Георги Н. Николов

Морето ражда в творческите дарования разни асоциации: за бунт и хармония, интимна съпричастност, философски търсения, словесни пейзажи, трудова битност и какво ли още не. И, както неведнъж сме отбелязвали, почти няма български автор, който при среща със синия феномен да не остави римуван спомен, пътни наброски, импресия, или разказ. Като пример ще посочим Йовков с маринистичните си откровения в сп. “Художник” от 1905-1906 г.

В безумна скръб шуми морето, стене
И с плач се бие във гранитен бряг;
От бурята като че ли родени,
Прииждат чайки цял рояк…
Ей хвръкнат – сякаш пяна във небето
Отхвърлят бурните вълни;
Изпискат ли – стон тъжен на морето,
На жалба жива стон звучи.
                               (V фрагмент)

Могат да се посочат още творби с морето като идейно-тематичен център по редовете им. Те всъщност са и илюстрация за авторови опити в бъдното им художествено самоопределение. Как от многобагрения спектър на действителността отбират онези близки до съзнанието им картини, които ще претворяват. Други ще отхвърлят, или ще оставят на по-заден план. Показателен е Вазов с ранното си “Нощ”:

Луната свети
Тихо отгоре.
Корабът плува
По сине море.
Песен оглася
Тез пущинаци
И ме възнася:
Пейте, моряци!

Поразително близък в интерпретацията си за морето е и Христо Силянов в сп. “Демократически преглед”, г. 1903-та:

Горе луната
Тихичко плува,
Нежно вълната
Брега целува…

Върху фона на тези и редица още примери присъствието на Никола Ракитин в историята на българската маринистика не е случайно. “С цяла сбирка за морето излезе Ник. Вас. Ракитин. Още в едно от ранните свои стихотворения той говори, че “чака вълните, да го отнесат далеч, нейде, на където и да е, макар и да не знае къде и не иска да знае”. Той ни даде в “Морско лято” (Плевен, 1924 година), големи великолепни платна от морето, нарисува чисти, свежи, изискани пейзажи. Пресъздаде морската шир художнически, вля с решителен пристъп най-после в нашата поезия всичката прелест и божествено могъщество на морето. Ракитин боготвореше земята, в която се е родил – отбелязва Добрин Василев преди повече от осемдесет лета (списание “Морски сговор”). – Той не можеше да не почувствува и всичкото величие на другата половина от света – морето, морето, с което е свързана неразривно неговата родна земя – родното море. И той се възхити от него, бликна из поетическата му реч хубавата и нежна молитва към морето, изказа целия свой възторг от неговото величие. Той му посвети бляскави стихове, които никога не ще загубят своята свежест и цена. Наедно с “Нощь” и “Пилигрим”, написа и “На брега” – три шедьовра в неговото творчество и в българската морска поезия. В тях блесна хубостта на морето, което поета започва да чувствува като българско. И като всеки съзерцател, постара се да го изучи с страстта на изследовател. Затова намери в него олицетворението на духа, на всемира, живота, космоса, вечността, затова достигна до пантеизъм, чрез който на българската поезия се завещаха ценни достояния – една редица от перли: “Утро”, “Чайки”, “Аргонавти”, “Морски вятър” и т.н.”.
Логично е, преди да говорим за “солената” му поезия, да потърсим основните тематични предпочитания на този лошо отишъл си от света автор. Те могат да се групират в няколко основни територии – възхвала на българската природа; мястото на малкия човек във въртопите на битието, необходимостта от хармония между людете и всевечната природа. Нравствен център в лириката, оставена ни от Ракитин, са запечатаните по редовете скрижали на християнството, които са доказани спътници и бранители на личностното “аз” в стремглавия бяг на нашето земно присъствие. “И в тая поезия на годишните времена – отбелязва Кръстьо Куюмджиев, – монотонна, постоянна, еднострунна, повтаряща се като тях, няма нищо безнадеждно, нищо от онова, което в природата ни плаши, тревожи и измъчва. Нейните бури, нейните зли, демонични сили, нейните неукротени среднощни чудовища тук са сякаш покръстени и укротени, радостно покорни под благославящата десница на твореца. Затова най-често в неговата поезия срещаме представата за природата като за храм. Храм, в който не се правят кървави жертвоприношения, а където гласовете на всичко съществуващо се сливат в една обща молитва, в един тържествен хорал, православящ величието на творението. Най-често срещаните думи в неговата поезия са “храм”, “молитва”, “хор”, “богомолно”, “набожно”, “бог”, “свята”, “любов”, “брат”, “братство”… Ето един пример от стихотворението “Как се небето свело”:

И как е тихо, боже,
като в олтар свещен
лежи на смъртно ложе
денят, в мъгли роден.

Именно в чистотата на вековните християнски послания към природата се коренят и познанията на Ракитин към морето. Той пристъпва в стиховете си към него смирено, но не подчинено. Търси достъп до философската му хармония, закодирана във вълните от съзидателката-природа, но не се стреми да подчини стихията. Да я усмири в рамките на делничните човешки щения, копнежи и дребни завоевания. В “Звездна нощ”, “Буря”, “Вълнувай се, о шир огромен…” и пр. лирикът е наясно, че морето трудно се вмества в човешките оценъчни категории. Че то не е людско творение, а рожба на всевечния хаос и ще си остане такова по волята на Твореца. Че поколенията, по силата на биологичните закони се сменят, но първичната природа остава. Измамно е човешкото усещане, че може да бъде подчинена, управлявана, моделирана. Защото самата човешка същност е измамна и не разбира тленната си уязвимост. Морето, като част от природната палитра, е неподвластно на времена, конфликти и дребнотемие:

Не зная защо ми се чини,
че тук, на тоз пясъчен бряг,
стоя от незнайни години
сам в бури, във слънце и в сняг.

С крила ме обгърна големи
и с ужас ме лъхна нощта –
един друг се гледаме неми
аз – смъртният – и вечността.

Храмът, под свода на който Ракитин вгражда морето, не е обвеян в тишина и статичност. Самият природен феномен рядко се отдава на спокойствие и е естествено човекът да търси в него бурята. Молитвен дом е цялата вселена и в него ревът на стихията сякаш връща миряните в изначалната праистория. Когато от мрака невъобразими сили разстилат земята и водата, очакващи първия човешки представител. Кой, според Ракитин, е сторил чудото? Кой е диригентът на тези галактически изменения, успял да пребори мощта на природата? Да я убеди, че трябва да подслони в безкрайното си многообразие и людете – мънички и незабележими пред космическия разум? Бурята, така често бушуваща и в нашите души – кога с пулса на хиляди себеподобни, кога: с костеливо “его”, владеещо ни в мътния кипеж на мимолетни щения. Тя е безспорният символ в маринистиката на Никола Ракитин. Тя е и внушение към читателя, че без нейното гръмовно бушуване морето ще е само щрих от многоцветна палитра… лишен от собствена душа и физиономичност. И че морето е живо същество, съединяващо и обединяващо минало, настояще, бъдеще. С хората, или без тях. Синият феномен е съизмерим единствено с времето, с което са в надпревара. И са орисани: ако ги чака смърт, нейният час да е едновременен за тях, двата символа на незнайното начало и на непредизвестения финал:

Вълнувай се, о шир огромен,
тътнете, бездни и води.
Пристъпва като древен спомен
нощта без месец и звезди.

И аз летя – атом незнаен,
къмто неведома страна.
Вълнувай се, о мир безкраен,
гърми, о мрачна глъбина!

Но, независимо от чистата, кристална привързаност към християнската символика и ценности, които вплита в творчеството си, човекът у Ракитин понякога взема връх. Дава знак, че както светът сочи мястото му в своето многообразие, така и авторът търси живото, нетеистично познание за света. Копнежът му е закодиран в четирите посоки – свидетелки на много съдби, отправили се в безкрайността им. Тук християнство и човешка делничност не изпадат в противоречие. Те само се допълват така, както Творец и люде взаимно се обогатяват в хода на вековете чрез познания, внезапни догадки и духовна взаимност. Всяка по своему различна, според изискванията на времето. И всяка до болка познаваема, защото човешката същност не се променя в стремежа си към обогатяване чрез страдание, философски и нравствен катарзис, с обусловена взаимност между поколенията:

С очите всяка вечер от брега
изпращам кораби в страни незнайни.
Топи ме бавно тихата тъга
на блянове несбъднати и тайни.

О, жажда да съм волен, да съм сам,
да скитам вред и всичко аз да видя.
Изпращам с мъка корабите там,
където никога не ще отида.

Разглеждайки маринистиката на Никола Ракитин, обаче, ще сгрешим с твърдението, че той е само витален, отдалечен от земната възхита и нейните реални красоти. Поетът е безспорен майстор-пейзажист с усет към диханието на морето. Към сушата, която то гали край Галата в едноименния сонет. В друг сонет – “На пясъка”, с мириса на сол и горчиви водорасли. И с неповторимата ласка на вятъра, през който чайките се търсят и почиват върху синьото сърце на морето. В няколко творби Ракитин успява да нарисува различните състояния на природния феномен. И в тази словна пинакотека – “Звездна нощ”, “Буря”, “На брега”, “На пясъка”, “Морски вятър”, “Химн”, читателят се усеща лек и витален. Участник в динамичната смяна на природните състояния според хрумванията на стихията. На моменти авторът вплита щрихи от селския бит с морето и ние разбираме, че дали сред чернозема, или на брега, родината за него е една. Многоцветна, но неразделима. Патриархално-близка, скъпа и желана:

Вятър влажен, вятър топъл,
где ще стигне – кой го знае.
Ту изписка като вопъл,
ту притихне и ласкае.

гони из ливади водни
пръснати и бързоходни
едри рунтави стада.
                     (“Морски вятър”)

В иначе краткия обемно маринистичен дял в художественото наследство на Ракитин трябва да обърнем внимание на още две несъмнени достойнства. Факт е, че той успява да проумее и втъче по редовете морския труженик от плът и кръв. Макар и съвсем бегло, в “Чужденец”, корабникът е грубовато убедителен, реалистичен. Поражда любопитство… Тиха завист с уморената екзотика, която носи на фона на привичната делничност, царяща по палубата. Образът е събирателен. Сега той няма нищо общо с умозрителността, с философските дирения и природни красоти. Без реално човешко присъствие цялата планета ще е пуста, а морето – още повече, и “Чужденец” идва да запълни тази празнина. При това много убедително, без излишна екзотика, или пък апологетизиране на моряшкия бит. Поетичният разказ силно напомня на снимка. Подсказва, че сцената е може би осмисляна от натура и затова достоверността й въздейства още по-силно:

Дъх на смола и дим. Гълчат, гъмжат,
вред из пристанището е движение.
На парахода е спокойно. Спят,
от дълъг път моряци уморени.

напев чужд, монотонен, безнадежден
като плача на вихър в шир безбрежен
там, де тропическото слънце грее.

Не по-малко открояващ се е и “Марш на Плевенската морска колония”, 1929. Това е период, в който по инициатива на Българския народен морски сговор морските колонии от различни краища на страната привличат младите хора сред вълните. Дават им обща представа за някои спортове, ангажират вниманието им със здравословен начин на живот на брега, учат ги на колективизъм. Маршовете пък, тези представители на гражданската поезия, стават песенна емблема за всяка от колониите и към написването им не са останали равнодушни творци като Елисавета Делчева-Багряна, Теодор Траянов и др. И Никола Ракитин, написал редовете за музицирания марш на своите млади плевенски любители на морето:

Ревеш от гняв и мъка диво.
И пееш кротко от любов.
Подвижно, тайнствено и живо,
море, обичам твоя зов.

Обичам твоите лазури
и твоят гръм, и твойта нощ.
Към тебе в тишина и бури
влече ме непобедна мощ.

Веднага припомняме, че маршът е вплетен по редовете и на “Химн”, създаден по същото време и включен в цикъла “Черноморско лято”. Не това е важното, а емоционалната гама, в която тупти пулсът на живия човек. И тук можем да обобщим, че маринистичното творчество на Ракитин е двуполюсно, без да е изтъкано от противоречия – идейни, тематични, граждански, социални. То кънти в храма на християнските духовни ценности, където морето е плод на вселенския разум, допускащ човека до себе си само за възхита. Другият полюс е жизненият, слънчев, отруден, весел делник – с горчивия мирис на труд, сол и лъчезарна синева. На горещо лято с бряг, целуван от вълните. Пейзажната лирика неусетно свързва двата полюса и установява вече знайното: че Творецът и людете са единство, мултиплицирано във време и в пространство. В случая – върху фона на морската синева. Голяма заслуга на Ракитин е фактът, че е съзрял край и по брега “малкия” човек – истинската сол на всяка стойностна, убедителна маринистична поезия. Голяма заслуга – и че не е политизирал видяното. Защото колкото и философски да е настроен един лирик, колкото и да е надраснал грубостта на делника, не ще надживее в стихове времето – истинският арбитър за стойностно художество, ако не е забелязал човека, освободен от мимолетни настроения и посоки. Не силуета му в омарата на екзотичния блян, а блъскащата във вените кръв. И грубата от въжетата длан. И съня след дълго плаване. Всичко онова, което Ракитин е видял, осмислил и одухотворил в сините си стихове…
Затова мястото му в аналите на българската маринистика не подлежи на съмнение. На коментар – също… Но се питаме: защо автори като Никола Ракитин трябва да бъдат възраждани? Те не се нуждаят от подобен жест. Възражда ги всяка вълна, ударила пясъчния бряг, преди да се оттегли със свистене в соленото лоно на вечното море. Ние, хората от по-нови поколения, не можем като вълните – да спомним с благодарност и тихо да се смирим в сянката на нечие убедително маринистично присъствие. Все търсим и все търсим. Затова, може би, не сме като вълните на Ракитин – “огромното сърце на вечността”. Да, да… не сме.

бутон за сайт