Марко Ганчев

(Рецензия на книгата на Красимир Георгиев „Тунелът”, Изд. „Фльорир” и Изд. „Ателие АБ”, София, 2008 г.)

Обикновено се смята, че с рухването на политическия тоталитаризъм преди двайсетина години, ако не друго, поне свобода на словото сме постигнали. И това не е вярно: по-точно е да казваме, че при демокрацията има плурализъм на словото, а не свобода. Вярно е, че се освободихме от цензурата, но тя не беше най-голямото зло на оная система: който искаше да бъде свободен, намираше начин. А цензурата пък от друга страна ни помагаше, като ни освобождаваше от конкуренция с глупавото слово, а ние сега именно него не можем да надвикаме. От цензурата и от идеологията можехме вътрешно да се освобождаваме и тогава. Демокрацията ни освободи от нещо много по-важно: от йерархията в духовната област, налагана от държавата. Държавата не е компетентна в областта на изкуствата и литературата, а налагаше държавна йерархия както на ценностите, така още повече и на техните създатели. Ето, от тая йерархия сега сме свободни и то не е малко.
Иначе, ако седнехме тогава да пишем рецензия за стихосбирката на Красимир Георгиев, първо трябваше да се запитаме дали е секретар на Съюза на българските писатели. Ако е такъв, книгата му ще е една от най-добрите за годината, особено ако някой два пъти герой на социалистическия труд подпредседател на същия съюз случайно не е преиздал за десети път до месец октомври живата си класика.
А сега хич не ни е грижа тоя Красимир Георгиев дори дали е член на някое партийно бюро, защото партиите са точно 323. Можем само да се позамислим дали не би могъл да ни помогне да се доближим до някой по-щедър спонсор, ама като гледаме меките корици на книгата му, такава вероятност не ни блазни. Няма кой да ни попречи фамилията му да разгоним с рецензията си.
Успял поет ли е Красимир Георгиев? Разбира се, че не е успял. И слава богу, защото успелият писател е загубен за литературата. Не само защото повечето време на успелия вече отива за интервюта, партита, презентации и участия в журита за мис Мокра фанелка. Загубен е за литературата успелият писател, защото неусетно започва да се съобразява с това, което очаква от него публиката. А да се докарваш на публиката е каквото да се докарваш на властта. Може и да е по-лошо, защото властниците са по-малобройни и може да се случи между тях да има някой с добър вкус, докато пред широката публика нямаш никакъв шанс без широка пошлост.
И тоя поет е успял толкова, колкото всички останали, които сме живи. От кого какво и колко ще оцелее си е божа работа, в тая работа лотарията е по-голяма дори от лотариите на всичките ни електронно-медийни игри, взети заедно. Такъв е животът, което ще рече, че животът и на талантливия, и на графомана протича по еднакъв начин: нищо не може да ги спре и двамата да пишат на поразия. Единствената разлика е, че графомана постоянно го е грижа дали другите дават висока оценка на писанията му. Истинският поет не се пита за мястото си сред другите хора. Дори някои от истинските поети знаят, а повечето само смътно се досещат, че такова място изобщо няма: поетът е необходим на народа, но не и на населението.
Сега лесно се вижда, че вътрешното душевно брожение на Красимир Георгиев, който на всичкото отгоре наскоро навърши 60 години, не е брожението на суетната амбиция за излизане от анонимност, а е автентично терзание от музите. За което бихме могли заслужено да му изпеем „Достойно ест”. Но защо не сме го направили навреме? При аранжимента на тази си книга той е приложил неочакван композиционен похват: не е подредил стихотворенията си хронологично, както се прави при избрано, а е сложил едно до друго редом най-ранни и най-късни неща. Четем го едновременно като млад поет и като зрял. Има голям брой твърде прилични стихотворения, които е писал и публикувал на 18-19 годишна възраст. Няма извинение за пастирите на тогавашния литературен живот, че не са го забелязали и поощрили. Ама и той си е крив, като не се е навъртял където трябва, че да стане един председател на Кабинета на младия писател, че да оглави списъка на най-надеждните тогавашни млади таланти.
Като не го е направил, той си знае нататък през десетилетията как си е постигал равновесието, няма да му се бъркаме. Сега е късно да се впечатляваме от надеждите, които е давал като млад поет. Време е да се вгледаме дали е надмогнал безнадеждността на всечовешката трагичност. Има такова нещо. В стихотворението „Тленна рана” той е прозрял, че сме обречени „на миг живот и цяла вечност памет”. В стихотворение за кучето, най-верния приятел на човека, животното гледа „скъсаните ти обувки, обходили ада – случило е на приятел”. Като при всеки автентичен поет и при него най-тъмната тъга просветлява на хоризонта с красив спектър – старицата индийка, която отива да умре в свещения град Варанаси на брега на Ганг, е оприличена на сухо оризово зърно. Сочната образна метафоричност често съседства с многозначни трептения на мисълта: „Нощем ме буди съмнението, че може би все пак Земята е плоска.”
Многото видове поетики, които ни станаха достояние през нашите десетилетия, затрудняваха и нерядко погубваха мнозина, които не можеха да усетят навреме коя е най-близка до тяхната вътрешна природа и се поддаваха на господстващата през съответното десетилетие мода. Красимир Георгиев еднакво естествено ползва и свободния стих, и класическия, според полъха на крилото на музата в момента. Дори навярно единствен е римувал „Индия” с „идния”. Но понякога и той се доближава опасно до пропастта, когато иска да се провикне с пълен глас, за да му отвърне ехото на бездната.
Сигурно през никоя епоха не е имало поет, комуто да не се е приисквало да нанесе плесница на обществения вкус. Че и нашият поет не е устоял на това изкушение, което проличава още от заглавието на стихотворението „Разтворени бедра на просякиня”, да не говорим пък за съдържанието. Да обладаеш просякиня, пък макар и млада, пред очите на многолюдно индуско тържище, си е плесница не толкова за тълпата, колкото за малцината четящи индивиди, още повече, като се оказва, че обладаната не била довършила както трябва и месечния си биологически цикъл. Естетиката на грозното през последните десетилетия често ни е хвърляла и в по-потресаващи шокове, та едва ли е останала впечатляващо благодарна тая естетека за приноса на нашия автор чрез неговото собствено жертвоприношение в подножието на олтара на бедрата на просякинята. Не е чак толкова продуктивно залагането върху подобни гранични ситуации, както си мислят някои автори. Главната причина за съмнителния им ефект, разбира се, е тая, че повечето хора все пак са нормални. Освен това поетът трудно може да надмине днешните медии и преса чрез картини от въображаема патология с техните неопровержими действителни изображения на кърви и на слуз. Разбира се, нашият сарказъм е срещу евентуално умножаващи се увлечения по подобни обществени провокации, които авторът повтаря в стихотворението „Любов в езерото на прокажените”. Това за бедрата на просякинята поне е спасено от финала си, където чак след като тя се изгубва в тълпата, той се сеща, че не й е дал милостиня. Заради асоциацията, че дори забравяме да дадем милостиня на ония, от които сме се възползвали, поемата заслужава опрощение. Може би именно затова е и написана, знае ли човек, в това число и самият автор.
Може би с право се оплакваме, че читателите на поезия сега били малко, макар да няма никаква статистика дали някога те са били повече на глава от населението. Това днешно наше малцинство обаче по един белег превъзхожда досегашните: без съмнение то е с по-сложни и вероятно по-богати сетива от членовете на предишните подобни секти, както поради по-висока образованост, така и поради по-високото налягане на пластовете на всеобщата цивилизованост. Не може както в предишните епохи поетът да им свири на една струна, била тя народностна, любовно-романтична, социално протестна, и това дори да се брои за достойнство на неговия натюрел. Макар и в повечето случаи неосъзнато, добрият поет избистря личната си поетика чрез синтез от множество валенции за възприемането на посланието му от страна на сродните му души. Към тяхното многообразие нашият поет излъчва свободни валенции и към поетиката на иронията: „Да не забравя преди капака на ковчета да прихлупя, да искам касова бележка от гробаря”. И от черния хумор може да скочи направо в карнавалния:

„В музея на вярата сега
няма нищо ново.
Уредник е Ахмед ага,
експонат – Балканджи Йово.”

Разбира се, нито единият вид иронича поетика, нито другият нямаше да има особена стойност, ако не беше повод да се изкажат важни неща за живота.
Възрастта от 60 години някога може и да се е възприемала като отминало време за поетични изблици. Сега не е така, понеже до трийсетгодишна възраст сега човек е глупав. Днес можем спокойно да кажем, че талантът е опит. За още много години, поете…