясали очища. Рояк мравки плъзнаха по мене и си викам – край!, Вълчо, изгоря ти борнáта(6)! Ама ми са размина… Рука турчинът, колкото рука, и накрая, май не щя да се разчува за дяволскът ляк, ми шепти на ухосо: “Слушай сега, кехая! Откак си при мене, за сефте не ми угаждаш, затуй грешката си ще можеш да оправиш. Изпълниш ли заръката ми, ще те позлатя!”, запря се малко и прибави: “Но ако сабахлен заръчаното не е при мене, ятаганът ще оближе не само твоя врат! Знай, че в конака вече доведоха Калина с детето!” – сълзите на непознатия пак се юрнаха с все сила, но той въобще не ги забеляза: – Пак ма свестиха с вóда… Сетне ма качиха на отпочинал кон и ма напратиха в тъмното…
- Какво направи сега, чадо? Отнесе ли му исканото? – настръхнал го прекъсна попът.
Грешникът едвам-едвам потвърди с глава и се запревива на пода, а свещеникът – целият изтръпнал, засрича невярващ:
- Само… това ли е… грехът ти, чадо? Друго… имаш ли… да ми кажеш?
- Имам, дядо попе… Аз не утрепах мáкета и неродената ú рожбица, ама… – разхълца се непознатият.
- Как тъй? Нали сам рече, че си отнесъл пепел на агата! – учуди се дядо Панарет.
- Отнесъх, отче, но не аз бех касапинът, а друг адин изрод! Тоя, дето ма издаде на агата за óвцата… Още първън път скришом чул к’во ми заръча желатинът и ма прослéдил! Чакал да изпълне заръката и да барне пепелта, а мене да бастише, ама като разбрал, че готвем пепел от óвца, са уплашил, че дерибеят ше научи и ма издал… Тоя път изчакал да открадна бременната, но като видел, че след половин сахат препускане съм отвързал жената и се тъкмях да е пусна, ма млатнал два пъти с адно дърво, сетне ú се нафърлил… Като са свестих, беше станало геч (късно) – катилът веке сбираше пепелта в месал… – страните му пак са намокриха, но изповедта му не секна: – После като видех червата и месата наоколо, тъй ми причерня, че фанах негодникът и го метнах от адин камен… Додето падаше, рукаше, сетне млъкна…
Клетникът мълчаливо се прекръсти и продължи да описва страховитите си патила, без да види въздишката на облекчение у беловласия:
- Кога съм сбрал останките от невястата, кога съм ги заровил, спомен немам, ама като рекъх да са връщам, вúделото настъпваше… И сабален, к’во да праве, отнесъх пепелта в конака, нали коренът си тря’ваше да спасявам…
- Подир туй що стана, синко? – каза свещеникът, като видя, че другоселецът се завайка.
- Агата пусна Калина и Манолчо… А оджата к’во мáза, к’во прави, то си знае, но си го проводиха с девет товара дарове. После обаче се чу, че айдуци някакви по път го ограбили и бастисали…
“Тъй му се пада!”, рече си дядо Панарет, но друго каза с погнуса:
- А агата сдоби ли се с…?
- Сдоби са, отче, ама не знам дали лякът му помогна или… Оти агата, кат ми даваше торбата с жълтиците, ми показа и отрочето си, но ми са привидя, че носи усмивката на оджата…
- Ти взели жълтиците? – с укор попита свещеникът.
- Зех ги, дядо попе, но не за мене си… Виках да ги оставя скришом пред колибата на нещастницата, дето затрих… – зарида наново странникът.
- Още ли си кехая при агата? – прекъсна го попът, помислил си, че идва краят на историята му.
- Щях да са махна още га му отнесох церът, оти вътре в мене горяше пожарище, ама турчинът не ма пусна… Верно, че беше ептен благ, но все измисляше нящо да са върти наоколо. Ама роди ли се гаджалчето, веке немаше как – пусна ме! Търнах си към Калина, но кат са прибрах, к’во да виде – чака ма умряло… – гласът на грешника избухна в силни ридания.
Без да го изчака да се успокои, духовникът тревожно му рече:
- Какво умряло, чадо?
- Манол са удавил в адна ряка… Още не бехме гу погребали, дето са вика, и ето ти друго умряло… От бално ли, от какво ли, за една неделя свърши и Калина… – като чу това, дядо Панарет тихо заплака наедно с грешника.
- Бая патило си изтеглил, синко! – по някое време продума старецът, като си мислеше, че кабахатът(7) му не е за такова наказание, макар че попът у него викаше друго.
- Но е имала глáва още да тегли… – отвърна му коленичилият.
- Още! – ококори очи попът.
- Кат са случи тъй, ми просветна, че горчилото ми иде от агата. И адна нощ издебнах гавазите му и залостих здраво отвънка вратите на конака. Сетне драснах огнивото и поседях, доде спре пищенето вътре…
“Всекиму своето!”, прекръсти се свещеникът и намести без нужда патрахила си.
- По видело минах през колибата на изкормената невестица, ама видех мъртвило… – редеше жално окаяникът. – Комшии рекоха, че след бедата мъжът ú се запилял нейде от мъка… Нататък не знам как ногите ма отведоха право на гроба на женицата му… Паднал бех на колена за прошка и все адно някой ма побутна да отмахна каменете отгоре ú…
- Отворил си гробът? – рече попът, предугаждайки пак някаква лошотия.
- Изрод съм аз, отче, изрод… – зарева с все сила мъжът.
- Откъде накъде? – попита с несдържана тревога дядо Панарет.
- Аз… убих… сестрицата си… – зави грешникът.
- Кога стана пък… туй? – сълзи задавиха свещеника.
- През оная пепелива нощ съм препускал с… Елица… – не спираше да вúе завалията.
- Как разбра, че е била Елица бе, чадо? – усъмни се старецът, макар че плачеше на глас.
- В гробът намерих пендáрата(8)…
- Каква… пендáра? – усещайки, че му притъмнява, едва промълви попът.
- Дето баба ú върза на шията, кат навърши годинка… Но първо куюмджий(9) изписа името ú върху парáта…
Щом свидетелството окончателно надви упованието, свещеникът застина изблещен и не чу свършека на покаянието. А нещастникът през плач доразказа, как сбрал костите на Елица, измил ги с мляко и преди два дена ги погребал на Невестина барчина, дето на времето си заровили поругана булка. Сетне се запътил към Рупчос да дири поп, щото всички села наоколо вече били турски. Като свърши одисеята си, странникът се взря неволно в иконостаса и на часа се срина гърбом и притихна.
По някое време дядо Панарет излезе от вцепенението си и съзря припадналия. Завтече се за вода и додето стигне къщата си през един сокак, се раздираше от колебание. “Това не може да се прости, Господи! Защо се, Вълчо, овълчи?”, викаха обезумелите му очи, но мисълта му се заинати: “Не е само негов, повече чужд грях има тука!”. Когато се върна с бъкела, от другоселеца нямаше и помен. Както бе дошъл, тъй – и отишъл!
- Сънувах ли, Господи, или…? – невярващо изрече духовникът, но като съгледа на софрата жълтицата, припна навънка и заобикаля храма. Непознатият обаче бе потънал сякаш вдън земята. Старецът свърна запъхтян наново вътре и докато се чудеше какво да прави, погледът му се закова на Богородица. Подир това дядо Панарет подскочи ужасен и вдигна възтънки сухи ръце, като заповтаря в унес молитва след молитва, без да види, че калимавката му килна и се затъркаля по плочите. Свършил с молитвите, свещеникът коленичи смирено пред иконата на Христовата майка и с треперещи устни попи кървавите капки от ъгълчетата на очите ú…
- Папаз(10)! – изтръгна го от усамотението викането от сокака на селския мухтарин, не смеещ да припари в християнското светилище. – Я излез вън!
Додето излезе, му мина през ума, че турчинът ще да е оковал кехаята по хабер от горните села, и сега, види се, той също ще бере ядове заради него. Управникът, а и други по-урсуз мюсюлмани от селото начесто тормозеха попа за служенето и богохулстваха както си щат. Малкото османлии придойдоха преди години от други краища, но стискаха и ятагана, и кокала, че бяха в агалъка си.
- Хайде бе, папаз! Не мога да те викна – рече мухтаринът от гърба на дорест кон.
- Унесъл се бях по свои си работи, Ибрахим ага – призна му дядо Панарет, като не видя познатата суровост в лицето му.
- Нарочно минах, ама не за маханá – рече башията и все едно светлик се стрелна в единственото му око. – За мюждé(11) съм дошъл.
- Сполай ти, ага, че носиш радост! – благо отвърна свещеникът, но беше нащрек.
- Нося, папаз, как да не нося. Само слушай! На къра, преди калето, гледам другоселец някакъв и помислих, че е качáк(12), та го подпитах туй-онуй. Чист излезе, ама инак ми се видя марáзлия(13). На изпроводяк ми даде коня си муфта, че пътят му скоро свършвал и нямало да му трябва. Ха-ха-ха! – засмя се с кеф едноокият и погали животното по гривата.
“Конят е укротил бесовете му!”, каза си попът.
- Рече още, че дар някакъв и за черквата оставил, но какъв е, не узнах – продължи мухтаринът.
“Жълтицата!”, помисли си дядо Панарет, но за да се отърве от нечакания гостенин, побърза да рече:
- Аферим за благата вест, Ибрахим ага! Ей сега ще дам мюжде! – и влезе в храма.
Турчинът заоглежда за кой ли път с одобрение армагана си и не усети кога старецът се върна с парáта:
- Вземи, агалар! Аллах да те поживи!
- Голямо мюжде даваш! Ха-ха-ха! – окото на агата заблещука алчно, като видя жълтицата. – Ашколсун бе, папаз ! Ха-ха-ха!
Видял мухтарина да подкарва коня си, беловласият притвори с облекчение очи, но като чу, че чаткането на копитата спря, замръзна.
- И гледай да не пееш молитвите си на гяурски, а по закона! Ха-ха-ха! – изкикоти се за последно чалмалията и мушна животното в хълбоците, ама не хвана към Турската махала, а нарочно свърна към мегдана да се пъчи.
Попът въздъхна шумно и се заклати към черквата. Когато стигна вратата, видя шарената торба до входа и се сети за странника. Почуди се за миг, после врътна ключа на храма и забърза към къщи да оседлае магаренцето си, намислил да догони Вълчо, хем опрощение да му даде, хем да върне забравеното.
Преди калето дочу гюрултия, затуй поспря добитъка и нададе ухо. Някой си беше плюл на петите надолу по стръмната пътека и крещеше колкото му глас държи:
- И… зя… до… ха гу-у-у-у! И… зя… до… ха-а-а-а!
След малко покрай него профуча овчарчето Мануш, панически изоставил стоката си горе на чаирите(14) край скалите.
- Кой са изяли? – с безпокойство викна подир него свещеникът.
Малчуганът едва успя да се запре и го загледа с обезумяло лице:
- Скитник няк’ъв… Първо седя на ръбът на пропастта, сетне като вúде вълкьовете, търна насрещу им, ама не извади пищовът от пояса, а им са остави… Кучетата са спуснаха да му помагат, но бая далече беха… – на един дъх с плач отвърна той и запраши към селото, а дядо Панарет заопъва магаренцето си нагоре.
Още отдалеч съгледа проснатото до калето тяло и по дрехите позна странника. Като наближи, се завайка:
- И туй ли трябваше да му се случи, Господи? – и припряно слезе от магарето си.
- Ептен съм грешен, отче, зарад т’ва плачеше Света Богородица… А? – отвори очи Вълчо.
Дядо Панарет пряко сили овладя изумлението си и макар само да бе подочувал за плачещи икони тук-там по грешната земя, му рече:
- Додето са живи, всички люде непрестанно грешат… А Божието милосърдие стои над всеки и всичко, синко… Ти обаче имаше сили да коленичиш пред Господ и да признаеш прегрешенията си без ни най-малко да затурваш правдата. Чадо мое, ти заслужи Божието опрощение. В името на отца, и сина, и света го духа! Амин! – и три пъти го прекръсти.
На лицето на другоселеца се появи някакво подобие на усмивка, която почти веднага се вкочани. Попът изпърво се засуети около умрелия, сетне го опя и му стори гроб, трупайки камък след камък. Накрая, останал без капчица сила, му върза кръст от съчки и хълцайки, се замоли. Колко време прекара в самота, не разбра, но като се запъти към магарето, видя Вълчовата торба на самара и реши да я тури отгоре на гроба му. Без да ще, пътьом надникна в нея и ахна: “Не е забравил завалията торбата, а на черквата в дар е оставил!” И въпреки че заради пари храмът още не беше зографисан нацяло, а и камбанарията от три години си стоеше с пукната камбана, дядо Панарет въобще не се подвоуми, а се отправи към края на скалата:
- Грешни пари! Проклети! С тях и храм да съградиш, греховете си не може да платиш! – и с яд изсипа в бездната аговите жълтици…
(1) аналой (гр.) – висока и тясна масичка за поставяне на икони и книги Обратно в текста
(2) манали (нар.) – места за палене на свещи в църква, свещници Обратно в текста
(3) требник (църк.) – книга с молитви за различни треби /изповеди, панихиди и др./ Обратно в текста
(4) Кърджáль – дн. Кърджали Обратно в текста
(5) личка (диал.) – хвърля, пръска Обратно в текста
(6) борна (диал.) – борови трески за осветление и огън, преносно – светлина, живот Обратно в текста
(7) кабахат (ар. тур.) – вина, провинение Обратно в текста
(8) пендара (гр.) – голяма златна монета, служеща за накит Обратно в текста
(9) куюмджия (тур.) – златар Обратно в текста
(10) папаз (тур.) – свещеник, поп Обратно в текста
(11) мюждé (пер.) – дар за първия вестител на нещо радостно Обратно в текста
(12) качáк (тур.) – беглец Обратно в текста
(13) марáзлия (тур.) – болен Обратно в текста
(14) чаир (тур.) – ливада, пасище Обратно в текста
